2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 433
гр. София, 16 май 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4698 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на Н. п. к. на с. в Б. (Н.) срещу решение № 1769/19.07.2017 г., постановено по гр. дело № 6084/2016 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 1415/08.08.2016 г. по гр. дело № 1068/2009 г. на Софийския градски съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу Д. Ц. Д., искове с правно основание чл. 59 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер 36 000 лв. за неоснователно ползване през периода 16.04.2005 г. – 16.04.2009 г. на павилион, находящ се в [населено място], [улица], четвъртия по ред (подробно описан), ведно с мораторна лихва (обезщетение за забава) в размер 2 000 лв. за същия период и със законната лихва от 16.04.2009 г. до окончателното погасяване на задължението; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) допустимо ли е съдът да се доверява на квалификацията на страните и не е ли длъжен служебно да подведе под правната норма конкретния казус; 2) има ли право съдът да не преквалифицира иска, да отказва своевременно конституиране на втори ответник и процесуално да използва това си поведение, за да не допуска разглеждането на иск за неплатен наем по чл. 232, ал. 2 от ЗЗД; и 3) с отхвърлителния диспозитив на въззивното решение съдът стимулира ли неизпълнение на договорени параметри по експлоатацията на процесния павилион № 4.
Ответникът Д. Ц. Д. в отговора на касационната жалба излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд е приел, че по делото е предявен осъдителен иск по чл. 59 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване без основание от ответника на процесния имот, като е установил, че с молба от 03.09.2009 г. касаторът-ищец е уточнил, че претендира заплащане на обезщетението като собственик на имота. В отговор на поддържаните и във въззивната (както в касационната) жалба на ищеца оплаквания и твърдения, че бил уточнил и изменил основанието на иска като такъв за заплащане на наем по чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, САС е констатирал и че никъде по делото няма данни за изменение на основанието на предявения иск, нито за прибавяне на ново основание, за да може да се приеме, че претенцията по делото е за заплащане на наем, – такова изменение не е формулирано в писмена молба на ищеца и такава не се съдържа в кориците на делото, в никой от протоколите от откритите съдебни заседания не е отразено и такова устно искане, като протоколите не са оспорвани по реда на чл. 151 от ГПК. Съдът е установил също, че с влязло в сила решение между същите страни по гр. дело № 21675/2009 г. е отречено право на собственост на ищеца върху процесния павилион, като по настоящото дело той не твърди друго придобивно основание. С оглед на това, въззивният съд е достигнал и до крайните си изводи, че след като ищецът не е доказал да е собственик на процесния павилион, то не може да се приеме, че се е обеднил от ползването на павилиона от ответника, поради което искът за обезщетение на основание чл. 59 от ЗЗД е неоснователен, а поради отхвърлянето на този главен иск, на отхвърляне подлежи и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Настоящият съдебен състав намира, че и трите въпроса, формулирани в изложението на касатора, не съставляват общи основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като те не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и са без никакво значение за изхода на делото, нито пък имат значение за допустимостта на обжалваното въззивно решение (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Постановката на тези въпроси изхожда единствено от поддържаната и в касационната жалба теза на ищеца, че той бил изменил и уточнил основанието на иска си като такъв за заплащане на наем по чл. 232, ал. от ЗЗД, но без в жалбата да се сочи конкретна молба или конкретно изявление в открито съдебно заседание, с които да са направени такова изменение или уточнение; такива и обективно не са установени от данните по делото, каквата е и констатацията на въззивния съд.
Отделно от горното, касаторът по никакъв начин не е навел и никое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В изложението му са посочени три решения на ВКС (решение № 288/29.12.2015 г. по гр. дело № 2293/2015 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 153/24.07.2015 г. по гр. дело № 3014/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 615/15.10.2010 г. по гр. дело № 1208/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС), но те нито се свързват по какъвто и да било начин с формулираните от касатора три въпроса, нито той твърди обжалваното въззивно решение да е в противоречие с тези решения, като последните и обективно нямат никакво отношение към приетото в мотивите на въззивния съд.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на спора по делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, касаторът-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция по делото, в размер 1 200 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1769/19.07.2017 г., постановено по гр. дело № 6084/2016 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА Н. п. к. на с. в Б. да заплати на Д. Ц. Д. сумата 1 200 лв. (хиляда и двеста лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: