2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 782
гр. София, 09.11. 2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2575 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото П. А. П. срещу решение № 66/26.02.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 601/2015 г. на Хасковския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 283/17.07.2015 г. по гр. дело № 1111/2014 г. на Димитровградския районен съд, като краен резултат жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца Х. Д. Г. следните суми: сумата 3 727.44 лв., дължима по договор за заем, за който са съставени разписки от 16.12.2008 г., 14.01.2009 г., 27.04.2009 г. и 15.10.2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано 19.09.2014 г. до окончателното ? изплащане, като този иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 5 777.44 лв.; както и сумата 1 145.79 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода 19.09.2011 г. – 19.09.2014 г., като този иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 2 799.14 лв. и за периода 01.10.2010 г. – 19.09.2011 г.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Х. Д. Г. не е подал отговор на жалбата в срока за това.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните два правни въпроса: 1) материалноправен – допустимо ли е капитализиране на лихви и начисляването и уговарянето на лихва върху лихва между граждани; и 2) процесуалноправен – следва ли въззивният съд да остави без движение исковата молба, при положение, че е налице противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, и следва ли да прекрати производството по делото, ако ищецът не отстрани в дадения му срок противоречията и неяснотите в исковата молба. Касаторът поддържа, че материалноправният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 706/19.07.2004 г. по гр. дело № 1922/2003 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, а процесуалноправният – в противоречие с решение № 359/13.01.2014 г. по гр. дело № 868/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС, което е постановено между същите страни.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Процесуалноправният въпрос е свързан с оплакванията на жалбоподателя за недопустимост на обжалваното въззивно решение, като постановено по нередовна искова молба, с която се иска и пререшаване на спора между страните.
В постановеното между същите страни, посочено от касатора решение на ВКС е прието, че в обстоятелствената част на исковата молба по това друго дело (което е приложено в цялост към настоящото) ищецът е поддържал, че между него и ответника (касатора) са създадени облигационни отношения по три договора за паричен заем по съставени разписки от 16.12.2008 г., 14.01.2009 г. и 27.04.2009 г., в които са посочени главниците и е уговорена в абсолютна сума възнаградителна лихва върху заетите суми. С петитума ищецът е поискал присъждане на сумата 11 828 лв., дължима от неизплатен заем, без да е направено искане за присъждане на възнаградителната лихва по договорите за заем. Съставът на ВКС е приел и че въззивният съд по това предходно дело между страните, е констатирал това несъответствие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, но вместо да я остави без движение с указания до ищеца за отстраняване на нередовността (дали в предявения иск за сумата по договора за заем е включена по размер и уговорената възнаградителна лихва), е приел и разгледал нередовната искова молба, с което е постановил недопустимо съдебно решение. По тази съображения ВКС е обезсили същото изцяло и е върнал делото на въззивния съд, с указания към него, по реда на чл. 129 от ГПК да укаже на ищеца да отстрани нередовността на исковата молба – несъответствието между основанието и петитума на иска като заяви, дали в предявения иск за сумата по договора за заем е включена по размер и уговорената възнаградителна лихва. След връщането на делото, въззивният съд е изпълнил тези указания на ВКС, като на свой ред е дал указания на ищеца да отстрани нередовността на исковата молба, но последният не е строил това, поради което въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото, като определението не е било обжалвано от ищеца и е влязло в сила.
От горното е видно, че предходното дело, водено между същите страни, не е приключило с влязло в сила решение или определение за прекратяване на производството поради отказ от иска или постигната съдебна спогодба, в които случаи единствено би се формирала сила на пресъдено нещо по материалноправния спор. При това положение няма основание за допускане на касационното обжалване на постановеното по настоящото дело въззивно решение, с оглед проверка за вероятна недопустимост на същото, поради това с него да е пререшен, вече разрешен правен спор между страните.
Тъй като с исковата молба и по настоящото дело ищецът първоначално е основал исковата си претенция на трите договора за заем, обективирани в разписките от 16.12.2008 г., 14.01.2009 г. и 27.04.2009 г. (в които освен главниците са уговорени в абсолютна сума и възнаградителни лихви), в пълно съответствие с приетото в постановеното между страните, решение № 359/13.01.2014 г. по гр. дело № 868/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС, както и с цитираните в него т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, във вр. с т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е дал указания на ищеца да отстрани нередовностите на исковата си молба. По настоящото дело ищецът е изпълнил указанията и е отстранил нередовностите, като е уточнил и изтъкнал, че между страните е била подписана и четвърта разписка от 15.10.2009 г. (която е посочена още в исковата молба и е обсъдена и в първоинстанционното решение), която обективира постигнато между страните споразумение, че след извършени от ответника-касатор частични плащания по трите договора за заем, остава общо дължима по тях сума от 14 960 лв., включваща главници и възнаградителни лихви; като отново е уговорена възнаградителна лихва в абсолютна сума – 2 992 лв. Изрично е уточнено също така от ищеца пред въззивния съд, и че по настоящото дело той не претендира сумите по трите договора за заем, а само дължима главница по споразумението (разписката) от 15.10.2009 г., която след нови, извършени от ответника-касатор частични плащания, възлиза на процесната сума 5 777.44 лв. Тези процесуални действия по отстраняването нередовността на исковата молба във въззивното производство са посочени и в мотивите към обжалваното въззивно решение.
От горното е видно (както вече беше посочено), че първата част от изведения от касатора процесуалноправен въпрос (следва ли въззивният съд да остави без движение исковата молба, при положение, че е налице противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба) е разрешен от окръжния съд, не в противоречие, а в пълно съответствие с решение № 359/13.01.2014 г. по гр. дело № 868/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС и т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, във вр. с т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Втората част от този процесуалноправен въпрос (следва ли въззивният съд да прекрати производството по делото, ако ищецът не отстрани в дадения му срок противоречията и неяснотите в исковата молба) е без значение за спора по настоящото дело и не е обуславяща правните изводи в обжалваното въззивно решение, тъй като ищецът е отстранил своевременно нередовностите на исковата си молба. При това положение няма основание за допускане на касационното обжалване по изведения от жалбоподателя процесуалнопревен въпрос, респ. – с оглед проверка за вероятна недопустимост на въззивното решение, поради това то да е постановено по нередовна искова молба.
Обсъждайки по същество споразумението, обективирано в разписката от 15.10.2009 г., окръжният съд е приел, че с него везманията на ищеца, респ. – задълженията на касатора-ответник по сключените преди това договори за заем, са били подновени на основание чл. 107 от ЗЗД. В тази връзка въззивният съд е изложил и съображения, че при тази обективна новация ищецът-кредитор и ответникът-длъжник остават същите, но старото облигационно правоотношение между тях е погасено и на негово място възниква ново, което е различно по предмета на престацията, в случая – нов договор за заем. След обсъждане и на останалите доказателства по делото, окръжният съд е достигнал до извода, че вследствие извършените от ответника частични плащания, той остава да дължи от общо дължимата главица от 14 960 лв. по разписката (споразумението за новация) от 15.10.2009 г., не процесната, претендирана от ищеца по делото сума от 5 777.44 лв., а присъдената с необжалваното от ищеца първоинстанционно решение, сума от 3 727.44 лв.
При така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение относно настъпилата съгласно чл. 107 от ЗЗД обективна новация в договорните правоотношения между страните – по силата на споразумението от 15.10.2009 г., и при положение, че въззивният съд не е присъждал и изобщо не е обсъждал в мотивите си по същоство, уговорената с това споразумение нова възнаградителна лихва, която не е и претендирана от ищеца (съгласно уточнението на исковата молба пред въззивния съд), то изведеният от касатора материалноправен въпрос, свързан със забраната за анатоцизъм (уговарянето на лихва върху лихва) между нетърговци, не е обуславящ правните изводи в обжалваното въззивно решение и е без никакво значение за изхода на материалноправния спор по делото; респ. – този правен въпрос изцяло не съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя общи, респ. – допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 66/26.02.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 601/2015 г. на Хасковския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.