О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1236
гр. София, 06.11. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3936 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. Г. Р. срещу решение № 139/30.03.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 1168/2014 г. на Великотърновския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 903/17.10.2014 г. по гр. дело № 682/2014 г. на Великотърновския районен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу Н. з. к. и Р. з. к. (Р.) – [населено място], иск с правно основание чл. 357, ал. 1 от КТ за отмяна на дисциплинарното наказание „предупреждение за уволнение“, наложено ? със заповед № 1/03.01.2014 г. на управителя на Н. ; в тежест на жалбоподателката са възложени разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушения на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните два материалноправни въпроса: 1) разполага ли управителят на Н. със законова компетентност да наложи дисциплинарно наказание на служител в Р. – финансов инспектор по чл. 72, ал. 2 от ЗЗО; и 2) разполагат ли финансовите инспектори по чл. 72, ал. 2 от ЗЗО с правомощия да разследват процеса по отпускане на лекарствени продукти на пациенти от магистър-фармацевти в частта по даване на разяснения относно приема на продукта и съответно – при неизпълнение на това действие следва ли да им бъде наложено дисциплинарно наказание. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения, тези материалноправни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответните Н. и Р. – [населено място], в отговора си излагат становище и съображения, че няма основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд е намерил за неоснователни оплакванията и доводите на жалбоподателката за липса на компетентност на управителя на Н. да издаде процесната заповед за налагане на дисциплинарно наказание, както и че същият не бил неин работодател по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ. В тази връзка окръжният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 7, т. 11а от ЗЗО, управителят на Н. е работодател на всички длъжностни лица от структурата на Н., и съответно – компетентен да издаде процесната заповед за дисциплинарното наказание на ищцата (която заема по трудово правоотношение длъжността „финансов инспектор“ в сектор „Контрол на изпълнители на медицинска и дентална помощ и аптеки“, отдел ДПИО в Р. – [населено място]). Въззивният съд е изложил и съображения, че това следва и от историческото тълкуване на текстовете на чл. 20, ал. 1, т. 3 (отм.) от ЗЗО – до изменението на този член на закона (отмяната на т. 3), влязло в сила на 01.07.2012 г., директорът на Р. е имал качеството на работодател на работещите в Р., като след тази дата той вече няма функциите на работодател, а такъв за всички работещи в структурите на Н. е управителят на същата. От това е направен и изводът, че процесната заповед за дисциплинарно наказание е издадена от компетентния по закона орган, и същият (респ. – Н.) е пасивно легитимиран да отговаря по иска за отмяната ?.
Горните изводи на въззивния съд са направени при точно тълкуване и приложение на материалноправната норма на чл. 19, ал. 7, т. 11а, буква „б“ от ЗЗО, която е пределно ясна – „управителят на Н. упражнява функциите на работодател по отношение на служителите, работещи по трудово правоотношение в администрацията на Н. “. Изводът в обжалваното решение, че съгласно тази разпоредба управителят на Н. е работодател на всички работници и служители по трудово правоотношение в структурите на Н. , ясно следва и от историческото тълкуване, което е извършено от окръжния съд – едновременно с влизането в сила на новата разпоредба на чл. 19, ал. 7, т. 11а, буква „б“ от ЗЗО е отменена разпоредбата на чл. 20, ал. 1, т. 3 от ЗЗО, съгласно която: „директорът на Р. сключва, изменя и прекратява договорите с работещите в съответната Р.“ – до това изменение на закона. Очевидно с последното законодателят е изоставил старото разрешение, всяка Р. – управлявана и представлявана от директора ?, да е самостоятелен работодател на работещите в нея работници и служители, и е възприето ново законодателното разрешение – работодател на всички работници и служители във всички структури на Н. да е последната, като упражняването на работодателските функции се упражняват от нейния управител, който е и новият орган – субект на дисциплинарна власт. Направеното от въззивния съд историческо тълкуване и приложението на разпоредбата на чл. 19, ал. 7, т. 11а, буква „б“ от ЗЗО е в пълно съответствие и с дефинитивната правна норма на § 1, т. 1 от ДР на КТ и с разпоредбите на чл. 123 от КТ.
По изложените съображения, първият правен въпрос, изведен от жалбоподателката, не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Аналогични са и съображенията, че няма основание за допускане на касационното обжалване и по втория материалноправен въпрос.
При точно приложение на чл. 72, ал. 4 (в приложимата редакция на закона преди ДВ бр. 48/2015 г.; сега – ал. 7), във вр. с ал. 2 от ЗЗО, въззивният съд е приел, че непосредственият контрол по изпълнението на договорите с Н. за отпускане на лекарствени продукти, медицински изделия и диетични храни за специални медицински цели, заплащани напълно или частично от Н. , се осъществява чрез проверки, извършвани от длъжностни лица от Р. – финансови контрольори, лекари-контрольори и лекари по дентална медицина-контрольори, въз основа на заповед на директора на Р.; че участието на ищцата в проверки като процесната, която ? е била възложена, е предвидено и в длъжностната ? характеристика; както и че в Инструкция № РД-16-29-/14.08.2013г., утвърдена от управителя на Н., са разписани подробно действията и документите, съставяни при осъществяването на непосредствения контрол по чл. 72, ал. 4 (сега ал. 7) от ЗЗО, като съдържанието на констативния протокол, съставен при извършената от жалбоподателката процесна проверка, се отклонява от предписанията на чл. 12 от инструкцията за изчерпателност на съдържанието на проверката и на самия констативен протокол. Също при точно приложение на материалния закон, е намерен за неоснователен доводът на жалбоподателката-ищца, че тя не разполагала с компетентност да установи при извършваната проверка, дали са били нарушени правилата на ЗЛПХМ и Правилата за добра фармацевтична практика (ПДФП), тъй като не притежавала медицинска специалност. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че допуснатите от ищцата нарушения се изразяват в неизследване на всички фактически обстоятелства и несъбиране на всички доказателства при извършената от нея проверка, което е довело до невъзможност управителят на Н. впоследствие да използва впоследствие съответен специалист – лекар-контрольор – относно спазването на медицинските изисквания по ЗЛПХМ и ПДФП при отпускането на лекарствата.
Видно, както от горните мотиви на въззивния съд в обжалваното решение, така и от самата формулировка на втория изведен от страна на жалбоподателката правен въпрос, същият изхожда изцяло от конкретиката на материалноправния спор по настоящото дело. Поради това също, този въпрос, който е от значение единствено по съществото на конкретния спор, не съставлява такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, респ. – не е налице необходимост на този въпрос да се дава отговор с по-висока степен на абстрактност – в тълкувателна част от касационно решение по реда на чл. 290 от ГПК, с което да се допринесе за точно тълкуване на материалния закон и да се осигури разглеждане и решаване на делата от съдилищата според точния смисъл на дадени материалноправни норми (в тази връзка – и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице, наведеното от жалбоподателката допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Независимо от изхода на делото пред настоящата инстанция, на ответниците не се дължат и не следва в тяхна полза да се присъждат разноски за касационното производство, каквито те претендират, тъй като от тяхна страна не са представени никакви доказателства и не се установява те да са направили такива разноски в това производство, включително – за заплатено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 139/30.03.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 1168/2014 г. на Великотърновския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.