2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 320
гр. София, 10 юли 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти юли през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 2419 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищцата по делото М. А. М. срещу определение № 115/15.04.2019 г., постановено по възз. частно гр. дело № 132/2019 г. на Великотърновския апелативен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено протоколно определение от 07.03.2019 г. по гр. дело № 54/2018 г. на Габровския окръжен съд, с което, на основание чл. 130 от ГПК, е прекратено производството по същото първоинстанционно гр. дело.
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение.
В изложението на жалбоподателката на основанията за допускане на касационното обжалване, като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, макар и неточно формулиран, но уточнен от съда (съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), е изведен процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 578, ал. 5, изр. 3 от ГПК – относно процедурата, изискванията и критериите за установяване на самоличност на лице, което не притежава документ за самоличност. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения, този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска по следните съображения:
Жалбоподателката е предявила пред първата инстанция по делото искове по чл. 60, ал. 3 и чл. 68 от СК за установяване, че ответницата Г. С. С. не е майка на ответника Ш. З. М., роден на 31.05.1993 г. в [населено място], Германия, както и че негова майка е жалбоподателката-ищца.
Апелативният съд е приел, че в резултат на многобройните служебни справки, направени от окръжния съд с оглед установяване самоличността и призоваването на посочените като ответници в исковата молба лица, по делото е установено, че за ответника Ш. З. М. няма данни да е български гражданин или такъв на друга държава, като същият, както и ответникът З. С. (посочен като негов баща в представеното извлечение от акт за раждане, съставен в Германия), не фигурират в Националната база данни за населението (НДБН), там не фигурира и ответницата Г. С. С., но има данни за Г. С. С.. Въззивният съд е намерил за правилен решаващия извод на първата инстанция за недопустимост на производството по делото – поради невъзможност да се установи, че посоченият в исковата молба ответник Ш. З. М., чийто произход се оспорва, е именно, лицето, което се е явило в съдебната зала, т.е. – поради невъзможност да се установи неговата самоличност. В тази връзка апелативният съд е изложил съображения, че за да се оспори произхода на едно лице, следва то да е с установена самоличност и да съществува, тъй като в противен случай е възможно да се променят по документи родителите на някое лице, а по този начин – и самоличността му, без то дори да разбере това; изтъкнато е и че този вид производства имат отражение не само в строго личен аспект, но и във всички обществени сфери на живота – наследяване, име, гражданство и пр.
Въззивният съд е приел, че в случая, от разпита на тримата свидетели, изслушани от първоинстанционния съд, по делото не е установено, че лицето, явило се в съдебната зала, за което се твърди (от самото него и от жалбоподателката-ищца), че е ответникът Ш. З. М., както и че няма и никога не е имал документи за самоличност, да е именно същият ответник, посочен в представеното с исковата молба, извлечение от акт за раждане, издадено от службата по гражданското състояние в [населено място], Германия. За да достигне до този извод, апелативният съд е установил, че никой от свидетелите не е посочил трите имена на лицето – свидетелят М. е заявил, че това е лицето Ш. М.; свидетелят С. е посочил, че освен името Ш. не знае другите му имена; а свидетелят И. е заявил, че е видял имената му в документите, които „са му изпратили от Германия“. С оглед на това, въззивният съд е споделил и извода на първата инстанция, че не може да се установи съществуването на лице Ш. З. М. съгласно данните в НБДН, нито, че именно същото лице е явилото се в съдебното заседание, поради което е намерил за правилно и прекратяването на производството по делото съгласно чл. 130 от ГПК. В тази връзка апелативният съд е изтъкнал и че става въпрос за лице на 25 години към датата на завеждане на исковата молба, което е длъжно съгласно ЗБЛД да притежава документи за самоличност и съответно да направи необходимите постъпки да се сдобие с такива, щом твърди, че е български гражданин и живее тук. Съдът е изтъкнал и че са налице административни и съдебни процедури, съгласно които, при липса на документи за самоличност, за гражданство или гражданско състояние на лицата по някаква причина, има ред, по който същите могат да се сдобият с тях. По тези съображения съдът е намерил, че не може да приеме твърдението в исковата молба, че един отдавна пълнолетен човек е живял и учил 25 години в Република България, без да има каквито и да било документи за самоличност. Приел е също, че дори това да е така, за да се оспори произхода му от страна на майката по българското законодателство, следва все пак да е налице установен произход на български гражданин, който да се оспори, т.е. – следва да се докаже в случая, че именно лицето, посочено в исковата молба и явило се в съдебната зала, е роденият в Германия Ш. З. М., съгласно представеното извлечение от акт за раждане, а по делото дори не е категорично установено дали това лице е германски или български гражданин.
Отделно от горното, въззивният съд е приел, че по делото не са установени и другите двама ответници по подадената искова молба, които съгласно чл. 60 и чл. 68 от СК следва да се призоват – посочената майка в акта за раждане и нейният съпруг. В тази връзка апелативният съд е приел, че не може да се установи категорично, че посочената в исковата молба ответница Г. С. С. е именно записаната в извлечението от акта за раждане, Г. С., тъй като в този документ лицето е посочено само с тези две имена, а видно от справките, направени в НБДН, с такива две имена има множество лица. А лице с имена З. С., посочено като баща в извлечението от акта за раждане, в НБДН въобще няма.
От гореизложеното е видно, че изведеният в изложението на жалбоподателката-ищца и уточнен от съда процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 578, ал. 5, изр. 3 от ГПК, е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното определение – за недопустимостта на исковата молба по делото и прекратяването на производството по него, единствено предвид неустановяването на самоличността и правосубектността на единия от тримата посочени ответници по делото – Ш. З. М.. Този процесуалноправен въпрос не е обуславящ правните изводи на съда за недопустимостта на исковата молба по делото и прекратяването на производството по него, предвид неустановяването правосубектността на другите двама ответници. От друга страна, разпоредбите на чл. 60, ал. 3 и ал. 4 и чл. 68 от СК установяват като процесуална предпоставка за допустимостта на предявените по делото искове за оспорване и установяване на произход от майката, задължителното участие (редовно призоваване) в производството и на тримата ответници (те са в положението на задължителни необходими другари), поради което неустановяване правосубектността на който и да било от тях тримата води до недопустимост изцяло на предявените искове и на производството по тях. При това положение, след като процесуалноправният въпрос по тълкуването и приложението на чл. 578, ал. 5, изр. 3 от ГПК няма отношение към двама от тримата ответници, той е без значение за процесуалната допустимост на предявените искове, а следователно – и за изхода на настоящото частно гр. производство, респ. – и не съставлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по делото (в този смисъл е и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Независимо от горното, този процесуалноправен въпрос не е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Разпоредбата на чл. 578, ал. 5, изр. 3 от ГПК е ясна процесулноправна норма и не се нуждае от изясняване на нейния действителен смисъл чрез допускане на касационно обжалване и създаване на практика на ВКС по нейното тълкуване с оглед точното ? приложение от съдилищата (в този смисъл е и т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Очевидно е, че тази процесуална норма не установява някаква нарочна „процедура“ за установяване чрез разпита на двама свидетели на самоличността на лице, явило се пред нотариуса или пред съда, което не притежава документ за самоличност; нито пък по пътя на тълкуването могат да бъдат изведени някакви общоважими и приложими във всички случаи „изисквания и критерии“ в тази насока. Същественото, предвид целта на разпоредбата – и също очевидно при буквалното ? тълкуване, е във всеки конкретен случай – според конкретните обстоятелства, разпитаните свидетели да посочат такива обстоятелства от обективната действителност, от които нотариусът или съдът да могат да направят несъмнен извод, че свидетелите добре познават явилото се лице, което е без документ за самоличност, и че именно то е лицето – участник в съответното производство (нотариално или съдебно), за което се представя.
В случая, видно от приетото в мотивите към обжалваното определение, такъв несъмнен извод не е, и не би могъл да бъде направен от съда, предвид събраните по делото свидетелски показания (макар и от трима свидетели, а не двама, каквото е минималното изискване в закона). В тази връзка, за пълнота на изложението следва да се отбележи, че са напълно резонни и съображенията на въззивния съд (предвид и разпоредбата на чл. 298, ал. 3 от ГПК), че за да се оспори и/или установи произхода на едно лице, следва то да съществува като правен субект в правния мир и да е с установена по несъмнен по делото самоличност, тъй като в противен случай е възможно да се промени по документи произхода на някое лице, а по този начин – и самоличността му, без то дори да разбере за това. Резонни са и съображенията на апелативния съд, че при твърденията, изложени в исковата молба на жалбоподателката, ответникът Ш. З. М. е длъжен да притежава документи за самоличност и съответно – бил е и е длъжен да направи необходимите постъпки, за да се сдобие с такива въз основа на представеното по делото, извлечение от акт за раждане, издадено от службата по гражданското състояние в [населено място], Германия – съгласно и по реда на чл. 19, ал. 1 от Правилника за издаване на българските лични документи, предвид и чл. 7, ал. 2, т. 3 – in fine, във вр. с чл. 4 от Наредба № РД-02-20-9/21.05.2012 г. за функциониране на единната система за гражданската регистрация; респ. – при доказана невъзможност за това – по реда на охранителното съдебно производство по чл.чл. 542-548 от ГПК, в който случай – с оглед допустимото провеждане на самото охранително производство, неговата самоличност следва също да бъде установена по несъмнен начин пред съда, съгласно чл. 578, ал. 5, изр. 3 от ГПК, както вече беше посочено по-горе.
В заключение – касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 115/15.04.2019 г., постановено по възз. частно гр. дело № 132/2019 г. на Великотърновския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: