8
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 544
гр. София, 16.06.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети юни през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2192 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Щ. Х. Щ. срещу решение № 37/04.02.2016 г., изменено в частта му за разноските с определение № 194/14.04.2016 г., постановени по въззивно гр. дело № 966/2015 г. на Пазарджишкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено изцяло решение № 39/31.03.2015 г., допълнено с решение № 119/10.09.2015 г., постановени по гр. дело № 278/2014 г. на Панагюрския районен съд, и вместо това е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу малолетната ответница В. И. М., действаща чрез настойника си М. Р. П., иск за заплащане на следните суми по договор за поръчка от 07.07.2009 г., сключен между касатора-ищец и майката и наследодателка на малолетната ответница – М. И. М., действала от името на двете, а именно: на сумата 9 461.46 лв. – възнаграждение и на сумата 4 730.73 лв. –компенсация за сторени от касатора-ищец разноски, по договора за поръчка, сключен лично от свое име от наследодателката М. М., както и на сумата 13 409.73 лв. – възнаграждение и на сумата 6 704.86 лв. –компенсация за сторени от касатора-ищец разноски, по договора за поръчка, сключен от името на малолетната ответница В. М.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски и държавна такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните три правни въпроса: 1) по приложението на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД – относно признаване нищожност на договор за поръчка, сключен при неравностойни престации, като случай на неспазване на добрите нрави; 2) длъжен ли е съдът при преценка дали са накърнени добрите нрави, като основание за нищожност на договор за поръчка, да преценява действителната обща воля на страните, формирана от всичките им уговорки, взаимната връзка между тях и целта на договора; и 3) следва ли да намерят приложение правилата на ЗАдв и подзаконовите нормативни актове по прилагането му по отношение на договор за поръчка по чл. 280 и сл. от ЗЗД, когато довереникът по него е и адвокат, но за изпълнение на поръчката не е задължително той да бъде адвокат. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се произнесъл в противоречие, както следва: по първия въпрос – с решение № 24/09.02.2016 г. по гр. дело № 2419/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 452/25.06.2010 г. по гр. дело № 4277/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС, двете постановени по реда на чл. 290 от ГПК; по втория въпрос – с решение № 119/22.03.2012 г. по гр. дело № 485/2011 г. на І-во гр. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК; и по третия въпрос – с решение № 1286/30.12.2008 г. по гр. дело № 5351/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.
От страна на малолетната ответница В. И. М., действаща чрез настойника си М. Р. П., респ. – чрез упълномощените от последната двама адвокати по делото, в отговора на касационната жалба и на изложението към нея се излагат становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Въззивният съд е приел за установено по делото следното: На 07.07.2009 г. между касатора-ищец Щ. и М. М., действала лично за себе си и в качеството си на законен представител на малолетната ответница В. М., са били сключени два договора – процесният договор за поръчка и договор за правна защита и съдействие.
С процесния договор за поръчка на ищеца е възложено да извърши всички необходими и правно допустими действия за защита на личните интереси на двете доверителки във връзка с получаването на обезщетение за нанесените им имуществени и неимуществени вреди, причинени вследствие на настъпилата на 18.09.2008 г. смърт на И. И. М., техен – съпруг, респ. – баща. По силата на този договор ищецът се задължил да изпълни поръчката от тяхно име и за тяхна сметка, като двете се задължили да му заплатят възнаграждение в размер 20 % от сумата и лихвата, определени от съда като обезщетение за нанесените им имуществени и неимуществени вреди, или от сумата, договорена в извънсъдебно споразумение и представляваща обезщетение за нанесените им имуществени и неимуществени вреди. В раздел „разноски” на договора страните са уговорили, че довереникът – жалбоподателят извършва със свои средства всички необходими плащания за изпълнение на договора за поръчка – за такси, възнаграждение на вещи лица, експертизи, хонорари, командировъчни, разходи за пътуване и всякакви други разходи, а когато поръчката бъде изпълнена, за компенсиране на направените от него разноски, доверителките са се задължили да заплатят 10 % от сумата и лихвата, определена им от съда като обезщетение за нанесените им имуществени и неимуществени вреди, по клиентска сметка, посочена от жалбоподателя. Страните изрично са се споразумели, че това плащане става без оглед на размера на разходите по ал. 1 от договора за поръчка и в този случай не се прилага разпоредбата на чл. 39, ал. 4 от ЗАдв.
Договорът за правна защита и съдействие е с предмет завеждане и водене на гражданско дело за получаване на същото обезщетение за причинени имуществени и неимуществени вреди. В този договор е уговорено възнаграждение в размер 10 000 лв., но също и че защитата се извършва безплатно на основание чл. 38 от ЗАдв.
Майката на малолетната ответница – М. М. е починала на 19.11.2009 г. (около 4 месеца и половина след сключването на двата договора) и малолетната ответница е единствена нейна наследница.
По образуваното гр. дело пред Русенския районен съд, касаторът-ищец е представил само договора за правна защита и съдействие. С първоинстанционното решение по това дело ответното [фирма] – [населено място] е осъдено да заплати на малолетната ответница по настоящото дело, в качеството й на наследник на М. М., следните суми: 29 250 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени от М. М. болки и страдания в резултат от смъртта на съпруга ? И. М., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от 18.09.2008 г., и сумата 5 719 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в загуба на доход за издръжка на семейството, като е отхвърлена претенцията в останалата част до предявените 100 000 лв. и 100 000 лв. Със същото решение ответното по това дело О. е осъдено да заплати на малолетната ответница по настоящото дело и сумата 39 250 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени от нея болки и страдания от смъртта на баща й И. М., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от 18.09.2008 г., като е отхвърлена претенцията в останалата ? част до предявените 150 000 лв. С въззивното решение, постановено по това дело, решението на районния съд е отменено в частта, с която е уважен искът на малолетната ответница по настоящото дело, като правоприемник на майка ?, за неимуществени вреди за разликата от 28 500 лв. до присъдените 29 250 лв., както и в частта, с която е отхвърлен искът на малолетната ответница за неимуществени вреди за разликата от 39 250 лв. до 48 500 лв. и последната сума, ведно със законната лихва, считано от 18.09.2008 г. до окончателното изплащане, е присъдена в нейна полза. Присъдените обезщетения и лихви, както и разноски по изпълнението са били преведени по сметка на малолетната ответница – в общ размер 122 390.02 лв. Русенският окръжен съд по това гр. дело е осъдил и малолетната ответница да заплати на [фирма] – [населено място] деловодни разноски в размер на 12 377.42 лв.; осъдил е и дружеството да заплати на ищеца Щ. – в качеството му на адвокат, на основание чл. 38 от ЗАдв – адвокатско възнаграждение в размер 5 208.33 лв. – в съответствие с уважената част от исковите претенции.
При така установените обстоятелства по настоящото дело, въззивният съд е приел, че касаторът-ищец Щ. е сключил с малолетната ответница и майка ? два договора за поръчка с уговорено възнаграждение: един по ЗАдв и втори – по правилата на ЗЗД. В тази връзка съдът се е позовал на практика на ВКС, съгласно която основната характеристика на договора за процесуално представителство по дела го определят като договор за поръчка, но в отклонение от правилото на чл. 286 от ЗЗД, съгласно което възнаграждение за изпълнението на поръчката се дължи само ако е уговорено, възнаграждение по договора за процесуално представителство, сключен с адвокат, се дължи винаги, съгласно чл. 36, ал.1 от ЗАдв.
За да достигне до решаващия си извод по делото за основателност на направеното от страна на малолетната ответница възражение, че процесният договор за поръчка е нищожен поради накърняване на добрите нрави, окръжният съд е изложил следните съображения:
На първо място – позовал се е отново на практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (решение № 153/24.07.2015 г. по гр. дело № 3014/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 615/15.10.2010 г. по гр. дело № 1208/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС), в която е прието следното: Нарушение на добрите нрави е налице при нееквивалентност на престациите, в който случай сключената сделка е нищожна. Противоречието с добрите нрави се свързва с нарушаване на морални, неписани норми на обществения живот, от гледна точка на които е морално недопустимо сключеният договор да породи съответните правни последици. Нееквивалентността на престациите, когато има като резултат нарушаването на такива норми по посочения начин, обуславя нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави. Вярно е, че законът не забранява уговаряне на възнаграждение в процент от договореното със застрахователя или присъдено със съдебно решение обезщетение, но това само по себе си не означава, че предварителното уговаряне на процент от възнаграждението, без да има яснота какъв обем от дейности мандатарят ще извърши, няма за последица нарушаване на възприети от обществото морални и етични норми.
Изхождайки от горното, въззивният съд е приел, че в случая ищецът Щ. е предявил исковете по чл. 200 от КТ против работодателя на наследодателя на малолетната ответница и майка ?, и е обжалвал първоинстанционното решение по делото, но независимо от факта, че присъдените от двете инстанции обезщетения са значително по-ниски от претендираните с исковата молба, ищецът Щ. не е обжалвал решението на въззивния съд пред ВКС и то е влязло в сила. С оглед това, съдът е приел, че при защитата на интересите на своите доверители ищецът не се е възползвал дори от всички възможности, които му предоставя процесуалният закон и се е задоволил с резултат, който никак не се доближава до първоначално заявените претенции. Съдът е изтъкнал и че за тези негови усилия, работодателят е бил осъден да заплати лично на ищеца Щ. адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв, съобразно уважената част от исковите претенции. Съдът е намерил и че проведеното исково производство пред двете инстанции не се отличава с фактическа и правна сложност, като минималният адвокатски хонорар, който се следва за присъдените на малолетната ответница – лично и като наследник на майка ? – обезщетения, изчислен по правилата на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е 2 104.40 лв. Изтъкнато е и че уговореното като процент от получените от доверителките обезщетения за претърпени имуществени и неимуществени вреди, включително и начислени лихви, изчислени от самия ищец в исковата молба, е в размер на 22 419.34 лв., т.е. превишава минималния размер повече от 10 пъти. Изтъкнато е и че е уговорено допълнително обезщетение за компенсация на разноски във връзка с изпълнението на договора за поръчка, което е 10% от присъдените обезщетения и лихви за всяка от доверителките, както и че тази сума, претендирана с исковата молба, възлиза на още 11 209.66 лв. В тази връзка е посочено и че съгласно чл. 359 от КТ малолетната ответница и майка ?, като ищци, предявили искове по чл. 200 от КТ, са освободени от такси и разноски по трудовото дело, а следователно такива не е внасял и мандатарят – ищецът Щ.. Прието е и че последният не е представил доказателства за направени от него пътни разходи за явяването му пред съда. Въз основа анализа на тези факти и доказателства, въззивният съд е приел, че независимо, че претенцията в размер на 11 209.66 лв. е уговорена като обезщетение за разноски, направени във връзка с изпълнението на договора за поръчка, всъщност тази уговорка има характер на допълнително възнаграждение по същия договор. С оглед на това е прието, че касаторът-ищец претендира да му бъдат заплатени общо около 1/3 от общо получената от малолетната ответница сума. Съдът е приел и че при така договореното възнаграждение се стига до нееквивалентност на престациите, както и че липсата на еквивалентност в случая се обосновава от обстоятелството, че постигнатият размер на обезщетението е резултат от неголемите усилия, положени от касатора-ищец, а размерът на възнаграждението по договора следва да бъде определен като неадекватен на тези усилия и постигнатия резултат, а оттам – като неморално висок. Прието е и че в случая нарушаването да добрите нрави идва и от това, че предмет на договора за поръчка е договаряне на обезщетение, което малолетната ответница и майка ? следва да получат за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния наследодател – съпруг и баща, загинал при изпълнение на служебните си задължения. Окръжният съд е намерил, че моралната укоримост на този договор се засилва и от факта, че и майката на малолетната ответница е починала и детето е останало кръгъл сирак, като за нея се грижи единствено нейната баба и детето е лишено от родителска грижа. С оглед така изложените съображения, въззивният състав е счел, че е морално недопустимо така сключеният договор да породи своите правни последици и че същият е нищожен поради противоречие с добрите нрави. В заключение е прието, че по делото няма данни и изразени становища, че процесният договор би бил сключен и без клаузата за възнаграждение (чл. 26, ал. 4 ЗЗД), поради което е намерено, че нищожността е по отношение на целия договор.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение.
Първият изведен от касатора материалноправен въпрос по приложението на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е разрешен от въззивния съд в пълно съответствие с цитираната в обжалваното въззивно решение задължителна практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, намерила израз в решение № 153/24.07.2015 г. по гр. дело № 3014/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Разрешението на този правен въпрос не противоречи, а е в съответствие и с посочената от жалбоподателя, по-прецизна задължителна практика на ВКС, намерила израз в решение № 24/09.02.2016 г. по гр. дело № 2419/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 452/25.06.2010 г. по гр. дело № 4277/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС, където е прието, че понятието „добри нрави“ предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката, като тази неравностойност следва да е такава, че практически да е сведена до липса на престация. В случая престацията на касатора-ищец по процесния договор за поръчка, също е практически нулева, тъй като тя е изцяло дублирана с престацията му по сключения на същата дата между страните договор за правна защита и съдействие, който единствено е бил представен пред съда и изпълняван от жалбоподателя чрез воденото трудово дело по чл. 200 от КТ от името на двете доверителки – в качеството му на техен процесуален представител-адвокат, в което качество му е присъдено и следващото му се възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв.
Именно, обсъждайки и анализирайки, и двата сключени между страните договора от една и съща дата – процесния договор за поръчка и договора за правна защита и съдействие, въззивният съд е установил действителната обща воля на страните, формирана от всичките им уговорки, взаимната връзка между тях и целта на двата договора, като на тази база е извършил и преценката си, че процесният договор за поръчка е нищожен поради накърняване на добрите нрави. По този начин и вторият изведен от касатора материалноправен въпрос по приложението на чл. 26, ал. 1, пр. 3, във вр. с чл. 20 от ЗЗД е разрешен от въззивния съд в пълно съответствие с посочената от жалбоподателя задължителна практика на ВКС, намерила израз в решение № 119/22.03.2012 г. по гр. дело № 485/2011 г. на І-во гр. отд. на ВКС, където е прието следното: „Противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала. Съдебната практика приема, че значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 от ЗЗД. Свободата на договарянето пък е рамкирана и от императивните разпоредби на закона. Така при преценка действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави следва съдът да преценява действителната воля на страните, защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава при тълкуване на договорите да установява действителната обща воля на страните, формирана от всичките им уговорки, да се отчита взаимната им връзка и целта на договора. Доколкото възмездните сделки и в частност продажбата е каузална сделка, то следва да се съобразява при преценката на действителността й целта, а тя най-често е свързана с удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните. Преценката дали нееквивалентността е значителна следва да се извършва именно при съобразяване на преследваната от страните цел, т.е. удовлетворяване на значим допустим от закона интерес.“. По настоящото дело окръжният съд не е приел нищо по-различно.
Не е налице и противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК между обжалваното въззивно решение и посоченото от жалбоподателя решение № 1286/30.12.2008 г. по гр. дело № 5351/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.) при разрешаването на третия материалноправен въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба. По това дело, разгледано от състава на ВКС, също е било установено, че между страните са били сключени два договора: договор за поръчка по правилата на ЗЗД и договор за правна защита и съдействие по ЗАдв. За разлика от настоящото дело, обаче, по това дело на ВКС е било установено, че ищецът – също адвокат, макар също да е завел и гражданско дело, по което е бил представен договорът за правна защита и съдействие, е изпълнил задълженията си по договора за поръчка изключително чрез извънсъдебни действия – водене на преговори със застрахователя от името на доверителите, като накрая е било постигнато и извънсъдебно споразумение с него. Именно предвид така установените обстоятелства, в това решение съставът на ВКС е приел, че приложими в този случай са нормите на ЗЗД, а не на ЗАдв, тъй като изпълнението на поетото с договора за поръчка задължение за осигуряване на обезщетение за причинените на доверителите по договора имуществени и неимуществени вреди, не изисква довереникът да бъде адвокат – същото би могло да изпълнено и от лице без такава квалификация. По настоящото дело, както вече беше посочено, случаят е напълно различен – касаторът-ищец е действал единствено в качеството си на адвокат, осъществявайки единствено процесуално представителство пред съда по отношение на малолетната ответница и на майка ? (преди смъртта на последната). Освен това, за разлика от настоящото дело, по делото, разгледано от ВКС, спорът е бил единствено относно изпълнението, но не и относно валидността, респ. – нищожността на договора за поръчка. При тези съществени различия между двата казуса, не може да се приеме наличие на противоречие между двете решения по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 2 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на малолетната ответница, и претендираните и направени от нейно име разноски за заплатено възнаграждение на един адвокат за защитата ? пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 1 500 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 37/04.02.2016 г., изменено в частта му за разноските с определение № 194/14.04.2016 г., постановени по въззивно гр. дело № 966/2015 г. на Пазарджишкия окръжен съд;
ОСЪЖДА Щ. Х. Щ. да заплати на малолетната В. И. М., действаща чрез настойника си М. Р. П., сумата 1 500 лв. (хиляда и петстотин лева) – разноски за касационното производство по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.