2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№169
гр. София, 25 февруари 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3718 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищците по делото Р. П. Р. и К. Г. Р. срещу решение № III-89/20.07.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 879/2018 г. на Бургаския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 78/27.04.2018 г. по гр. дело № 64/2018 г. на Айтоския районен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателите срещу Д. И. К., осъдителен иск за заплащане на сумата 9 000 лв., претендирана като полагаща им се част от продажната цена на имота по договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № …, том …, рег. № …, дело № … г. на нотариус с рег. № 557, ведно със законната лихва от 04.02.2013 г. до окончателното плащане на сумата.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се твърди недопустимост и неправилност на обжалваното решение, но се излагат само бланкетни оплаквания за неправилност поради нарушение на процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателите по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (което е инкорпорирано в касационната им жалба), като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) дали решаващият съд е задължен да извърши надлежен съдебен контрол за законосъобразност относно наличието на платена или не парична сума по силата на представения нотариален акт за продажба; и 2) дали решаващият съд е задължен да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност. Жалбоподателите навеждат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие, както следва: по първия въпрос – с т. 1 и т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а по втория въпрос – с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 691/02.02.2011 г. по гр. дело № 1620/2009 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 192/18.08.2010 г. по гр. дело № 646/2009 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 715/05.11.2010 г. по гр. дело № 139/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 24/28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 194/02.07.2012 г. по гр. дело № 92/2012 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 488/11.09.2013 г. по гр. дело № 229/2012 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 447/18.11.2011 г. по гр. дело № 1964/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 126/09.05.2011 г. по гр. дело № 421/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Касаторите сочат като основание за допускане на касационното обжалване и това по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като поддържат очевидна неправилност на въззивното решение, в която връзка преповтарят част от бланкетните си оплаквания – че волята на съда не била формирана въз основа на обосновани изводи и в съответствие със събраните доказателства, не били обсъдени противоречия в свидетелските показания и всички доводи на жалбоподателите.
Ответникът Д. И. К. в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Съдът намира, че основания за допускане на касационното обжалване няма.
Първият правен въпрос, формулиран в изложението на жалбоподателите, не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като е напълно неясен, като не би могъл да бъде изяснен и по пътя на уточнението от настоящата инстанция (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). От изложението по никакъв начин не става ясно, какъв според касаторите „надлежен съдебен контрол за законосъобразност“ следва да извърши въззивният съд, тъй като тази част от въпроса няма логическа връзка с втората му част, според която този „контрол“ следва да се извършва когато съдът установява дали е извършено или не плащане на продажна цена. Последното съдът установява чрез обсъждането на ангажираните от страните доказателства по делото, което не съставлява и не би могло да съставлява „съдебен контрол за законосъобразност“. Напълно неясно остава, и в каква връзка с този първи въпрос касаторите цитират т. 1 и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС – в частта относно правомощието на въззивния съд служебно – и без оплакване във въззивната жалба – да приложи императивна материалноправна норма. В изложението по никакъв начин не се сочи конкретно противоречие между така цитираното тълкувателно решение и обжалваното въззивно решение, а в касационната жалба (в която е инкорпорирано изложението) жалбоподателите не са навели оплакване за нарушение на материалния закон.
За да достигне до решаващия си извод по делото, че искът на жалбоподателите е недоказан, въззивният съд е приложил правилата за разпределение на доказателствената тежест (чл. 154 от ГПК), като преди това е обсъдил както поотделно, така и в тяхната съвкупност писмените доказателства по делото, показанията на разпитания свидетел и обясненията на ответника, дадени по реда на чл. 176 от ГПК. По този начин окръжният съд е разрешил втория правен въпрос, формулиран от касаторите, не в противорачие, както неоснователно поддържат те, а – в съотвествие с посочената от тях практика (включително задължителна такава) на ВКС. С оглед на това, няма основание касационното обжалване да се допуска и по този правен въпрос (в този смисъл – т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Както вече беше посочено, касационната жалба, респ. – инкорпорираното в нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, съдържат само бланкетни оплакванияза неправилност на въззивното решение, като жалбоподателите не сочат нито едно конкретно доказателство или техен довод по делото, които да са останали необсъдени от въззивния съд, нито едно конкретно процесуално нарушение, което да е допуснато от него, нито един конкретен необоснован извод на съда; не се сочи и конкретно противоречие между показанията на свидетеля и обясненията по чл. 176 от ГПК на ответника (дори и да се приеме, че това имат предвид касаторите под „противоречия в свидетелските показания“). Поради това, напълно несъстоятелен е и доводът им за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателите-ищци дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство, а именно – сумата 500 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № III-89/20.07.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 879/2018 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА Р. П. Р. и К. Г. Р. да заплатят на Д. И. К. сумата 500 лв. (петстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: