2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 864
гр. София, 05.07. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 122 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Г. срещу решение № 4344/15.03.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 14996/2011 г. на Софийския градски съд. С него е потвърдено решение № ІІІ-88-65/18.05.2011 г. по гр. дело № 14344/2010 г. на Софийския районен съд – в частта, с която е обявено, че вина за разстройството на брака имат и двамата съпрузи – страните по делото, и ползването на семейното жилище е предоставено на ответницата Г. И. Г..
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответницата Г. И. Г., в отговора на касационната жалба излага становище и съображения за недопустимост на жалбата, като просрочена, както и че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Както беше посочено по-горе, касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима, като становището и доводите на ответницата за обратното са неоснователни. Препис от обжалваното въззивно решение е връчен на жалбоподателя на 16.07.2012 г., а касационната му жалба е подадена по пощата на 16.08.2012 г. (видно от датата на пощенското клеймо), поради което съгласно чл. 62, ал. 2, изр. 1 от ГПК, едномесечният срок по чл. 283 от ГПК не се смята за пропуснат.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два правни въпроса: 1) може ли със свидетелски показания единствено от кръга на заинтересовани свидетели по чл. 172 от ГПК да се установи извънбрачна връзка, съответно – вина за разстройството на брака; и 2) семейното жилище, собственост на единия съпруг, не може да се предостави за ползване на другия, щом той има вина за разстройството на брака и от последния няма ненавършили пълнолетие деца. К. поддържа, че въззивният съд разрешил първия от тези въпроси в противоречие с решение № 2560/07.10.1976 г. по гр. дело № 1448/1976 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВС, а втория – в противоречие с решение № 1205/19.12.1995 г. по гр. дело № 923/1995 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВС. Тези две решения на ВС, които касаторът е представил в препис-извлечения, са постановени по реда на отменения ГПК, поради което следва да се приеме, че е наведено само допълнителното основание по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, а не и другото посочено в изложението – по т. 1 на същия текст (в този смисъл са и т. 2 и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, представляващ общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, следва да е включен в предмета на спора по конкретното дело, да е разрешен в обжалваното въззивно решение и да е обусловил правните изводи на съда, и следва да е от значение за изхода спора по делото.
В случая, и двата посочени от касатора правни въпроса не са разрешени в обжалваното въззивно решение и не са обусловили правните изводи на въззивния съд, като не са от значение и за крайния изход на спора по делото, поради което обективно не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Това е така по следните съображения:
За да достигне до извода, че и двамата съпрузи имат вина за разстройството на брака, въззивният съд, въз основа свидетелските показания по делото, е приел за установено, че с поведението си всеки един от съпрузите е провокирал у другия съмнение за изневяра, като те не са предприели действия за разсейване на тези съмнения. Както основателно се изтъква и в отговора на касационната жалба, въззивният съд не е приемал за установена извънбрачна връзка, от каквато постановка изхожда първият изведен от касатора правен въпрос. Поради това, такъв правен въпрос не е бил разрешаван с обжалваното въззивно решение, респ. – той не е обуславящ изводите на въззивния съд и е без значение за изхода на спора по делото.
За да предостави на ответницата ползването на процесното семейно жилище – апартамент в [населено място], въззивният съд е приел, че нейната жилищна нужда е по-голяма в сравнение с тази на касатора. В тази връзка съдът е отчел обстоятелствата, че от брака няма ненавършили пълнолетие деца; че не е възможно ползване на обособени части от жилището съвместно от страните; че ответницата притежава друго жилище, но намиращо се в [населено място], което изключва ефективното му ползване при запазване местоработата й в [населено място] (в тази връзка са посочени и мотивите към т. ІІ.1 от ППВС № 12/1971 г.); че касаторът, който е наел офис в [населено място] с договорена възможност да го ползва и нощем, е в състояние да си осигури жилище; че установеният по делото доход на ответницата и възможността й да извлича такъв не я поставят в по-благоприятно положение спрямо касатора, който упражнява търговска дейност и получава пенсия. Градският съд е установил и че процесното семейно жилище е било придобито съвместно от страните през време на брака им, като е приел, че е без значение за предоставянето на ползването му обстоятелството, че ответницата, след влизане в сила на първоинстанционното решение в частта за развода, е дарила на пълнолетните си дъщери своя дял – 1/2 идеална част от правото на собственост върху него, като си е запазила вещното право на ползване върху него. В тази връзка, въззивният съд е изложил съображения, че нормата на чл. 56, ал. 5 от СК утвърждава алтернативност в материалноправното основание за непосредствено осъществяване на фактическа власт върху жилището и че именно запазеното право на ползване върху имота гарантира такава възможност на ответницата, като я легитимира да противопостави собствения си интерес в конкуренцията с касатора.
От изложеното е видно, че между страните е налице форма на съпритежание на вещни права върху процесното семейно жилище (касаторът е собственик на ? идеална част от него, а ответницата притежава вещното право на ползване върху останалата ? идеална част, която е собственост на децата им), която съчетава двете хипотези, посочени в разпоредбата на чл. 56, ал. 5 от СК (съпрузите да са съсобственици или да имат общо право на ползване върху семейното жилище), на която се е позовал въззивният съд. Т.е. процесното семейно жилище не е лична собственост само на единия съпруг, каквато е постановката на втория изведен от касатора правен въпрос. Поради това, и такъв правен въпрос не е бил разрешаван с обжалваното въззивно решение, респ. – и той не е обуславящ изводите на въззивния съд и е без значение за изхода на спора по делото.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска тъй като не са налице наведените от касатора, общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за това.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 4344/15.03.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 14996/2011 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.