О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 338
гр. София, 19.07. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юли през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 155 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. С. А. и В. М. А. срещу решение № 1167/11.07.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 465/2009 г. на Софийския апелативен съд. С него е обезсилено решение № 54/25.07.2008 г. по гр. дело № 1371/2002 г. на Софийския градски съд – в частите му, с които са отхвърлени предявените от жалбоподателите: иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД – срещу [фирма] (обявено в несъстоятелност и заличено от търговския регистър) – за обявяване за окончателен на сключения между тях на 11.04.1999 г., предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот – магазин № , секция () на партерния етаж в сградата в парцел , , и от кв. по плана на [населено място], местност „П.к.” (подробно описан), и иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД – срещу [фирма] (обявено в несъстоятелност и заличено от търговския регистър), С. М. К. и Р. М. К. – за обявяване за недействителен по отношение на касаторите-ищци на договора за покупко-продажба на правото на строеж на същия недвижим имот – магазин № , сключен с нотариален акт № , том. рег. № , дело № г. на нотариус В. М. с рег. № , като въззивният съд е прекратил производството по делото в частта му по тези два иска. С обжалваното въззивно решение, също така, като е оставено в сила в останалата му част посоченото първоинстанционно решение, са отхвърлени предявените от жалбоподателите: иск с правно основание чл. 97, ал. 1 от ГПК от 1952 г. (отм.) – срещу С. М. К., Р. М. К., Б. К. С. и А. Д. С. – за установяване право на собственост на касаторите-ищци върху същия недвижим имот – магазин № , иск с правно основание чл. 108 от ЗС – срещу [фирма] – за реивандикирането на същия недвижим имот – магазин № , иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД – срещу [фирма], С. М. К., Р. М. К., Б. К. С. и А. Д. С. – за осъждането им да заплатят на касаторите-ищци сумата 25 000 лв. – стойност на заплатени от последните тухли, вместо изпълнение по горепосочения предварителен договор, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – срещу [фирма], С. М. К., Р. М. К., Б. К. С. и А. Д. С. – за осъждането им да заплатят на касаторите-ищци сумата 1 000 лв. – мораторна лихва върху горната сума, и иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД – срещу [фирма], С. М. К., Р. М. К., Б. К. С. и А. Д. С. – за осъждането им да заплатят на касаторите-ищци сумата 7 466.42 лв. – неустойка по същия предварителен договор.
Ответниците С. М. К., Б. К. С. и А. Д. С. в отговора си на касационната жалба излагат становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на жалбата. Останалите ответници не са подали отговори на касационната жалба в срока за това.
При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за процесуално недопустима в частта й по исковете с правни основания чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, чл. 135 от ЗЗД, чл. 97, ал. 1 от ГПК от 1952 г. (отм.) и чл. 108 от ЗС, по следните съображения: В изпълнение указанията на първоинстанционния съд по чл. 100, ал. 1, във вр. с чл. 98, ал. 1, б. „в” от ГПК от 1952 г. (отм.), дадени с разпореждане от 26.06.2002 г., касаторите-ищци са представили удостоверение за данъчна оценка с изх. № 1100/0354/27.08.2002 г. (лист 37 от първоинстанционното дело), видно от което, данъчната оценка на процесния имот – магазин № , е 3 877.65 лв. Следователно, цената на всеки един от предявените по делото искове с правни основания чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, чл. 135 от ЗЗД, чл. 97, ал. 1 от ГПК от 1952 г. (отм.) и чл. 108 от ЗС, определена съгласно чл. 55, ал. 1, б. „б” и б. „г” (in fine) от ГПК от 1952 г. (отм.) – в размер ? от посочената данъчна оценка, възлиза на 969.41 лв., за което не е имало спор по делото. От това следва, че обжалваното въззивно решение – в частта му, постановена по исковете с правни основания чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, чл. 135 от ЗЗД, чл. 97, ал. 1 от ГПК от 1952 г. (отм.) и чл. 108 от ЗС, всеки един от които е с цена до 5 000 лв., и никой от тях не е обусловен от останалите три парични иска по делото, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, не подлежи на касационно обжалване в тази му част. Поради това, подадената касационна жалба, като процесуално недопустима, следва да се остави без разглеждане в тази й част – по исковете с правни основания чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, чл. 135 от ЗЗД, чл. 97, ал. 1 от ГПК от 1952 г. (отм.) и чл. 108 от ЗС, а производството по настоящото касационно дело, също като процесуално недопустимо, следва да се прекрати – в частта му по тези искове.
В останалата й част – по исковете с правни основания чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД – касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица, като в тази му част, обжалваното въззивно решение подлежи на касационно обжалване, тъй като е постановено по искове, два от които – тези с правни основания чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД – са с цена над 5 000 лв. (определена съгласно чл. 55, ал. 1, б. „а” от ГПК от 1952 г., отм.), а третият – с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – е обусловен от иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД. В тази – процесуално допустима част на касационната жалба, се излагат и поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение – в частта му, постановен по тези три парични иска.
В изложението на жалбоподателите по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани четири правни въпроса. Тъй като три от тях са изведени единствено относно исковете с правни основания чл. 19, ал. 3 от ЗЗД и чл. 135 от ЗЗД, то те не следва да се обсъждат – предвид процесуалната недопустимост на тази част от касационната жалба.
Четвъртият правен въпрос (втори по ред в изложението) е материалноправен и принципно е относим към исковете с правни основания чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД, а именно: прехвърлянето на правото на строеж – като актив и на задължението за построяване – като пасив, дава ли на правоприемниците качество на пасивно (материалноправно) легитимирани страни по тези искове. В изложението си жалбоподателите сочат и излагат аргументи за наличие и на трите допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, представляващ общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, следва да е разрешен в обжалваното въззивно решение и да е обусловил правните изводи на съда. В случая посоченият материалноправен въпрос не е разрешен от въззивния съд и не е обуславящ правните му изводи за отхвърлянето на исковете по чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД, поради което обективно не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на тази част от въззивното решение. За да постанови същата, въззивният съд е приел, че тези парични искове биха били основателни срещу обявеното в несъстоятелност и заличено от търговския регистър [фирма], но не и срещу останалите ответници по делото (срещу които тези искове са насочени, съгласно уточненията, направени от касаторите-ищци във въззивното производство); като в тази връзка апелативният съд е изложил съображения, че останалите ответници са правоприемници на [фирма], но само досежно правото на строеж за процесния имот, без да са правоприемници на неговите задължения, тъй като в случая е налице прехвърляне само на част от активите на дружеството, а не продажба на търговско предприятие по чл. 15 от ТЗ. С така изложените мотиви, въззивният съд нито е разрешил изведения от касаторите материалноправен въпрос, нито последният е обуславящ правните му изводи, тъй като постановката на този правен въпрос включва прехвърляне и правоприемство, както на права (актив), така и на задължения (пасив) от имуществото на [фирма], а въззивният съд изрично е приел, че задължения на последното (включително процесните по делото) не са били предмет на такова прехвърляне и правоприемство.
Отделно от горното, не са налице и сочените от касаторите допълнителни основания за допускане на касационното обжалване. В посоченото и представено (в препис) от тях решение № 296/20.04.2006 г. по търг. дело № 591/2005 г. на ТК на ВКС, което е постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г., е обсъждан съвършено различен правен въпрос – дали прехвърлянето на предприятието на едноличен търговец и последвалото от това заличаване на последния водят до намаляване имуществото на длъжника и до увреждане на кредитора, – като предпоставка на иска по чл. 135 от ЗЗД. Изтъкваното от касаторите противоречие между мотивите на първоинстанционния съд и на въззивния съд по настоящото дело, също не представлява основание за допускане на касационно обжалване. Освен това цитираните по-горе мотиви на въззивния съд за отхвърлянето на трите парични иска, са изцяло в съответствие с константната практика на съдилищата (включително на ВКС), съгласно която прехвърлянето на вещни права (частно правоприемство) не води до правоприемство в облигационни задължения.
Предвид горното, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение – в частта му, подлежаща на такава обжалване – постановената по исковете с правни основания чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на К. С. А. и В. М. А. срещу решение № 1167/11.07.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 465/2009 г. на Софийския апелативен – в частта по исковете с правни основания чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, чл. 135 от ЗЗД, чл. 97, ал. 1 от ГПК от 1952 г. (отм.) и чл. 108 от ЗС; и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 155/2012 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение – в частта по тези искове;
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1167/11.07.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 465/2009 г. на Софийския апелативен – в останалата част – по исковете с правни основания чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД.
Определението – в преграждащата част по исковете с правни основания чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, чл. 135 от ЗЗД, чл. 97, ал. 1 от ГПК от 1952 г. (отм.) и чл. 108 от ЗС – подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в 1-седмичен срок от съобщаването му с връчване и на препис от него, а в останалата част – не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.