О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 893
София,24.07. 2012 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на седми юни две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 62 по описа за 2012 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от И. Й. И. срещу въззивно решение от 20 октомври 2011 г. на Монтанския окръжен съд по гр.д. № 246/2011 г.
Излага доводи за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна А. П. П. в качеството му на [фирма], седалище [населено място], обл. М. не е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С въззивното решение Монтанският окръжен съд е изменил това на първостепенния Монтански районен съд и е уважил частично иска по чл. 128 КТ на И. Й. И. против [фирма], седалище [населено място], като е присъдил обезщетение за забава върху изменения размер на главницата за периода 30.06.2008 – 20.12.2010 г.
Съдът установил, че страните са били в трудовоправна връзка през исковия период от време и за периода 01.11.2009 г. – 31.10.2010 г. е получила дължимото трудово възнаграждение. Установено е, че работодателят е внасял вноски за държавно обществено осигуряване, за здравно осигуряване и следващия се данък върху доходите на физическите лица по ЗДДФЛ за периода 15.05.2008 – месец октомври 2010 г. включително, но не е доказал изплащане на трудово възнаграждение, поради което е останал задължен към И. с чистата сума. Съдът е приел още, че за времето 01.11.2010 – 17.12.2010 г. няма плащане на трудово възнаграждение, нито превод на следващите се данъци, поради което е заключил, че работодателят дължи на служителя брутното трудово възнаграждение за посочения период.
Общо присъдената с въззивното решение сума по чл. 128 КТ е 4 835,48 лв.
В изложението към касационната жалба е поставен процесуалноправния въпрос дали е допустимо да се установява плащане на трудово възнаграждение с други доказателства, различни от изброените в разпоредбата на чл. 270, ал 3 КТ.
Поддържа се противоречие с О-1144-2009-ІІІ ГО ВКС по гр.д. № 1154/2009 г.
Въпросът е без значение за постановения резултат, нито се установява противоречиво разрешаване от съдилищата.
В обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че ведомостите на търговеца са изгубени в резултат на кражба в офиса, поради което е обсъждал удостоверение № 1/01.11.2010 г., извънсъдебното поведение на И. – документът е издаден по нейно искане от работодателя и тя сее ползвала от него пред трети лица, включително държавни органи; заключение на съдебно икономическа експертиза. С експертиза е определен и размера на дължимите за периода трудови възнаграждения от работодателя на И. И..
Ясно е в съдебната практика, че нормата на чл. 270, ал. 3 КТ определя начина, по който се извършва плащането на работна заплата, не и доказателствените средства, които са допустими за установяване на това плащане. Доказателствата са писмени във всички случаи, но при загубване или унищожаване на документите не по вина на страната, няма пречка за установяването им с всички допустими доказателствени средства.
Цитираното от касатора съдебно определение не постановява нещо различно, а и по характера си не е съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, както е разяснено с ТР 1-2009-ОСГТК.
Вторият въпрос е дали частен документ, издаден от страна по делото, с който са удостоверени изгодни за нея факти, е доказателствено средство за установяване на тези факти.
Така поставен въпросът, е без значение за постановения по делото резултат, защото удостоверение № 1/01.11.2010 г., подписано от едноличния търговец и неговия счетоводител е по своя характер извлечение от счетоводните книги на работодателя. По силата на чл. 182 ГПК то може да служи като доказателство на издателя си, щом не е оспорена редовността на вписванията в счетоводните книги, а и с оглед другите обстоятелства по делото. Както стана ясно, доказването е осъществено при приета от съда хипотеза на изгубена не по вина на работодателя ведомост. Съдът е преценил обстоятелството, че документа е издаден преди делото, по искане на противната страна, която се е ползвала от него, а също и данните, съхранявани при счетоводителя, който е водил счетоводството на търговеца.
В цитираните от касатора съдебни актове съдилищата не са се произнасяли по аналогични случаи – в никой от тях не е обсъждан частен документ – извлечение от счетоводни книги /по терминологията на ГПК от 1952 г., отм./, нито случай на установяване на факти, чието удостоверяване е в документация, изгубена без вина са страната.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение от 20 октомври 2011 г. на Монтанския окръжен съд по гр.д. № 246/2011 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: