О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 786
София, 10.06. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 3449 по описа за 2013 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от ”П.”, АД – Варна, ЕИК[ЕИК], чрез юрисконсулт П. К., срещу въззивно решение № 61/15.01.2013 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д. № 1382/2011 г.
Изложените доводи са за неправилност, които съдът квалифицира като оплакване за допуснато нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД и Наредбата за задължителното застраховане; допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане на относими за спора обстоятелсва – възрастта на двете дъщери на починалия моряк и това, че са омъжени; необоснованост на изводите. Иска се отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковете, евентуално намаляване на обезщетението до размерите, определени в Приложение 8а от К. от 2006 г. Касаторът иска лихвата върху обезщетението да се определи не от датата на увреждането, а от датата, когато злополуката е приета за трудова, но не излага правни доводи във връзка с това си искане.
Насрещните страни К. А. Г., М. С. М. и А. С. П., всички чрез адв. Ж. Х. от АК Б., са отговорили в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Молят да им бъдат присъдените сторените в инстанцията съдебноделоводни разноски.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Предявени са обективно и субективно съединени искове по чл. 200 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Въззивният съд установил, че ищците К. А. Г., М. С. М. и А. С. П. са съответно съпруга и деца на починалия през месец август 2006 г. С. М. Г. Смъртта е настъпила по време на плаването му на м/к „Й. Н.“, собственост на ”П.”, АД – Варна, с което Г. е бил в трудово правоотношение. С влязло в сила решение по адм.д. № 2084/11г. на Административен съд – Варна е прието за установено, че смъртта е резултат на трудова злополука по см. на чл.55 ал.1 от КСО. Въззивният съд е обсъдил събраните гласни доказателства и е приел за установено, че семейството на починалия е било много задружно, отношенията помежду им са били много добри, основният финансов източник е била на заплатата на починалия съпруг. Съпругата и дъщерите на Г. изключително трудно са понесли вестта за неговото изчезване и смърт, били са отчаяни и съсипани. Въззивната инстанция е достигнала до заключението, че в резултат на смъртта на Г. – трудова злополука, съпругата и децата му са претърпели значителни страдания и душевни болки, поради което работодателят им дължи обезщетение по чл.200, ал.1 КТ. Съдът е определил размера по справедливост, на осн. чл. чл.52 ЗЗД. Прието е, че уговореният максимален размер на обезщетение по чл.2 от Приложение № 8а от Колективен трудов договор е уговорен в противоречие с чл. 51 и чл. 52 ЗЗД, което е недопустимо, поради което клаузата в тази й част се явява нищожна. Съдът е изложил съображения, че при причинено увреждане от трудова злополука, единствените хипотези на ограничаване на отговорността, са при съпричиняване /чл.201 КТ/, в каквато насока няма Съдът приел, че справедливият еквивалент на претърпените от ищците вреди е обезщетение от 40 000 лв. за съпругата и по 20 000 лв. за всяка една от дъщерите му. За да се приемат тези размери, е съобразен начина на настъпване на трудовата злополука и установяването на смъртта, която се е явила и неочаквана за близките на Гърнеков; отношенията в семейството, независимо, че дъщерите му вече са били омъжени, възрастта на починалия, ролята му на морален и финансов стожер. По-големият размер на обезщетението, в полза на съпругата,у е обусловен от това, че същата останала сама, без опора от спътник в живота.
Съдът е намалил дължимото обезщетение с полученото от ищците застрахователно обезщетение от 30 000 лева /по 10 000 лв. от всяка една/ и така е осъдил работодателя да заплати 30 000 лв. на К. А. Г., по 20 000 лв. на М. С. М. и А. С. П.. Присъдено е и законна лихва на осн. чл.86, вр. чл.84 ЗЗД, считано от датата на смъртта на наследодателя – 25.08.2006г. до окончателното изплащане на главниците, както и съдебноделоводни разноски съразмерно уважената част от исковете.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са повдигнати следните въпроси: Може ли работодателят предварително да се договоря с работника или синдикалната организация, на която работникът е член и която го представлява, относно размера на обезщетението, което той или неговите наследници следва да получат при увреждане здравето на работника или смъртта на същия, настъпили вследствие на трудова злополука; от кой момент се дължи лихва върху присъдените суми за претърпени неимуществени вреди – от момента на увреждането или от момента на установяване на трудовата злополука; как е приложен чл. 52 ЗЗД при определяне размера, до който следва да възлиза дължимото от работодателя обезщетение, за претърпени неимуществени вреди от наследниците на починалия при трудова злополука.
Поддържа се противоречие с разрешенията, дадени в приложените към изложението съдебни решения.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване – чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Първият от въпросите е от значение за постановения резултат, но не е разрешен в противоречие с дадения по чл. 290 ГПК отговор с решение № 578/2010 г. по гр.д. № 603/2009 г. III ГО ВКС. В него е изяснено, че страните доброволно могат да уговорят размера и вида на обезщетенията за увреждане във всеки конкретен случай, но в предмета на споразумението е недопустимо да се включва, или да се извлича по тълкувателен път, отказ от обезщетение от страна на правоимащия за онези вреди, които ще настъпят или ще бъдат надлежно констатирани в последствие, във връзка с увреждането. От друга страна, отговорът от Върховния касационен съд е даден във връзка с постигнато след увреждането споразумение между работника и работодателя, с което страните доброволно са уредили отношенията си, при вече настъпил вредоносен резултат. В казуса, предмет на въззивното решение, има постигната предварителна уговорка, която по естеството си е предварителен отказ от пълно обезщетяване. Както е изяснено в решение № 2 от 11.VII.1995 г. по гр. д. № 1/95 г. на Пленум на ВС, дадените разрешения в Постановление № 4/1968 г. и в Постановление № 4/1975 г. на Пленума на Върховния съд, са относими еднакво както при търсене на обезщетения по чл. 45 и сл. от Закона за задълженията и договорите, така и при обезщетенията по чл. 200 и сл. от Кодекса на труда. В двата тълкувателни акта на П. РБ, както и последователно в съдебната практика, е възприето, че разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД е императивна и с нея е предвидено пълно обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.
По въпроса от кой момент се дължи лихва върху присъдените суми за претърпени неимуществени вреди – от увреждането или от момента на установяване на трудовата злополука, не са установява поддържаното противоречие в съдебната практика. Не всички от представените към изложението съдебни решения са постановени по идентични казуси, а те, както и постановеното от въззивния съд, са съобразени с трайно установената съдебна практика и правната доктрина по приложението на закона. Началната дата, от която се дължи лихвата върху парично вземане, е денят на изискуемост на вземането, а за обезщетенията по чл. 45, съответно чл. 49 ЗЗД и чл. 200 КТ, това е денят на причиняване на непозволеното увреждане, ако деецът е известен, а ако не е известен – денят на неговото откриване. Когато в резултат на непозволеното увреждане е причинена болест, вземането от деликта е дължимо от нейното проявление и установяване, при ексцес – от установяване на същия; при смърт от увреждането, вземането за обезщетение започва да тече от датата на смъртта; при отговорност по чл. 49 ЗЗД извършителят може да остане неизвестен, достатъчно е да е известен възложителят, в който случай вземането е платимо от датата на настъпване на вредите. Установяването дали дадено увреждане, е и трудова злополука, няма отношение към настъпването и установяването на самия деликта, съответно към момента, от който деликвентът дължи обезщетение на пострадалия за уврежданията. В случаите, когато от увреждането е причинена трудова злополука, изразяваща се в трайно или постоянно разстройство на здравето, тогава задължението за обезщетение, става изискуемо от датата на положителното й проявление и установяване. В обжалваното въззивно решение, съдът, при точно приложение на материалния закон и съответно на трайно установената съдебна практика, включително и обвързващата го, е определил изискуемостта, съответно датата, от който, при неплащане на обезщетението за причинената неимуществена вреда, работодателят, изпада в забава – датата на увреждането, която съвпада с датата на смъртта на служителя.
Въпросът – как е приложен чл. 52 ЗЗД при определяне размера, до който следва да възлиза дължимото от работодателя обезщетение при трудова злополука, не е такъв по чл. 280, ал. 1 ГПК и няма отношение към преценката, осъществявана по чл. 288 ГПК за допускане на касационно обжалване. Правилно или неправилно съдът е приложил материалноправна норма – в случая чл. 52 ЗЗД, се преценява само след допускане на касационно обжалване, с касационното решение, при обсъждане на касационните доводи. Във връзка с тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД, касаторът не е поставил материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 52 ЗЗД, нито такъв би могъл да бъде уточнен от съдържанието на изложението от състава на Върховния касационен съд.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Касаторът носи тежестта за съдебноделоводните разноски. Насрещните страни са направили искане по чл. 78 ГПК, но не са представили доказателства за сторени съдебноделоводни разноски в инстанцията, поради което обезщетение за такива не им се присъжда.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 61/15.01.2013 г. на Варненския окръжен съд, постановено по гр.д. № 1382/2011 г.
РАЗНОСКИ за производството пред Върховен касационен съд не се присъждат.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: