2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 311
гр. София, 30 март 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3602 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на А. И. М. срещу решение № 271/16.06.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 145/2017 г. на Смолянския окръжен съд. С обжалваното възивно решение, като е потвърдено решение № 16/02.02.2017 г. по гр. дело № 258/2016 г. на Златоградския районен съд, е отхвърлена молбата по чл. 547, във вр. с чл. 542 от ГПК и с чл. 38, ал. 4 от ЗГР на жалбоподателя срещу [община], за поправка в акта му за раждане № 4/04.02.1960 г. – да бъде записано, че той е [дата на раждане] , а не както е записано – на 31.01.1960 г.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост и нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответната [община] не е подала отговор на касационната жалба.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два процесуалноправни въпроса: 1) достатъчно ли е роднинското качество, за да се обоснове недоверие към достоверността на показанията на свидетел, или следва да има обоснована преценка на съвкупността на доказателствата; и 2) допустимо и възможно ли е да се оборва доказателствената сила на официален документ само и единствено с гласни доказателства, и поставя ли законът или задължителната съдебна практика минимум на брой свидетели, за да е убедително доказването. По отношение на първия въпрос жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с решение № 131/12.04.2013 г. по гр. дело № 1/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 549/21.06.2004 г. по гр. дело № 109/2004 г. на II-ро гр. отд. на ВКС. По отношение на втория въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че по него няма практика на ВКС и че той е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: От представеното по делото удостоверение за раждане на молителя, издадено на 11.11.1999 г., е установил, че в акта му за раждане № 4/04.02.1960 г. е вписано, че той е роден на дата 31.01.1960 г., като по същия начин е изписана датата на раждане 31.01.1960 г. и в личната карта на молителя. Съдът е обсъдил и гласните доказателства по делото. Р. като свидетел майка на молителя – Р. М. е дала показания, според които синът ? се родил на 31.01.1959 г., но тъй като съпругът ? бил войник, го записали 1960 г., посочила е и, че той е роден в дома им в [населено място], където е имало кмет. Другата свидетелка С. К. е дала показания, че молителят е [дата на раждане] в къщата в [населено място], като тя не е присъствала на раждането; че бащата на молителя е бил войник и молителят е записан не веднага, а когато ходел вече. При тези данни по делото, окръжният съд е приел, че твърдението на молителя, че е налице грешка в акта му за раждане, не е подкрепено с убедителни доказателства. В тази връзка съдът е изтъкнал, че свидетелката К. е дала показания само за това, че е научила за раждането на молителя на 31.01.1959 г., но не е присъствала при раждането, предвид което съдът е приел, че това не означава, че молителят действително е [дата на раждане] Съдът е посочил, че преки показания в този смисъл е дала единствено майката на молителя, но нейните показания следва да се ценят при условията на чл. 172 от ГПК, предвид нейната заинтересованост, като показанията ? кореспондират с останалите гласни доказателства (показанията на другата свидетелка), но по делото няма ангажирани писмени доказателства в същата насока. Предвид това, както и предвид установеното обстоятелство, че в [населено място] е имало кмет, съдът не е приел за достоверни свидетелските показания, като е счел, че същите не са дадени безпристрастно относно твърдението, че бащата на молителя бил войник и записването е станало когато молителят вече ходел. В тази връзка въззивният съд е отчел и факта, че е изминал период от 18 години от издаването на удостоверението за раждане на молителя през 1999 г., както и че молителят няколко пъти е бил длъжен да подменя документите си за самоличност, поради което е намерил за неубедителни показанията на двете свидетелки, че датата на раждане е твърдяната по делото от молителя, с което той обосновава и исканата поправка в акта за раждане. Също в тази връзка съдът е изтъкнал и че соченото от свидетелите обстоятелство, че молителят е записан впоследствие, на дата, различна от посочената в акта му за раждане, по никакъв начин не допринася да се направи извод, че е била допусната грешка при съставянето на акта. Изтъкнал е и че в тежест на лицето, което черпи права от акта – молителя, е да докаже обстоятелствата, на които основава искането си, като отново е посочил, че от събраните по делото доказателства не може да се направи категоричен извод, че в акта за раждане на молителя е била допусната грешка относно вписаната дата на раждане. Въззивният съд не е споделил и довода на пълномощника на молителя, че с показанията на двамата свидетели се опровергава съдържанието на официалния документ; намерил е за неоснователно и искането за събиране на нови гласни доказателства за установяване на твърдяното за първи път в откритото заседание пред окръжния съд, че молителят учил с набора 1959 г. В обобщение, въззивният съд е приел, че тъй като доказателствата, които молителят е ангажирал, не подкрепят твърдението му за допусната грешка и не опровергават съдържанието на съставения акт за раждане, то молбата му по чл. 547 от ГПК е неоснователна.
В посоченото от касатора решение № 131/12.04.2013 г. по гр. дело № 1/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, на първия формулиран от него процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 172 от ГПК, е дадено следното разрешение: Съгласно чл.172 ГПК, заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му.
Видно от изложеното по-горе, въззивният съд не е приел някакво различно разрешение на първия въпрос, а още по-малко – в противоречие с цитираното решение на ВКС. Напротив – в пълно съответствие с последното е извършил преценка както поотделно, така и съвкупност на всички писмените и гласни доказателства по делото, и отчитайки всички установени от тях обстоятелства, е извършил и преценката по чл. 172 от ГПК на показанията на заинтересования свидетел – майката на молителя, като не ги е приел за достоверни, именно предвид тази съвкупна преценка на всички обстоятелства и данни по делото, а не единствено поради родствената връзка между свидетелката и молителя, както се сочи в постановката на въпроса.
Противно на становището на касатора, на първата част от втория формулиран от него процесуалноправен въпрос – „допустимо и възможно ли е да се оборва доказателствената сила на официален документ само и единствено с гласни доказателства“ (макар и тази част да е неточно и некоректно формулирана) – отговор е даден с второто посочено и представено (в препис) от него решение № 549/21.06.2004 г. по гр. дело № 109/2004 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, където е прието следното: Оспорването на верността на официален свидетелстващ документ е средство за защита срещу обвързващата доказателствена сила на документа, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на органа, издал документа, са се осъществили така, както се твърди в документа, т.е., чрез твърдението, че удостовереното в документа не отговаря на действителното фактическо положение, се цели да се отрече материалната доказателствена сила на документа. В този смисъл, оспорването на верността на официален свидетелстващ документ не съставлява по смисъла на чл. 133, ал. 1, буква “б” от ГПК (отм.) (чл. 164, ал. 1, т. 2 от действащия ГПК) опровергаване съдържанието на официален документ, затова неверността на акта за раждане може да се доказва и със свидетелски показания. Това разрешение на въпроса – „какви са допустимите доказателствени средства за оборване верността на официален свидетелстващ документ“ (която е коректната и точна формулировка на този въпрос) – е възприето като правилно и в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 680/11.01.2011 г. по гр. дело № 1164/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. В него е изтъкнато, че е необходимо по несъмнен начин да се установи дата, различна от посочената в удостоверението за раждане, което се издава въз основа на акта за раждане, съдържащ данни от съобщението за раждане, като това доказване, включва възможност да се ангажират писмени и гласни доказателства, и същото е в тежест на молителя. В заключение е прието, че свидетелските показания са допустими при оспорване верността на официален свидетелстващ документ, с оглед неверност в акта за раждане, когато твърденията се подкрепят от други допустими от процесуалния закон доказателства като акт за раждане, съобщение за раждане и др.
Видно от изложеното по-горе, изводите на въззивния съд в обжалваното решение са в пълно съответствие и с тези цитирани решения на ВКС. По настоящото дело окръжният съд също е приел, че показанията на двете разпитани свидетелки са допустими и ги е обсъдил в решението си, но именно предвид това, че те не се подкрепят от никое друго доказателство, и конкретно – от събраните писмени такива по делото, е приел при извършената съвкупна преценка, че твърдяната от молителя грешка в акта му за раждане относно датата му на раждане, е недоказана.
Що се отнася до втората част от втория въпрос – „поставя ли законът или задължителната съдебна практика минимум на брой свидетели, за да е убедително доказването“ – такъв въпрос нито е обсъждан, нито е стоял за обсъждане пред въззивния съд, поради което не му е дадено и разрешение с обжалваното решение, като той не е и от значение за спора по делото. Повече от очевидно е и че такъв въпрос не е и не би могъл да бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 271/16.06.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 145/2017 г. на Смолянския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: