2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 460
гр. София, 24.04.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети април през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4553 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото [фирма] срещу решение № 285/22.06.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 84/2016 г. на Смолянския окръжен съд (СОС). С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 178/16.12.2015 г. по гр. дело № 178/2015 г. на Маданския районен съд и жалбоподателят е осъден да заплати, на основание чл. 200, ал. 3 от КТ, на ищеца М. А. Ю. сумата 43 873.80 лв. – обезщетение за периода 16.09.2012 г. – 30.06.2016 г. за претърпени имуществени вреди от разликата между брутното трудово възнаграждение, което ищецът би получавал, ако продължаваше да работи като миньор при ответното дружество (сега касатор), и пенсията му за инвалидност с добавка за чужда помощ, плюс помесечното обезщетение от по 1.50 лв., присъдено с решение от 22.12.1993 г. по гр. дело № 7/1993 г. на СОС, ведно със законната лихва върху тази главница, считано от 22.06.2016 г. до окончателното ? изплащане; сумата 8 478.01 лв. – лихва за забава върху същото обезщетение за периода 01.10.2012 г. – 22.06.2016 г.; както и обезщетение, възмездяващо същата разлика, от по 1 435.75 лв. месечно за месеците юли, август, септември и октомври 2016 г., и последно изравнително месечно обезщетение от 383.20 лв. за месец ноември 2016 г., ведно със законната лихва върху всяка от тези суми, считано от първо число на месеца, следващ съответния месец, за който се отнасят, до окончателното им изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските и държавна такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът М. А. Ю. не е подал отговор на касационната жалба в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните два правни въпроса: 1) допустимо ли е при иск по чл. 200 от КТ, при твърдения за наличие на ексцес, без да са представени нормативно утвърдените за доказването му документи – решение на ТЕЛК или НЕЛК, да бъде уважен искът за присъждане на обезщетение; и 2) от кой момент следва да бъдат отчетени новите обстоятелства и не е ли това моментът на влизане в сила на ЗДЛ от 1999 г., респ. – в такъв случай не е ли налице изтекла погасителна давност за претендираното обезщетение. По отношение на първия правен въпрос жалбоподателят навежда допълнителните основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като в касационната си жалба сочи множество решения на ВКС и поддържа, че обжалваното въззивно решение е в противоречие с тях, а в изложението си сочи, че то е в противоречие с първоинстанционното решение по делото и с решение № 140/11.04.2016 г. по въззивно гр. дело № 63/2016 г. на СОС. Касаторът счита, че вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но не излага каквито и да било аргументи да е налице това допълнително основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
Постановката на първия правен въпрос изхожда от хипотеза, при която по дело, образувано по иск по чл. 200 от КТ, при твърдения за наличие на ексцес (влошаване на здравословното състояние) при трудова злополука или професионално заболяване, не е представено експертно решение (ЕР) на ТЕЛК или НЕЛК.
Настоящият случай обаче не е такъв – по делото са представени и окръжният съд е обсъдил в мотивите към обжалваното решение три ЕР на ТЕЛК, с които са установени процесната трудова злополука и причинната връзка между нея и тежкото, и влошено впоследствие здравословно състояние на ищеца – счупване на гръбначния стълб с указание за увреждане на гръбначния мозък, както и синдром на долна вяла параплегия със сетивно равнище по проводников тип на 5-6 см дистално от ингвиналните гънки, последица на фрактурата на трети поясен прешлен и увреда на конската опашка, наложили определянето на първа група инвалидност с чужда помощ, първоначално за срок от три години, а после – пожизнено, както и неврологична симптоматика, наложила впоследствие ползване на спортна инвалидна количка от ищеца. Предвид и съвкупната преценка на тези ЕР на ТЕЛК с приетото по делото заключение на съдебно-медицинската експертиза и останалата представена медицинска документация, въззивният съд е приел също и че ищецът не само не може да работи като миньор, но изобщо не може да движи долните си крайници и да се придвижва сам, а само чрез инвалидна количка.
При това положение, освен че първият правен въпрос изхожда от хипотеза, каквато не е налице по настоящото дело, то и обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие със сочената във връзка с този въпрос от касатора, задължителна практика на ВКС, съгласно която трудовата злополука и професионалното заболяване, и ексцесът при тях се установяват с ЕР на ТЕЛК или НЕЛК, т.е. – не са налице и наведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 от ГПК, още повече, че няма данни и представеното с изложението, друго въззивно решение на СОС да е влязло в сила, като и първоинстанционното решение по настоящото дело – също очевидно не е влязло в сила (в тази връзка – и указанията и разясненията, дадени с т. 1, т. 2 и т. 3 и мотивите към тях от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Вторият правен въпрос, формулиран от касатора, също не е обуславящ правните изводи на въззивния съд, който не е обсъждал в мотивите към обжалваното решение възражение за изтекла погасителна давност. По отношение на този въпрос не надлежно наведено и, само посоченото в изложението, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – без излагане каквито и да било доводи и аргументи от страна на касатора, този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (в тази връзка – и указанията и разясненията, дадени с т. 4 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице заявените от касатора, общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 285/22.06.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 84/2016 г. на Смолянския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.