О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1083
София, 25.09. 2013 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на деветнадесети септември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2368 по описа за 2013 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от К. И. Д., И. С. Д. [фирма] [населено място], представлявано от К. И. Д., всички действащи чрез адв. В. Б. от АК София срещу въззивно решение № 501/28.12.2012 г. на Благоевградския окръжен съд, постановено по гр.д. № 783/2012 г.
Насрещната страна не е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С въззивното решение е обезсилено това на първостепенния съд досежно ? ид.ч. от предмета на сделките, чиято нищожност поради противоречие с морала и добрите нрави е претендирана.
В останалата част, с която иска е уважен до размера на ? ид.ч., решението на районния съд е потвърдено.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въпросът „кога има нарушение на една неписана морална норма и правно нерегламентирана” е във връзка с извода на съда, че сделките, предмет на иска са сключени в нарушение на добрите нрави, което е потивоправно и, в който случай съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД, сделките са нищожни.
Отдавна в правната теория и последователната съдебна практика е изяснено, че добрите нрави в обществото са накърнени от уговорки, несъвместими с общоприетия морал, етични възгледи и правила за поведение, и установени в обществото. Моралните норми са също правила за поведение, наложили се в даден етап на развитие на обществото в крайна сметка от икономическите условия на живот, възгледите за добро и зло, дълг и справедливост, съвест и чест, похвално и срамно и пр.. Именно липсата на необходимост от формалното им закрепване е един от специфичните белези на моралните норми, които действат чрез оценяване, чрез механизма на общественото мнение, явяват се и духовен фактор, имат и духовно битие като емоционални представи и чувства. Моралните норми заедно с правните служат за регулиране на обществените отношения, като е възможно дори някои морални норми да получат и правна санкция, като по този начин се превръщат и в правни норми. Другите морални норми, които не са превърнати в правни са допълнителен източник на правото. Грубото им нарушаване при сключване на договори е санкционирано от правото – чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а уговорки, които противоречат на морала и добрите нрави, не се одобряват от съда при сключване на съдебна спогодба и пр..
Общоналожилото се разбиране за морал, етика и правила за поведение, което е съобразено и от въззивната инстанция, не се нуждае от тълкуване. Не са променени обществените условия, нито пък законодателството, което да налага и изменение на съдебната практика, с което предхождащото я тълкуване де се промени.
Следва да се посочи, че и сам касаторът не е развил съображения по допълнителните условия по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а само е цитирал правната норма.
Повдигнат е и процесуалноправен въпрос – „законно ли е решение, което потвърждава, без сам съдът да се произнесе, постановено по нередовна искова молба”. Въпросът е поставен във връзка с действията на въззивния съд /по изрични указания на Върховния касационен съд в първата касация/, с които производството по делото е оставено без движение за отстраняване нередовности на исковата молба и след изпълнение на указанията в срок, се е произнесъл по въззивната жалба, като е потвърдил в една част решението на районния съд. Действията на въззивния съд напълно съответстват на същността на въззивната инстанция, а и са изцяло съобразени с указанията по ТР 1 от 04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд не само може, но и е длъжен да предприеме действия по чл. 100, ал. 1 ГПК от 1952 г., отм., съответно по чл. 129, ал. 2 ГПК. Когато задължената страна отстрани в срок нередовностите на исковата молба, въззивният съд е този, който се произнася и връща делото на първата инстанция само, ако тя се е произнесла по непредявен иск. В останалите случаи въззивният съд е този, който разрешава спора по делото, разбира се в рамките, в които е сезиран и с оглед крайния резултат, потвърждава или отменя изцяло или отчасти първоинстанционното решение. Следователно, в тази им част правомощията на въззивната инстанция са ясни, налице е и задължителна съдебна практика, която се съблюдава от съдилищата в страната и в частност и от въззивния съд в случая.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 501/28.12.2012 г. на Благоевградския окръжен съд, постановено по гр.д. № 783/2012 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: