2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 856
гр. София, 24.11.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2966 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. Й. К. срещу решение № 125/23.03.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 147/2016 г. на Русенския окръжен съд. С обжалваното възивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 16/07.01.2016 г. по гр. дело № 21/2015 г. на Русенския районен съд, като краен резултат е отхвърлен изцяло, предявеният от жалбоподателя срещу Военно формирование ……., осъдителен иск с правно основание чл. 227, ал. 1 от ЗОВСРБ за заплащане на сумата 16 391.25 лв., претендирана като неплатен остатък от еднократно обезщетение при освобождаване от военна служба; в тежест на касатора са възложени и разноските по делото.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено по делото, че за първи път ищецът е бил освободен от военна служба през 2003 г., когато е получил дължимото към този момент еднократно обезщетение в размер 15 брутни месечни възнаграждения, което ищецът не е върнал, макар заповедта за освобождаването му да е била отменена от съда и той е бил възстановен на военна служба. Окръжният съд е установил и че при повторното освобождаване на ищеца от военна служба през 2014 г. му е заплатена, съгласно чл. 227, ал. 2 от ЗОВСРБ, разликата от 5 брутни месечни възнаграждения – до пълния размер от 20 такива на обезщетението по чл. 227, ал. 1 от ЗОВСРБ. Въззивният съд е приел също, че по делото ответникът не е въвеждал процесуално възражение за прихващане, нито е настъпило материалноправно прихващане, тъй като по делото няма доказателства за наличие на две насрещни ликвидни и изискуеми вземания на страните, а доказателствата сочат, че след възстановяването на ищеца на военна служба ответникът го е поканил да върне първото получено обезщетение, като платено на отпаднало основание, в който смисъл е направил и (евентуално) изявление за прихващане, на което ищецът писмено е отговорил, че не дължи връщане на платеното обезщетение, а при повторното му освобождаване от военна служба следва да получи само разликата до пълния размер на обезщетението. По тези съображения окръжния съд е намерил за неправилен извода на районния съд, че част от първото получено от ищеца обезщетение било „възстановено“ поради прихващане, и е отменил осъдителната част на първоинстанционното решение, с което искът е бил частично уважен за сумата 4 327.29 лв.
Касационната жалба на ищеца е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост и нарушение процесуалния и материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответното Военно формирование ……, в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 от ГПК се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК.
Съгласно т. 1 от тълкувателно решение (TP) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното въззивно решение. В мотивите към т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено и, че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение.
В случая в касационната жалба и в приложеното към нея изложение от страна на жалбоподателя не е изведен и не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК – съставляващ общо основание за допускане на касационното обжалване. Във връзка със становището за наличие на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, касаторът – чрез процесуалния си пълномощник – адвокат, поддържа, че: „В обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по въпрос от съществено значение за изхода на настоящото дело, за формиране на решаващата воля на съда. Въпрос, който е обусловил направения извод, а именно че на доверителя ми не се дължи обезщетение при пенсиониране съгласно чл. 227, ал. 1 от ЗОВСРБ ведно със законната лихва считано от 12.12.2014 г., до окончателното им плащане от ответника“. Такъв правен въпрос обаче не е формулиран в изложението или в самата касационна жалба. Вместо това в изложението се преповтарят част от оплакванията за неправилност на обжалваното въззивно решение, а именно: „Съществува законово изискване, което е нарушено при този казус. В мотивите си Русенският окръжен съд се е произнесъл в противоречие с материалноправния закон и съдопроизводствените правила. Не сме съгласни с изложените в решението на второинстанционния съд аргументи, и смятаме постановения акт за незаконосъобразен и неправилен, решен в противоречие с практиката на съдилищата“.
Също съгласно т. 1 и разясненията в мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването от страна на жалбоподателя на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат наведените допълнителни основания за това. Наличието на тези допълнителни основания би могло да бъде установено, само ако касаторът е извел и ясно и точно е формулирал един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, които са разрешени от въззивния съд с обжалваното решение, за да прецени касационната съдебна инстанция дали тези правни въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, дали по тях е налице противоречива практика на съдилищата, респ. – дали те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При липса, както в случая, на формулирани в изложението на касатора на каквито и да било правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тази преценка в производството по чл. 288 от ГПК е невъзможно да бъде извършена.
Отделно от горното, във връзка със становището си за наличие на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, касаторът представя незаверени преписи от решение от 18.06.2010 г. по възз. гр. дело № 484/2010 г. на Пловдивския апелативен съд и решение без номер и дата по гр. дело № 2833/2015 г. на Старозагорския районен съд, без да сочи и представя доказателства те да са влезли в сила, и без да обосновава по какъвто и да било начин с какво те противоречат на обжалваното по настоящото дело въззивно решение. По този начин касаторът не би могъл да докаже и наличието на соченото от него допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване, дори да беше формулирал правен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл са и т. 3 и разясненията в мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице предпоставките за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 125/23.03.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 147/2016 г. на Русенския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.