2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 504
гр. София, 10 юни 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1022 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи в гр. Бургас (ОДМВР-Бургас) срещу решение № VI-1/10.12.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 1555/2018 г. на Бургаския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваната част, първоинстанционното решение № 1450/05.07.2018 г. по гр. дело № 5173/2016 г. на Бургаския районен съд, жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца Т. Ж. К. следните парични суми: 2 401.52 лв., представляващи дължимо възнаграждение за извънреден труд за периода 13.09.2011 г. – 03.03.2015 г., 637.20 лв., представляващи изтекли лихви за забава до 12.09.2016 г., както и законната лихва за забава върху главницата от 13.09.2016 г. до окончателното ? изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, като постановено свръх петитум и извън предмета на делото, както и че е неправилно, поради противоречие с материалния закон и необоснованост, т.е. – навеждат се касационните основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора се излагат доводи, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 от ГПК – поради вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. В тази връзка, на първо място се поддържа оплакването за недопустимост, като по-конкретно жалбоподателят сочи следното: В исковата си молба ищецът е претендирал заплащането на процесното възнаграждение за извънреден труд, поради това, че е полагал повече на брой дежурства – средно 16 броя по 12 часа ежемесечно, с което месечната норма за отработени часове е била непрекъснато надвишавана. Едва със заключението на вещото лице по делото било установено, че при прилагане на Инструкция № Iз-343/05.03.2009 г. на министъра на вътрешните работи (М-раВР), съдържаща указания за изчисляване на извънредния труд при сумирано отчитане на работното време, следва да се сумират само 11 часа от 12-часовите работни смени, полагани от ищеца до 17.03.2013 г., когато е влязла в сила т. 9 от § 1 от ДР на Инструкция № Iз-2453/04.12.2012 г. на М-раВР, съгласно която времето за хранене от 1 час през работната смяна се зачита за работно време. Жалбоподателят поддържа, че ищецът никога не бил твърдял по делото, че процесното възнаграждение за извънреден труд му се дължи в резултат на отработения, но неотчетен като работно време 1 час, предвиден за почивка за хранене, включен в рамките на работната смяна, но съдът се произнесъл по този въпрос, който бил извън предмета на делото и извън петитума на исковата молба. Касаторът поддържа и че въззивното решение било очевидно неправилно, тъй като според него съдът пренебрегнал приложимите и действали до отмяната им по съответния ред, правни норми на подзаконовите нормативни актове – Инструкция № Iз-343/05.03.2009 г. и Инструкция № Iз-2453/04.12.2012 г. на М-раВР, което създавало „хаос в тълкуването на фактите и правото в конкретния случай“ и нарушавало правото на ответника да организира защитата си.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Т. Ж. К. в отговора си твърди, че жалбата е недопустима и неоснователна, но излага съображения единствено за неоснователност на същата.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
От страна на жалбоподателя не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито е наведено някое от допълнителните основания по т. 1, т. 2 или т. 3 от тази разпоредба за допускане на касационното обжалване.
Няма основание последното да се допуска, и поради вероятна недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 от ГПК.
Както сам касаторът сочи, в исковата си молба ищецът е изложил твърдения, че е давал средно месечно по 16 дежурства по 12 часа и е изчислил общия размер на главната си искова претенция от 9 797.58 лв., именно на база 12 часа за всяко от дежурствата през процесния по делото период. За да уважи главния иск за сумата 2 401.52 лв., въззивният съд е възприел варианта от заключението на вещото лице, при който изчисленията на дължимото процесно възнаграждение са направени на база пълните 12 (а не 11) часа за дежурство, в които се включва и 1-часовата обедна почивка за хранене. По този начин въззивният съд не е излязъл нито извън рамките на твърденията на ищеца за обстоятелствата, съставляващи основание на иска му, нито извън претендирания с петитума на исковата молба, размер на иска. Поради това, не е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо.
За да приеме, че за работно време се зачита и 1-часовата обедна почивка за хранене в рамките на 12-часовото дежурство, респ. – за да не приложи Инструкция № Iз-343/05.03.2009 г. на М-раВР, действала през първата част на процесния по делото период, въззивният съд изрично се е позовал и се е съобразил със задължителните указания, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 8/14.11.2014 г. на ОСГК на ВКС, които от своя страна са основани на практиката на Съда на Европейския съюз (решение от 3.10.2000 г. по дело С-303/98, решение от 9.09.2003 г. по дело С-151/02, решение от 11.01.2007 г. по дело С- 437/05, решение от 25.11.2010 г. по дело С-429/09) по тълкуването и приложението на Директива № 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време. С оглед на това, не е налице и твърдяната от касатора, очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство, а именно – сумата 650 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № VI-1/10.12.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 1555/2018 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи в гр. Бургас да заплати на Т. Ж. К. сумата 650 лв. (шестстотин и петдесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: