2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 500
гр. София, 04.05.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4440 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Й. М. М. срещу решение № 784/30.05.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 613/2016 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС). С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 4357/18.12.2015 г. по гр. дело № 1573/2015 г. на Пловдивския районен съд и жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца Е. В. Т. сумата 15 000 лв. и сумата 9 400 лв., дадени без (при начална липса на) основание, ведно със законната лихва върху тях, считано от 09.02.2015 г. до окончателното изплащане на вземанията; в тежест на касатора са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба (предвид и уточнението на същата) е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост на обжалваното решение, като постановено по нередовна искова молба, както и за и за неправилност, поради нарушение на процесуалния и материалния закон, и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните четири правни въпроса: 1) допустими ли са свидетелски показания за установяване на смисъла на уговорки в договори, които в своята сумарна стойност са над 5 000 лв., ако не се търси установяване на самите договорни отношения като сключване, а само смисълът на уговорките; 2) ограничението за допустимост на свидетелски показания по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК при договори на стойност над 5 000 лв. се прилага на база сумарната стойност на всички посочени в даден документ договори или преценката се прави на база стойността на всеки отделен договор; 3) какви са задълженията на въззивния съд по повод правната квалификация на иска, и когато неправилна такава се установи във въззивната инстанция, ищецът или съдът определя квалификацията на иска – по коя част на исковата молба – по обстоятелствената или по петитума, как следва да постъпи въззивният съд при установяване на такава неправилна правна квалификация; и 4) в чия тежест е доказването на началото на давността при неоснователно обогатяване – на ищеца или на ответника, респ. – когато доказването не е пълно и няма точни данни за датата на имущественото разместване, съдът как следва да се произнесе – че давността за предявяване на иска е спазена или, че искът е недопустим поради изтичане на давността, или, че е неоснователен. По отношение на първия и третия въпрос касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че те са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а именно: първият въпрос – в противоречие с решение № 524/28.12.2011 г. по гр. дело № 167/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 546/23.07.2010 г. по гр. дело № 856/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 374/04.11.2014 г. по гр. дело № 2752/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, а третият въпрос – в противоречие с решение № 29/09.02.2016 г. по гр. дело № 4526/2015 г. на I-во гр. отд. на ВКС и решение № 377/16.02.2016 г. по гр. дело № 1160/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. По отношение на втория правен въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 452/14.03.2013 г. по гр. дело № 3305/2011 г. на ПОС. По отношение на четвъртият въпрос касаторът сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излага каквито и да било съображения този правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като единствено изтъква, че не открил съдебна практика по него. Касаторът, позовавайки се на т. 1 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, счита, че касационното обжалване следва да се допусне и поради направеното от него оплакване за процесуална недопустимост на обжалваното въззивно решение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Е. В. Т. в отговора на жалбата излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Апелативният съд е разрешил третия правен въпрос, не в противоречие, а в съответствие с посочената от касатора задължителна практика на ВКС – решение № 29/09.02.2016 г. по гр. дело № 4526/2015 г. на I-во гр. отд. на ВКС и решение № 377/16.02.2016 г. по гр. дело № 1160/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в които е прието следното: Предметът на делото се характеризира с белезите на субективното материално право, чиято защита се търси с предявения иск. Предметът се извлича от титулната част на исковата молба, която определя субектите на правоотношението; от обстоятелствената част и петитума, които сочат правопроизводящите факти и отправеното искане до съда. Необходимо е да има съответствие между обстоятелствената част и петитума, в противен случай липсва предмет на делото и съдът не може да постанови допустимо решение. Исковата молба е редовна само ако е налице такова съответствие. Съдът се ръководи не от дадената от страните квалификация на искането, с което е сезиран; важно е съдържанието му. Ищецът е този, който очертава предмета на спора чрез страни, основание (правопораждащи юридически факти) и петитум, но правилната материалноправна норма, относима към заявеното субективно право, съдът е длъжен сам да определи.
В случая апелативният съд е установил, че в обстоятелствената част на исковата молба и писменото ? уточнение ищецът е изложил твърдения, че ответникът му е предложил да се договорят да участва под някаква форма в бизнеса му или да го финансира по начин, който да договорят, както и че въпреки, че не са постигнали конкретна договорка за форма и начин на такова участие или финансиране, на 20.09.2011 г. ищецът е предал на ответника процесните суми 15 000 лв. и 9 400 лв., за което последният е издал разписки. С петитума на исковата молба ищецът е поискал осъждане на ответника да му върне двете процесни суми, като дадени (получени) при начална липса на (без) основание. Както първата, така и въззивната инстанция – предвид така изложеното в исковата молба, са възприели и така посочената от ищеца правна квалификация на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, което не е в противоречие с цитираните по-горе решения на ВКС по чл. 290 от ГПК и е в пълно съответствие и със задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ППВС № 1/28.05.1979 г. относно разграничението между трите хипотези на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
От изложеното следва, че няма основание касационното обжалване да се допуска нито по третия правен въпрос – относно правната квалификация на иска и задълженията на въззивния съд във връзка с нея, нито в хипотезата на т. 1 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – с оглед проверка процесуалната допустимост на въззивното решение, тъй като в случая исковата молба е редовна и не е налице вероятност то да е недопустимо, като постановено по нередовна искова молба поради противоречие между обстоятелствената част и петитума на същата, както се поддържа от касатора.
След самостоятелна преценка на двете процесни разписки, подписани от касатора-ответник и неоспорени от него, въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че те удостоверяват единствено предаването на двете процесни суми от ищеца на ответника и датата 20.09.2011 г., но не и сключване на твърдяните от последния, като основание за това предаване (плащане), договори за продажба на стоки (артикули), както и че е недопустимо последните да се установяват със събраните по делото свидетелски показания – съгласно процесуалната забрана за това по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като са на стойност над 5 000 лв. Последният извод на апелативния съд не е противоречие, а е в пълно съответствие с посочените от касатора решение № 524/28.12.2011 г. по гр. дело № 167/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 546/23.07.2010 г. по гр. дело № 856/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 374/04.11.2014 г. по гр. дело № 2752/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в които е прието, че ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лв. не е приложимо когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В случая спорът между страните е именно за установяване на твърдяните от касатора-ответник договори за продажба, неудостоверени с подписаните от него разписки, поради което първият формулиран от него процесуалноправен въпрос (допустими ли са свидетелски показания за установяване на смисъла на уговорки в договори, които в своята сумарна стойност са над 5 000 лв., ако не се търси установяване на самите договорни отношения като сключване, а само смисълът на уговорките) е извън предмета на този спор, не е обуславящ правните изводи в обжалваното въззивно решение и е без никакво значение за изхода на делото, поради което този въпрос и не съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
По отношение на втория правен въпрос по приложението на процесуалната забрана по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК не е налице наведеното от касатора допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК – противоречиво разрешаване от съдилищата, тъй като не са налице данни и доказателства представеното от него първоинстанционно решение № 452/14.03.2013 г. по гр. дело № 3305/2011 г. на ПОС да е влязло в сила, респ. – то не е годно да формира противоречива съдебна практика в тази хипотеза (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 3 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
За да намери за неоснователно възражението на касатора-ответник за погасяване по давност на задължението му за процесната сума 9 400 лв., в разписката за която няма посочена дата, въззивният съд е приел за установено, съгласно разпоредбите на чл. 181, ал. 2 и чл. 172 от ГПК, че и тази сума му е предадена през 2011 г., с оглед датата на другата разписка от 20.09.2011 г., преценена в съвкупност с показанията на свидетеля В. Т. – баща на ищеца, както и че исковата молба е подадена на 09.02.2015 г., поради което общият петгодишен давностен срок не е изтекъл. В тази връзка апелативният съд не е обсъждал за коя от страните по делото е тежестта за доказване на началото на давностния срок, тъй като е установил същото от доказателствата по делото – при условията на пълно доказване. С оглед на това и последният правен въпрос не съставлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като не е обуславящ правните изводи в обжалваното въззивно решение и е без значение за изхода на материалноправния спор по делото. Наред с това, както вече беше посочено, касаторът не е изложил никакви съображения този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не е надлежно заявено от него (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 4 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това.
Предвид крайния изход на спора по делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, и претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата му пред касационната инстанция, в размер 1 140 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 784/30.05.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 613/2016 г. на Пловдивския окръжен съд;
ОСЪЖДА Й. М. М. да заплати на Е. В. Т. сумата 1 140 лв. (хиляда сто и четиридесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.