2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 267
гр. София, 21.02. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 6383 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 520/02.07.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 557/2013 г. на Русенския окръжен съд (Р.). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на решение № 860/05.05.2012 г. по гр. дело № 9722/2011 г. на Русенския районен съд, жалбоподателят е осъден да заплати на П. Д. К. обезщетение за причинени й от пътнотранспортно произшествие (ПТП) на 25.11.2010 г., изразяващо се в падане в дупка на пътното платно, имуществени вреди в размер 500 лв. – разходи за комплект ортопедични инпланти, както и за причинени й от същото ПТП, неимуществени вреди в размер 5 000 лв., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 25.11.2010 г. до окончателното плащане.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните шест процесуалноправни въпроса: 1) разпоредбата на чл. 159, ал. 2 от ГПК прилага ли се, когато страната, поискала разпит на свидетели, не е посочила поименно тези свидетели и какви точно обстоятелства ще установява всеки от тях; 2) следва ли съдът да допусне разпита и на втори свидетел при условията на чл. 159, ал. 2 от ГПК, след като страната изрично заявява, че няма други искания и няма да сочи други доказателства; 3) може ли наличието на причинно-следствена връзка между настъпилия вредоносен резултат и деянието да се предполага или следва да бъде доказана при условията на главно и пълно доказване; 4) може ли наличието на причинно-следствена връзка да се докаже от свидетели, които не са преки очевидци и не възпроизвеждат ли тези свидетели единствено твърденията на страната, поискала техния разпит; 5) следва ли съдът да се произнася за наличие и размер на съпричиняване на увреждането, ако ответникът не е направил възражение за това или ако не е конкретизирано в какво точно се състои нарушението на увредения; и 6) до кой момент може да се прави възражение за съпричиняване и дали след подаване на отговора на исковата молба то е преклудирано.
К. навежда следните допълнителните основания за допускане на касационното обжалване: По отношение и на шестте процесуалноправни въпроса – по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа всички те да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на първия правен въпрос – и по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил този правен въпрос в противоречие с решение № 158/17.02.2010 г. по гр. дело № 644/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК). По отношение на последните четири правни въпроса – и по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил третия и четвъртия въпрос в противоречие с решение № 710/25.07.1985 г. по гр. дело № 446/1985 г. на ІV-то гр. отд. на ВС, решение № 1038/17.06.1961 г. по гр. дело № 2785/1961 г. на ІV-то гр. отд. на ВС, решение № 137/15.01.1963 г. по гр. дело № 1562/1962 г. на І-во гр. отд. на ВС (постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г.) и решение от 02.05.2004 г. по гр. дело № 1184/2004 г. на Софийския районен съд (СРС), като четвъртия въпрос – в противоречие и с решение № 441/13.06.2013 г. по възз. гр. дело № 462/2013 г. на Р., а петия и шестия въпрос – в противоречие с решение № 777/28.08.1985 г. по гр. дело № 519/1985 г. на ІV-то гр. отд. на ВС.
Ответницата по касационната жалба – ищцата П. Д. К. в отговора си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване; претендира присъждане на разноски за производството пред ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по делото.
Първите два формулирани от касатора процесуалноправни въпроса, които са по приложението на чл. 159, ал. 2 от ГПК, са вече разрешени при предходното разглеждане на настоящото дело от касационната съдебна инстанция, а именно – с решение № 165/18.05.2013 г. по гр. дело № 1008/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В тълкувателната част на същото, при позоваване на решение № 34/22.02.2012 г. по гр. дело № 652/2011 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС (постановено по чл. 291 от ГПК) и на т. 7 от ППВС № 6/1968 г., е прието, че съдът е длъжен да допусне до разпит като свидетели недопуснатите такива, ако вече разпитаните не са установили обстоятелствата, за които са били посочени. В допълнение е посочено, че когато първоинстанционният съд не е изпълнил това си задължение, свидетелите трябва да бъдат разпитани от въззивния съд, щом страната е поискала това с въззивната жалба, както и че в този случай не се касае за несвоевременно ангажиране на доказателства по вина на страната, а за своевременно поискани доказателства, които не са допуснати поради процесуални нарушения на съда. Конкретно по настоящото дело, предходният състав на ВКС е приел, че още с исковата си молба ищцата е поискала да й бъдат допуснати трима свидетели, които да изяснят подробностите около инцидента, като районният съд е допуснал един от исканите свидетели при условията на чл. 159, ал. 2 от ГПК, разпитал го е и е постановил решение, с което е отхвърлил иска като недоказан, тъй като е счел, че от свидетелските показания не се установяват твърденията на ищцата за наличие на причинна връзка между бездействието на общински служители и търпените от нея вреди, защото свидетелката не потвърждава категорично нараняванията да са получени при падане на пътното платно и поради неизправността му. Съставът на ВКС е приел и че при предходното разглеждане на делото от въззивния съд, който също (както и първоинстанционния) е отхвърлил искането на ищцата за разпит на другите поискани с исковата молба свидетели, е разрешил неправилно и в противоречие със задължителната съдебна практика процесуалноправния въпрос по приложението на чл. 159, ал. 2, във вр. с чл. 266 от ГПК за допустимостта на тези доказателства. В тази връзка е прието, че в случая няма забрана за събиране на свидетелските показания пред въззивния съд, тъй като не се касае за пропуск на страната да бъдат поискани своевременно, а за пропуск на съда от първа инстанция да допусне тези свидетели при наличие на законово задължение за това, както и че след като във въззивната жалба това нарушение е посочено и е поискано събирането на гласни доказателства, въззивният съд не е имал основание да отхвърли искането. При така констатираното съществено нарушение на съдопроизводствените правила, предходният състав на касационната инстанция по делото е отменил предходното въззивно решение и е върнал делото на окръжния съд за извършването на допълнителни съдопроизводствени действия, а именно – разпит на свидетели.
В изпълнение на тези задължителни указания по чл. 294, ал. 1, изр. 2 от ГПК, при новото разглеждане на делото въззивният съд е допуснал до разпит и е разпитал посочения и доведен от ищцата свидетел И. Ц., който е дал показания относно настъпилия инцидент с нея. Тези процесуални действия на окръжния съд по никакъв начин не са в противоречие и с посоченото и цитирано в изложението на касатора, решение № 158/17.02.2010 г. по гр. дело № 644/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, в което също е прието, че е допустимо неразпитаните пред първата инстанция свидетели да бъдат доведени и изслушани от въззивния съд, ако са посочени за относими по делото факти.
От горното е видно, че двата изведени от касатора процесуалноправни въпроса по приложението на чл. 159, ал. 2 от ГПК са разрешени от въззивния съд, не само в изпълнение на дадените му задължителни указания по чл. 294, ал. 1, изр. 2 от ГПК, а и в съответствие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 и чл. 291 от ГПК. Поради това и съгласно разпоредбата на чл. 295, ал. 1, изр. 1 от ГПК, касационното обжалване не следва да се допуска по тези два процесуалноправни въпроса.
При съвкупната преценка на събраните в първата и въззивната инстанция гласни доказателства, окръжният съд е приел за установено по делото, че ищцата е счупила десния си крак, след като докато управлявала велосипед по платното, успоредно на [улица]в близост до училище “В. А.” в [населено място] на 25.11.2010 г. около 21.30 часа, попаднала в дупка с размери около 2 м. дължина и 10-15 см дълбочина. В тази връзка са обсъдени показанията на свидетеля И. Ц., който е отишъл веднага на мястото на инцидента, където се е случило произшествието, и където е било абсолютно тъмно, като същият свидетел е установил и че колелото на ищцата е било оборудвано с фар и светлоотразители отзад и на двете капли. От показанията на другата разпитана по делото свидетелка Г. А. е установено и че дупката покрива около 1/3 от пътното платно и не може да се заобиколи, дори и да се види. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че ищцата е получила уврежданията си именно след попадане в дупка, намираща се на пътното платно. С оглед на това и като е посочил, че съгласно § 7, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА и чл. 8, ал. 3 от Закона за пътищата (ЗП), общинските пътища, улиците и булевардите в селищата са общинска собственост, а съгласно чл. 19, ал. 1, т. 2, чл. 29 и чл. 31 от ЗП изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища е задължение на съответната община, окръжният съд е намерил, че е установена причинната връзка между увреждането, получено от ищцата и неизпълнението на задължението от страна на ответната община (сега касатор) да поддръжа общинските пътища. Също в тази връзка е обсъдено и заключението на медицинската експертиза, приета от първата инстанция по делото, от което е установено, че вследствие претърпяното ПТП ищцата е получила открито трималеоларно счупване, с изкълчване на дясна глезенна става, наложило метална остеосинтеза, като за периода 25.11.2010 г. – 06.04.2011 г. ищцата е провела болнично лечение в ортопедично отделение и отделение по физиотерапия и рехабилитация и курсове по физиотерапия и рехабилитация в амбулаторни условия. Прието е и че са налице доказателства за заплатени от ищцата комплект ортопедични инпланти в размер на 500 лв., а обезщетението за неимуществени вреди в размер 5 000 лв. е определено по справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД.
Видно от така цитираните мотиви към обжалваното въззивно решение, окръжният съд, въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото, между които и разпита на двама свидетели-очевидци и заключението на съдебно-медицинската експертиза, е приел за установени по несъмнен начин по делото, т.е. – при успешно проведено от страна на ищцата главно и пълно доказване, както настъпването на процесните имуществени и неимуществени вреди за нея, за които й е присъдено обезщетение, така и наличието на причинно-следствена връзка между увреждането и противоправното бездействие на ответната община – в лицето (доколкото тя е юридическо лице) на общинските служители, които не са предприели действия по поддържане и извършване на ремонт на улицата, която е общинска собственост. От това следва, че въззивният съд не е основал извода си за наличието на причинно-следствена връзка на предположения, от каквато постановка изхожда третият изведен от жалбоподателя процесуалноправен въпрос, нито е основал този извод на показания на свидетели, които не са очевидци, от каквато постановка изхожда четвъртият изведен от касатора процесуалноправен въпрос (още повече, че последният във втората си част – „…не възпроизвеждат ли тези свидетели единствено твърденията на страната, поискала техния разпит” – е фактически, а не правен въпрос). С оглед на това, разрешаването на тези два процесуалноправни въпроса (четвъртият – само в първата му част) не е обуславящо правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, респ. – същите не са от значение за крайния изход на правния спор по делото, поради което касационното обжалване не следва да се допуска и по тях, тъй като те не представляват в случая общи основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Наред с горното, цитираните мотиви към обжалваното решение по никакъв начин не са в противоречие с посочените и представени (в преписи) от касатора, решение № 710/25.07.1985 г. по гр. дело № 446/1985 г. на ІV-то гр. отд. на ВС, решение № 1038/17.06.1961 г. по гр. дело № 2785/1961 г. на ІV-то гр. отд. на ВС и решение № 137/15.01.1963 г. по гр. дело № 1562/1962 г. на І-во гр. отд. на ВС (постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г.), в които е прието, че причинно-следствената връзка между вредоносния резултат и противоправното деяние не се презюмира, а следва да се докаже от ищеца. За представеното (в препис) от касатора, решение от 02.05.2004 г. по гр. дело № 1184/2004 г. на СРС няма данни и доказателства да е влязло в сила, поради което същото не формира съдебна практика; а решение № 441/13.06.2013 г. по възз. гр. дело № 462/2013 г. на Р., макар и да е влязло в сила, е постановено при съвсем различна фактическа обстановка и доказателствен материал, в сравнение с тези по настоящото дело.
Не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и без значение за изхода на правния спор по делото, респ. – не съставляват в случая общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, и последните два процесуалноправни въпроса, формулирани от касатора, които касаят произнасянето на съда относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. В тази връзка въззивният съд е приел, че ответната община (сега касатор) е направила възражение за съпричиняване от страна на ищцата, поради нарушаване на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, без в отговора на исковата молба да е конкретизирано по какъв начин ищцата с поведението си е нарушила това си задължение като водач на пътно транспортно средство, нито е конкретизиран размерът на съпричиняването от нейна страна. От друга страна, обаче въззивният съд е разгледал по същество това възражение за съпричиняване на жалбоподателя, като е приел, че в тежест на страната, която прави възражението е да установи наличието му, както и че от събраните по делото доказателства по никакъв начин не се установява ищцата при движението си с велосипед да е нарушила правилата за движение по пътищата и конкретно чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, поради което и възражението за съпричиняване е неоснователно.
Следва да се отбележи и че несъгласието на жалбоподателя с извода на въззивния съд за неоснователност на възражението му за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата, не представлява основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а може да обуслови наличие на касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК – за неправилност на въззивното решение. Последното обаче не може да бъде обсъждано в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, а само в решението на касационната инстанция по чл. 290 от ГПК, до постановяване на каквото се стига само при обективно наличие на основания за допускане на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК. В случая петият и шестият процесуалноправни въпроси, формулирани от жалбоподателя, не представляват такива общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като тези два правни въпроса изхождат от хипотеза, при която съдът не се е произнесъл по въпроса за съпричиняването, а в случая, както вече беше посочено, такова произнасяне е налице – въззивният съд е намерил за неоснователно възражението за съпричиняване, направено от страна на касатора. Този извод на въззивния съд по никакъв начин не е и в противоречие с посоченото и представено (в препис) от касатора, решение № 777/28.08.1985 г. по гр. дело № 519/1985 г. на ІV-то гр. отд. на ВС, в което е възприето принципното разрешение, че при обективно установени белези за нарушени правила от страна на пострадалия следва да се приеме негово съпричиняване на настъпилите вреди, даже и без да е правен довод за това ответната страна, както и че по конкретното дело е установено съпричиняване в равна степен на вредоносния резултат, но при съвсем различна фактическа обстановка, в сравнение с тази по настоящото дело.
В заключение – касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от жалбоподателя общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в производството пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 600 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 520/02.07.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 557/2013 г. на Русенския окръжен съд – в обжалваната част, с която [община] е осъдена да заплати на П. Д. К. обезщетение за причинени й от пътнотранспортно произшествие на 25.11.2010 г., изразяващо се в падане в дупка на пътното платно, имуществени вреди в размер 500 лв. – разходи за комплект ортопедични инпланти, както и както и за причинени й от същото пътнотранспортно произшествие, неимуществени вреди в размер 5 000 лв., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 25.11.2010 г. до окончателното плащане;
ОСЪЖДА [община] да заплати на П. Д. К. сумата 600 лв. (шестстотин лева) – разноски по делото
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.