О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 878
София, 19.07. 2012 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на десети май две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1605 по описа за 2011 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени от насрещните страни по спора срещу въззивно решение № 1062/30.06.2011 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 585/2010 г.
С въззивното решение П. на Р. Б. е осъдена да заплати на В. Р. Й. 8 000 лв. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за причинени му неимуществени вреди от повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление в периода 27.06.2002 г. – 31.03.2007 г., ведно с лихва, считано от 02.04.2007 г. до окончателното изплащане на главницата, както и 265 лв. съдебноделоводни разноски. Искът е отхвърлен за разликата до предявения размер от 30 000 лв., както и изцяло е отхвърлен иска за обезщетение на претърпените имуществени вреди от същите действия и актове на ответника в размер на 15 850 лв. – пропуснато основно трудово възнаграждение и допълнително материално стимулиране за периода 31.03.2006 г. – 20.03.2007 г.
Ищецът по делото В. Р. Й. обжалва въззивното решение в частта, с която исковете му са отхвърлени. Излага оплаквания за неправилност.
Ответникът по иска П. на Р. Б. е подала касационна жалба срещу въззивния съдебен акт в частта, с която исковете са уважени, като в същото време иска да бъде постановено решение, с което обезщетението за неимуществени вреди да бъдат намалени, т.е. признава основателността на иска, като изразява недоволство само от определения размер; страната не е посочила каква е според нея справедливата парична оценка на „действителните вреди”.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовават касаторите, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
В. Р. Й. е предявил против П. на Р. Б. искове по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за заплащане на обезщетения за претърпени вреди от незаконно обвинение.
Съдът установил, че през на 27.06.2002 г. Й. е привлечен като обвиняем по обвинение за извършено престъпление по ч. 282, ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1 НК във връзка с отпуснат кредит от [фирма], където заемал длъжността главен счетоводител.
Наказателното производство било прекратено с Постановление от 20.03.2007 г., тъй като деянието било несъставомерно като престъпление по чл. 282, ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1 НК, доколкото субект на престъплението може да бъде само длъжностно лице в системата на органите на държавната власт, държавното управление, съдебната власт или лице, изпълняващо публични функции.
Съдът приел, че в резултат на незаконното повдигане на обвинение, Й. е претърпял неимуществено увреждане, изразяващо се в психически смущения, негативни изживявания, пречки да продължи кариерата си на отговорна и престижна длъжност, накърняване на доброто име. Определил обезщетение в размер на 8 000 лв., като преценил утвърденото име в обществото и стабилна професионална кариера, периода на осъществявано наказателно преследване, неблагоприятните последици в професионалното развитие в личните контакти, фазите, в които се е развило производството, както и ограничителните мерки, взети спрямо Й..
Искът за обезщетение на имуществени вреди е отхвърлен, защото съдът е приел, че няма причинна връзка между прекратяване на служебното му правоотношение и повдигнатото обвинение. Установено е, че Й. а заемал длъжността „директор” на дирекция „Частни държавни вземания” при Агенцията за държавни вземания.Със заповед от 22.02.2006 г. е наредено на длъжностни лица, посочени в списък по чл. 37 ЗЗКИ, включително и Й., да се проучат за надеждност и да представят до 21.03.2006 г. предвидените документи в това число и служебна бележка от НСлС, удостоверяваща липсата на образувани предварителни производства за извършени умишлени престъпления от общ характер. С молба от 20.03.2006 г. Й. е поискал да бъде освободен от заеманата длъжност по лични причини, считано от 01.04.2006 г. и на осн. чл. 103, ал. 1, т. 1 ЗДСл е прекратено служебното правоотношение.
Съдът изложил съображения, че ако разрешението за достъп бъде отказано, той подлежи на обжалване по реда и в сроковете по чл. 62 и сл. ЗЗКИ. По делото няма данни на Й. да е отказан достъп до класифицирана информация и служебното правоотношение с него не е прекратено на осн. чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл.
По касационната жалба на ищеца В. Й.:
В изложението са повдигнати следните въпроси:
Дали при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът се е съобразил с общия критерий за справедливост, визиран в нормата на чл. 52 ЗЗД и т. 11 ТР 3-2005-ОСГК ВКС
По въпроса за съществуването на причинно-следствена връзка между неправомерното наказателно производство и претърпените от касатора имуществени щети се поддържа се противоречие с Р-159-2009-ПАС по гр.д. № 441/2009 г., Р-148-2008-V ВКС по г.д. № 1518/2007 г. и Р-177-2009-Пазарджишки ОС по гр.д. № 181/2009 г.
Изложени са съображения, че поставените правни проблеми са от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице поддържаните от В. Р. Й. основания за допускане на касационно обжалване.
Наличието на вреди, техният вид и размер и установяването на причинно-следствена връзка между противоправното деяние и вредоносния резултат, са елементи от фактическия състав на деликта, включително и на специалния иск по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ. Щом е така и уважаването на иска зависи от тяхното установяване.
Следователно, поставените от касатора въпроси принципно са от съществено значение по всеки един подобен иск. В случая, обаче, разглеждането им не се налага чрез допускане на касационното обжалване, защото въззивният съд не е приел нещо различно от постановеното в цитираните по-горе съдебни актове. Касаторът не е съгласен със заключението по обжалваното решение, но това не е основание за допускане на касационно обжалване. Не са изведени материалноправни и/или процесуално правни въпроси, които въззивният съд при достигане на горните правни изводи, да е разрешил в противоречие с приложените две решения.
В приложените от касатора съдебни актове са разгледани различни казуси, като няма идентичност с предмета по въззивното дело, релевантните факти и обстоятелства от значение за приложението на чл. 52 ЗЗД, както и по иска за присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди – пропуснати ползи.
ТР 3-2005-ОСГК ВКС, т. 11 дава разяснение дали се дължи обезщетение в случай на няколко деяния, за които лицето е осъдено, при частично оправдаване за някои от тях; по каква методология се определя обезщетението при оправдаване за няколко деяния – глобално или за всяко от тях по отделно. Тези правни проблеми нямат отношение нито към данните по делото, нито към твърденията на страните или постановеното от съдилищата.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че разглеждането на въпроса за размера на обезщетението за неимуществени вреди, не се налага с оглед точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Още с ППВС 4-1964 г. принципно е изяснено, че „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Последователно в съдебната практика, включително и в ПП 4-1968-ВС РБ, а също и с решения по чл. 290 ГПК от 2007 г. се поддържа, че от значение са конкретните обстоятелства по всяко дело, които носят обективни характеристики, от които се гради заключение и за това какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице; в каква степен и колко подължително са засегнати чусвата на конкретния индивид. Тези критерии са съобразени и с европейските стандарти и не е налице поддържаното от касатора несъобразяване с промените в икономическите условия на живот в страната. В редица свои съдебни актове Върховния касационен съд се е произнесъл, че като база за определяне размера на обезщетението съобразно изискванията на чл. 52 ЗЗД, следва да се имат предвид стандарта и условията на живот в страната към съответния период от време. Такава е и практиката на Европейския съд по правата на човека. В обжалваното решение не е постановено нещо различно.
В заключение, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с които се обосновава В. Р. Й. за допускане на касационно обжалване
По касационната жалба на ответника П. на Р. Б.
Въпросът за задължението на съда да прецени всички обстоятелства за установяване на неимуществените вреди и прилагане принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с ПП 4-1968-ВС РБ, ТР 3-2005-ОСГК ВКС, т. 11.
Съдът е обсъдил твърденията и доводите на насрещните страни, преценил е доказателствата и въз основа на цялостната им преценка е достигнал до фактически заключения как се е отразило наказателното преследване на чувствата, преживяванията и здравето на ищеца.
Не се установява още, че при сходни случаи, съдилищата присъждат различни обезщетения. Казусите, разгледани в Р-37-2009-І ГО ВКС по гр.д. № 5367/2007 г., Р-485-2009-ІІІ ГО ВКС по гор.д. № 650/2008 г., Р-783-2009-ГК САС по гр.д. № 1110/2009 г. не са идентични, а както е разяснено и в ПП №4-1968-ВС РБ, съдът прави оценка на конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, които са специфични за всеки отделен случай. Следва да бъде изяснено още, че по всяко конкретно дело страните в различна степен се справят с доказателствените си задачи.
Касаторът поддържа още, че „обжалваното решение противоречи и на разпоредбите на т. 3 и т. 11 от ТР-3-2005-ОСГК, защото част от твърдяните от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането”. Както стана ясно т. 11 от тълкувателния акт няма отношение към причинната връзка между вредоносното действие и вредата. В т. 3 е разяснено при какви условия следва да се приеме, че е осъществено допринасяне на вредоносния резултат от страна на самия пострадал или увреждане по изключителна негова вина, което освобождава държавата от отговорност за вреди, щом като деликтът се изразява в незаконност на действията на държавния орган. Тези правни проблеми са без значение за постановения резултат, а и нямат никаква връзка с въведените от страните фактически твърдения и правни доводи в инстанциите по същество, а също и с касационните оплаквания на П. на Р. Б..
Правният въпрос, свързан с излагането на мотиви на съда за наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и увреждането е от значение за постановения резултат, но не се установява поддържаното противоречие с ТР-1-2001-ОСГК ВКС, т. 19. Следва да бъде изяснено, че принципните постановки в тълкувателния акт по въпроса за мотивиране на въззивното решение, не следва да се прилагат автоматично към промененото законодателство. След влизане в сила на ГПК от 2007 г. втората инстанция действа при условията на ограничен въззив, от което следват и редица специфики за предмета на въззивното производство, а и за съдържанието на съдебното решение. В случая обаче, тази специфика не е от значение, доколкото въззивния съд е мотивирал обжалвания съдебен акт, включително и за установените увреждания върху психиката, здравето и чувствата на пострадалия, които са резултат именно на неоснователното му обвиняване в извършване на престъпление.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 1062/30.06.2011 г., постановено от Софийски апелативен съд по гр.д. № 585/2010 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: