2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 864
гр. София, 30.06. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юни през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 2854 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. К. И. срещу решение № 254/09.01.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 6401/2013 г. на Софийския градски съд. С обжалваното решение, след като е отменено – в обжалваната пред въззивния съд част, решение № ІІІ-83-202/30.11.2012 г. по гр. дело № 15426/2012 г. на Софийския районен съд, е отхвърлена, подадената от жалбоподателката срещу И. И. К. , молба за заместване на съгласието на последния, като баща на детето им Н. И. К., за пътуване на детето извън територията на България – до Италия, без ограничение на броя на пътуванията, на тяхната продължителност и на времето, през което се осъществяват; в тежест на жалбоподателката са възложени разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати порцесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните три правни въпроса: 1) относно възможността на държавата за контрол над действията на родителя; 2) относно конкретността на искането към съда за даване на разрешение за пътувания на дете в чужбина; и 3) какви са последиците от непроизнасяне от съда по алтернативно предявен иск за промяна на местоживеенето на детето. По отношение на първите два правни въпроса жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил първия въпрос в противоречие с решение № 697/01.11.2010 г. по гр. дело № 1052/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, а втория – в противоречие с решение № 446/30.06.2010 г. по гр. дело № 4549/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Във връзка с третия правен въпрос жалбоподателката сочи единствено разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излага каквито и да било доводи и съображения той да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът И. И. К. в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
За да отхвърли искането на жалбоподателката за даване на разрешение, заместващо съгласието на ответника, за пътуване без никакви ограничение на детето им извън територията на България – до Италия, въззивният съд е приел, че това не е в интерес на детето, като се е позовал на формираната по реда на чл. 290 от ГПК, константна практика на ВКС в този смисъл – решение № 982/15.03.2010 г. по гр. дело № 900/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 669/26.11.2010 г. по гр. дело № 1623/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 697/01.11.2010 г. по гр. дело № 1052/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 446/30.06.2010 г. по гр. дело № 4549/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС – последните две, сочени и в изложението на жалбоподателката. Съгласно тази трайно установена практика на ВКС, цитирана от въззивния съд, при нужда детето да пътува в чужбина и при разногласие на родителите, съдът е властен да разреши конкретни пътувания в определен период от време от и до определени държави или неограничен брой пътувания през определен период от време, също от и до определени държави. С оглед на това, въззивният съд е приел, че заместващо съгласие за неограничено във времето извършване на пътувания в чужбина, макар и само до една държава, не може да бъде дадено, тъй като такива пътувания не изключват възможността детето да бъде заведено в тази държава и да бъде поставено в неблагоприятни условия за живот.
В тази връзка въззивният съд не е обсъждал в мотивите към обжалваното решение никой от първите два изведени от жалбоподателката правни въпроса – относно възможността на държавата за контрол над действията на родителя и относно „конкретността” на искането към съда за даване на разрешение за пътувания на дете в чужбина, а още по-малко – е разрешил тези два въпроса по какъвто и да било начин, в каквото и да било противоречие с двете решения на ВКС, посочени от жалбоподателката. Самата жалбоподателка също не излага съображения в изложението си, в какво конкретно се изразява, твърдяното от нея противоречие с тези решения.
По горните съображения, касационното обжалване не следва да се допуска по първите два правни въпроса, формулирани от жалбоподателката, тъй като в случая те нито съставляват общи основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито пък въззивното решение противоречи по някакъв начин на посочените в изложението във връзка с тях, две решения на ВКС, т.е. – не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Въззивният съд е разрешил третия изведен от жалбоподателката правен въпрос (какви са последиците от непроизнасяне от съда по алтернативно предявен иск за промяна на местоживеенето на детето), като е приел, че такова искане – за промяна на местоживеенето на детето от България в Италия, е направено с молбата на жалбоподателката по делото, но е установил, че то не е направено „алтернативно”, а при условията на кумулативно съединяване с другите й две искания – за даване разрешение за пътуване без ограничения от детето до Италия (което искане е предмет и на въззивното производство) и за даване разрешение за издаване на задграничен паспорт на детето (което искане е уважено с първоинстанционното решение, но в тази част то не е обжалвано и е влязло в сила). Въззивният съд е установил също, че първоинстанционният съд не се е произнесъл с решението си по искането на жалбоподателката за промяна на местоживеенето на детето, поради което същото не е предмет на въззивното производство, като жалбоподателката не е подала и молба за допълване на първоинстанционното решение. Въззивният съд е разяснил и че няма пречка, след като съществува спор между родителите за местоживеенето на детето, същият да бъде разрешен и в друго производство по чл. 127 от СК.
Така даденото от въззивния съд разрешение на третия изведен от жалбоподателката правен въпрос е при точно приложение на закона – чл. 127, чл. 127а от СК и чл. 250 от ГПК, както и в пълно съответствие с трайно установената съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС, по приложението на тези правни норми, и конкретно – в аспекта на поставения въпрос. Съгласно тази константна съдебна практика, след като първоинстанционният съд се е произнесъл с решението си по две от направените искания (в случая – тези по чл. 127а от СК), но не се е произнесъл по третото от тях (в случая – това по чл. 127 от СК), тази непълнота на решението му може да бъде отстранена по реда на неговото допълване – чл. 250 от ГПК, но не и по реда на въззивното обжалване; респ. – при пропускане на преклузивния срок по чл. 250 от ГПК няма процесуална пречка първоинстанционният съд отново да бъде сезиран с искането по чл. 127 от СК, още повече, че става дума, не за исково, а за производство по спорна съдебна администрация.
По горните съображения, касационното обжалване не следва да се допуска и по третия правен въпрос, формулиран от жалбоподателката, тъй като той е по приложението на правни норми, които са ясни и чието тълкуване не създава затруднения в практиката, която е трайно установена и не се нуждае от промяна, респ. – този правен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като и жалбоподателката (както вече беше посочено) не излага никакви съображения в тази насока.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника, претендираните и направени от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в производството пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 200 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 254/09.01.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 6401/2013 г. на Софийския градски съд;
ОСЪЖДА К. К. И. да заплати на И. И. К. сумата 200 лв. (двеста лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.