2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1435
гр. София, 14.12.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 5049 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. . (П.) срещу решение № 538/18.03.2015 г., постановено по гр. дело № 4200/2014 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 16542/28.08.2014 г. по гр. дело № 8598/2013 г. на Софийския градски съд (СГС) – в частта, с която: жалбоподателят е осъден да заплати на В. Н. П. сумата 25 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди и сумата 1 340 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди, както и на Б. Й. Т. – сумата 20 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди и сумата 1 340 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законните лихви върху тези суми, считано от 04.06.2012 г. до окончателното им изплащане, като всички вреди са причинени от незаконно обвинение срещу двамата ищци в извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 1 от НК, за което е постановена влязла в сила оправдателна присъда от 05.12.2008 г. по н.о.х.д. № С-139/2007 г. на СГС; искът на В. Н. П. за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 25 000 лв. до сумата 45 000 лв., искът на Б. Й. Т. за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 20 000 лв. до сумата 40 000 лв.; в тежест на касатора са възложени разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално недопустима в частта ? срещу осъдителната част на въззивното решение, с която са уважени исковете на двамата ищци за обезщетения за имуществени вреди за сумите от по 1 340 лв., ведно със законните лихви върху тези суми. Тази част от въззивното решение е постановена по субективно и обективно съединени искове, всеки един от които е с цена до 5 000 лв., и съгласно чл. 280, ал. 2, т. 1, пр. 1 от ГПК тази част от въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба на ответника е процесуално недопустима и в частта й срещу отхвърлителната част на въззивното решение, тъй като жалбоподателят няма интерес от нейното обжалване. По тези съображения, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочените части, като производството по настоящото дело следва да се прекрати в същата част.
В останалата ? част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради съществено процесуално нарушение, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните два правни въпроса, имащи отношение единствено към определянето на размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди, а именно: 1) процесуалноправен – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка от съда на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; и 2) материалноправен – относно прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалите лица. По отношение на процесуалноправния въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос е разрешен в противоречие с т. 11 (и раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на материалноправния въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа, че този правен въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, и в тази връзка сочи и представя (в преписи) решение № 229/15.07.2013 г. по гр. дело № 1179/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 70/27.04.2012 г. по гр. дело № 748/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 9/07.02.2012 г. по гр. дело № 733/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 210/04.02.2011 г. по възз. гр. дело № 1220/2009 г. на САС и решение № 46/07.06.2013 г. по възз. гр. дело № 102/2013 г. на Бургаския апелативен съд (БАС).
Ответниците по касационната жалба – ищците В. Н. П. и Б. Й. Т., в отговора си излагат становище и подробни съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение – в подлежащата на такова обжалване негова част.
За да постанови обжалваното решение в частта му относно обезщетенията за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предивд следните обстоятелства: Въз основа обсъдените писмени доказателства е приел за установено следното: На 05.08.2005 г. срещу двамата ищци е било образувано предварително производство за извършено престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3, във вр. с чл. 198, ал. 1, пр. 1 и с чл. 20, ал. 2 от НК – въоръжен грабеж в особено големи размери. Преди това – на 16.05.2005 г. двамата ищци са били задържани от органите на полицията, едновременно с което в домовете на двамата е извършено претърсване, разрешено от съда; на 17.05.2005 г. двамата ищци са конвоирани в [населено място] и са разпитани в качеството им на уличени лица. На 20.05.2005 г. прокуратурата е внесла искане в съда за вземане по отношение на двамата уличени на мярка за неотклонение „задържане под стража”, като искането е отхвърлено от първоинстанционния съд, който е определил на двамата ищци мярка за неотклонение „подписка”; това определение е протестирано от прокурора пред САС, който на 27.05.2005 г. е потвърдил определението по отношение на ищеца Т., а по отношение на ищеца П. е определил мярка „задържане под стража”, като по искане на последния, с определение на съда от 26.07.2005 г. мярката му за неотклонение е изменена на парична гаранция в размер 2 000 лв. По посоченото обвинение срещу двамата ищци е бил внесен обвинителен акт в СГС. След проведени шест съдебни заседания, на които подсъдимите са се явявали лично, с присъда от 05.12.2008 г. първоинстанционният съд ги е признал за невиновни по повдигнатото обвинение. С решение на САС от 15.06.2009 г., така постановената присъда е потвърдена, след проведени три съдебни заседания, на които ищците са се явявали лично. С решение от 25.03.2010 г. на ВКС, решението на САС е отменено, а делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. С решение на последния от 10.12.2010 г., присъдата е потвърдена отново, след проведени шест съдебни заседания, като с решение на ВКС от 29.08.2011 г. и това въззивно решение е отменено и делото пак е върнато за ново разглеждане от друг състав на САС. При третото разглеждане на делото от въззивния съд, с решение от 20.12.2011 г. оправдателната присъда на СГС е потвърдена за трети път, като с решение от 04.06.2012 г. на ВКС е потвърдено протестиранато решение на САС. Въз основа на свидетелските показания по делото, въззивният съд е приел за установено и следното: Ищецът П. е понесъл изключително тежко предявеното срещу него обвинение – след задържането му под стража за около два месеца и завръщането му в [населено място] станал нервен, страхлив, бил много изплашен и силно притеснен от сериозността на обвинението и от предвижданото за него наказание; бил притеснен от начина на задържането и от извършените претърсвания в дома му и в заведението, което държала приятелката му, където престанал да работи след завръщането си от ареста. По същото време отношенията му с приятелката му силно се влошили – започнали чести скандали по дребни поводи пред децата; тя се отивала да го накара да започне работа, но той не желаел; понастоящем отношенията в семейството му били трайно влошени, но ищецът все още живеел заедно с приятелката и децата си. Задържането се отразило изключително негативно и на отношенията с родителите му, тъй като бащата на ищеца П. отказал да общува с него, докато присъдата не влезе в сила; баща му починал през 2008 г., без да дочака края на делото и без да възстанови нормалните отношения със сина си. Обвинението се отразило и на контактите на този ищец с приятели, както и на заниманията му със спорт – стрелба с лък, където бил световен шампион за ветерани; когато в приятелския му кръг разбрали за делото, всички започнали да му се подиграват. Другият ищец Т. е бил арестуван в дома, в който живеел със съпругата си нейните родители; по време на ареста било извършено и щателно претърсване на апартамента им, както и в оранжерия в [населено място], която семейството му стопанисвало, като претърсването там станало пред очите на работниците, баща му и баба му. След завръщането си от ареста ищецът Т. се притеснявал силно за финансовото оцеляване на семейството, тъй като съпругата му била в отпуск по майчинство, като същите разчитали главно на доходите от оранжерията; майката на съпругата му отказала да го приеме отново в къщата си, поради което една година семейството живяло разделено, докато могло да си позволи да заживее на свободен наем. Ищецът станал умислен, неразговорлив, а плановете му да заживее и работи в Испания с цялото семейство не се реализирали, поради продължителността на делото. Ищецът Т. странял от хората, не искал да се среща с никого. Въз основа заключенията на съдебно-психиатричните експертизи по делото, САС е приел за установено, че по време на наказателното производство двамата ищци са се намирали в състояние на дистрес и емоционално разстройство, нарушаващи цялостното им социално функциониране, които са възникнали в период на адаптация към стресогенно събитие. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че предявените искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега т. 3) от ЗОДОВ са доказани по основание – предвид обстоятелството, че наказателното производство срещу двамата ищци е приключило с влязла в сила оправдателна присъда, действията на ответната П. по повдигане и поддържане на обвинението се явяват незаконни и са причинили неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психични изживявания от ищците през периода 16.05.2005 г. – 04.06.2012 г. , през който двамата са били обвиняеми и подсъдими за умишлено престъпление от общ характер. Позовавайки се на задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, апелативният съд е прил, че при определяне на размера на дължимото обезщетение следва да вземе предвид: тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение, данните за личността на подсъдимите (ищците) с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не са извършили, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката, на контактите и социалния им живот, на положението им в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания. Съдът е приел, че в случая периодът на незаконното повдигане и поддържане на обвинението е продължил 7 години и 20 дни, като двамата ищци са били обвинени в извършване на тежко умишлено престъпление от общ характер. Въззивният съд е взел предвид интензитета на преживените от ищците негативни емоционални изживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката им. В тази връзка е отчел, установените по делото конкретни обстоятелства за всеки един от ищците, а именно – по отношение на ищеца П.: силно притеснение, нервност, страх, тревога за близките и роднините, скандали с приятелката му, влошаване на отношенията с родителите, загуба на работа, влошаване на отношенията с приятели и познати; и – по отношение на ищеца Т.: силно притеснение, нервност, страх, тревога за близките и роднините, временна раздяла със съпругата му. Съдът е взел е предвид също тревогите и ограничаването на личните контакти, както и възрастта на всеки от двамата ищци, обществения и професионален статус на всеки от тях. Отчел е и икономическите условия в страната към периода на наказателното преследване. Взел е предвид и че по отношение на ищеца П. е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ в продължение на 2 месеца. По тези съображения, апелативният съд е споделил крайния извод на СГС относно размерите на присъдените обезщетения за неимуществените вреди – 25 000 лв. за ищеца П. и 20 000 лв. за ищеца Т., които размери и въззивинят съд е намерил за справедливи.
Видно от така изложените мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е определил размера на процесните обезщетения за претъпените неимуществени вреди, като е взел предвид всички правнорелевантни за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по реда на чл. 290 от ГПК, обилна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, каквито са и посочените от касатора, решение № 229/15.07.2013 г. по гр. дело № 1179/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 70/27.04.2012 г. по гр. дело № 748/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 9/07.02.2012 г. по гр. дело № 733/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена задължителна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 (предишна т. 2) от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 (предишна т. 2) от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение с така установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определянето на справедлив размер на процесните в случая обезщетения за неимуществени вреди, съобразен с конкретните факти по делото, следва изводът, че няма основание за допускане на касационното обжалване по изведените в изложението на касатора – процесуалноправен и материалноправен въпроси, свързани с критерия и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди, не са налице сочените от жалбоподателя, допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване по изведените от него правни въпроси.
В тази връзка следва да се отбележи и че в посочените и представени (в преписи) от касатора, решение № 229/15.07.2013 г. по гр. дело № 1179/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 70/27.04.2012 г. по гр. дело № 748/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 9/07.02.2012 г. по гр. дело № 733/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 210/04.02.2011 г. по възз. гр. дело № 1220/2009 г. на САС и решение № 46/07.06.2013 г. по възз. гр. дело № 102/2013 г. на БАС, също са възприети горните принципни разрешения на тези два правни въпроса, като по конкретните правни спорове са определени, съгласно чл. 52 от ЗЗД, обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега т. 3) от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са различни от тези по настоящото дело, поради което също не е налице противоречие между тях и обжалваното по настоящото дело решение.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение – в подлежащата на такова обжалване негова част – не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищците – ответници по касационната жалба, претендираните и направени от тях разноски за заплатени адвокатски възнаграждения за касационното производство по делото, а именно: на ищеца П. – сумата 1 400 лв. и на ищеца Т. – сумата 1 200 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на П. . . – в частите ? срещу осъдителната част, с която са уважени предявените исковете за имуществени вреди, както и срещу отхвърлителната част на решение № 538/18.03.2015 г., постановено по гр. дело № 4200/2014 г. на Софийския апелативен съд; и ПРЕКРАТЯВА в същите части производството по гр. дело № 5049/2015 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение;
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 538/18.03.2015 г., постановено по гр. дело № 4200/2014 г. на Софийския апелативен съд – в останалата част;
ОСЪЖДА П. . да заплати: на В. Н. П. – сумата 1 400 лв. (хиляда и четиристотин лева) и на Б. Й. Т. – сумата 1 200 лв. (хиляда и двеста лева) – разноски за касационното производство по делото.
Определението – в частта, с която касационната жалба частично се оставя без разглеждане и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.