2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 789
гр. София, 10.11. 2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2673 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Е. Г. срещу решение № 147/01.04.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 71/2016 г. на Плевенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 1751/10.12.2015 г. по гр. дело № 3683/2015 г. на Плевенския районен съд, като краен резултат са отхвърлени предявените от касатора срещу [фирма], искове с правни основания чл. 74, ал. 4, чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1, и чл. 213, ал. 2 от КТ за признаване недействителност на клауза „срок за изпитване шест месеца“ в допълнително споразумение от 19.12.2014 г. към трудов договор № 125/18.03.2013 г.; за отмяна, като незаконосъобразно, уволнението на жалбоподателя-ищец, извършено на основание чл. 71, ал. 1 от КТ със заповед № 252/13.05.2015 г. на управителя на ответното дружество; за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „старши сътрудник – охрана“ при ответника; и за осъждане на последния да му заплати сумата 2 160 лв. – обезщетение за оставане без работа в резултат на уволнението, за периода 05.06.2015 г. – 05.12.2015 г.; както и сумата 342 лв. – обезщетение за недопускане до работа за периода 09.05.2015 г. – 04.06.2015 г.; и е уважен искът с правно основание чл. 242, във вр. с чл. 128 от КТ, като ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца сумата 310.43 лв. – трудово възнаграждение за м. октомври 2014 г.; разноските по делото са възложени в тежест и на двете страни.
При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира касационната жалба на ищеца за процесуално недопустима в частта срещу тези части на въззивното решение, с които е отхвърлен искът му по чл. 213, ал. 2 от КТ за заплащане на сумата от 342 лв. и е уважен искът му по чл. 242, във вр. с чл. 128 от КТ за сумата 310.43 лв. Тeзи части от въззивното решение не подлежат на касационно обжалване съгласно разпоредбата чл. 280, ал. 2, т. 3 от ГПК, тъй като са постановени по искове, съответно – за обезщетение по трудово правоотношение и за трудово възнаграждение, всеки от които е с цена до 5 000 лв., като никой от тях не е обуславящ или обусловен от исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ. Освен това касаторът-ищец няма и правен интерес да обжалва въззивното решение в частта му по иска по чл. 242, във вр. с чл. 128 от КТ, който е уважен от окръжния съд. По изложените съображения, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената част, като производството по настоящото дело следва да се прекрати в същата част.
Съгласно разпоредбата на чл. 250 от ГПК, компетентен да се произнесе по направеното с касационната жалба, искане за допълване на обжалваното въззивно решение чрез присъждане на законната лихва върху присъденото трудово възнаграждение от 310.43 лв. и на обезщетение за „материални и морални“ вреди за периода „м. октомври 2014 г. до изплащането“, е не ВКС, а окръжният съд, постановил въззивното решение, поради което делото следва да му се върне след приключването на касационното производство.
В останалата ? част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност, поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. От страна на жалбоподателя формално се сочи и че обжалваното решение е нищожно и недопустимо, без обаче да са развити каквито и да било конкретни оплаквания и доводи в тази насока.
Ответникът [фирма] в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че същата е процесуално недопустима и в частта ? по иска по чл. 74, ал. 4 от КТ; че липсват основания за допускане на касационното обжалване; както и за неоснователност на жалбата.
Д. на ответното дружество за процесуална недопустимост на касационната жалба и в частта ? по иска по чл. 74, ал. 4 от КТ е неоснователен, тъй като въззивното решение в частта му по този иск изцяло обуславя решението в частта му по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, а в последната си част то подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 3 от ГПК, на която се позовава ответникът. Възприемането на неговата теза би обезсмислило и би довело до неприложимост на изрично предвиденото там касационно обжалване относно исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ.
Не са налице основания за допускане на касационното обжалване – по отношение на подлежащата на такова обжалване, част от въззивното решение.
Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 от ГПК се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК.
Съгласно т. 1 от тълкувателно решение (TP) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното въззивно решение.
В случая, в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (което е инкорпорирано в самата касационна жалба и е озаглавено „мотиви и предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 вр. чл. 281, т. 1, 2 и 3 ГПК“), по никакъв начин не е изведен и формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който да се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение и който да е обусловил изхода на спора по делото. Вместо това, касаторът излага своето становище по съществото на материалноправния спор по делото и релевира единствено оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение. Както вече беше посочено, обаче, последните представляват касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Поради това, тези оплаквания не могат да бъдат обсъждани в настоящата фаза от касационното производство по чл. 288 от ГПК, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на общо и допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид цитираните по-горе, задължителни за съда указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, така депозираното по делото изложение на жалбоподателя не съдържа посочване на общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Също съгласно т. 1 и разясненията в мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването от страна на жалбоподателя на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат наведените допълнителни основания за това. Наличието на тези допълнителни основания би могло да бъде установено, само ако касаторът е извел и ясно и точно е формулирал един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, които са разрешени от въззивния съд с обжалваното решение, за да прецени касационната съдебна инстанция дали тези правни въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, дали по тях е налице противоречива практика на съдилищата, респ. – дали те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При липса, както в случая, на формулирани в изложението на касатора на каквито и да било правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тази преценка в производството по чл. 288 от ГПК е невъзможно да бъде извършена.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице предпоставките за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество, претендираните и направени от последното, разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата пред касационната съдебна инстанция, в размер 500 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на М. Е. Г. – в частта ?, подадена срещу тази част на решение № 147/01.04.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 71/2016 г. на Плевенския окръжен съд, с която е отхвърлен изцяло иска с правно основание чл. 213, ал. 2 от КТ за сумата 342 лв. и е уважен изцяло иска с правно основание чл. 242, във вр. с чл. 128 от КТ за сумата 310.43 лв.; и ПРЕКРАТЯВА в същата част производството по гр. дело № 2673/2016 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение;
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 147/01.04.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 71/2016 г. на Плевенския окръжен съд, – в останалата част;
ОСЪЖДА М. Е. Г. да заплати на [фирма] сумата 500 лв. (петстотин лева) – разноски по делото;
Определението – в частта, с която касационната жалба частично се оставя без разглеждане и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване на препис от него, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.
След влизане в сила на определението изцяло, делото да се върне на Плевенския окръжен съд за произнасяне по реда на чл. 250 от ГПК по направеното с касационната жалба искане за допълване на въззивното решение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.