2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 625
гр. София, 06 юли 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 315 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението).
Производството е образувано по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 76/21.07.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 174/2017 г. на Бургаския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 18/21.02.2017 г. по гр. дело № 1246/2016 г. на Бургаския окръжен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу Н. В. Г., в качеството му на частен съдебен изпълнител (ЧСИ) с рег. № 802, при участие в производството на третото лице [фирма] – помагач на ответника, иск с правно основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, в общ размер 198 100 лв., формирано от сбора от пазарните стойности на шест недвижими имота, продадени на публична продан по изп. дело № 20148020400856, ведно със законната лихва, считано от 16.10.2015 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение, поради противоречие с материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) предприемането на изпълнителни действия по едно изпълнително дело срещу длъжник, който не е посочен в изпълнителния лист като такъв (с изключение на хипотезата на чл. 429, ал. 3 от ГПК), представлява ли допустимо и валидно изпълнително действие, ако в закон е визирана солидарна отговорност за този длъжник, или, за да се насочи изпълнението към такъв длъжник, е необходим изпълнителен лист; 2) ако едно вещно право не е достатъчно добре индивидуализирано в плана за преобразуване, неиндивидуализираното имущество преминава ли към новоучредените дружества с акта на вписване на преобразуването в търговския регистър по смисъла на тълкувателно решение (ТР) № 7/2012 от 25.04.2013 г. на ОСГТК на ВКС или, за да премине към новоучредените дружества, е необходимо вещното право да бъде подробно описано в плана за преобразуване и същото да бъде ясно и точно конкретизирано; и 3) от кой момент, съгласно чл. 451, ал. 2 от ГПК, възникват за длъжника правните последици от забраната да се разпорежда с вещта, върху която е наложена възбраната. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът Н. В. Г., в качеството си на частен съдебен изпълнител, в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Другият ответник по касационната жалба – третото лице – помагач на ответника по иска – [фирма] не е подало отговор на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното решение, респ. – за да намери за неоснователен предявения по делото иск по чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ, въззивният съд е приел, че процесните (сочените в исковата молба) действия на ответника-ЧСИ по изп. дело № 20148020400856 не са незаконосъобразни, както и че ищецът не е претърпял процесната имуществена вреда от принудителното изпълнение, приключило с публичната продан на процесните недвижими имоти, тъй като не е техен собственик.
За да достигне до последния решаващ извод, апелативният съд е установил, че изпълнителното дело е било образувано по молба на взискателя Д. Б. О. срещу [фирма], въз основа на издаден срещу последното изпълнителен лист – за изпълнение на осъдително съдебно решение за парично задължение, както и че след възникването на това задължение, но 5 дни преди образуването на изпълнителното производство, в търговския регистър е било вписано преобразуване на дружеството-длъжник [фирма] чрез отделяне от него на две новоучредени търговски дружества – касатора-ищец [фирма] и [фирма]. При така установените обстоятелства, въззивният съд е изтъкнал, че жалбоподателят-ищец сочи в исковата си молба по делото, процесната имуществена вредата като намаляване на имуществото му със стойността на продадените на публичната продан 6 процесни апартамента. Съдът е приел, че за да възникне вредата по така описания начин, ищецът следва да докаже принадлежността на правото на собственост в патримониума си, но такова доказване по отношение на продадените апартаменти не е проведено. В тази връзка е прието, че след като дружеството-ищец [фирма] твърди, че процесните имоти са придобити от него чрез отделянето му при преобразуването на дружеството-длъжник [фирма], то това следва да е предвидено в плана за преобразуване, който наред с останалите необходими документи има публичен характер и е включен по партидата на новообразуваното дружество в търговския регистър. При служебно извършената справка, апелативният съд е установил, че и „до сега“ (към датата на постановяване на въззивното решение) в търговския регистър е представен и фигурира планът за преобразуване, който е представен и по делото. Според този план, за ищцовото дружество се отделят активи, находящи се в обекти на преобразуващото се дружество [фирма] в [населено място] и в к.к. „Слънчев бряг“, като са описани отделно в текстовата част на плана и общо в приложението към него, сочещо активите на дружеството-ищец, и като от сградата в к.к. „Слънчев бряг“, където се намират процесните 6 апартамента, по плана за преобразуване се отделят обособени обекти както за дружеството-ищец [фирма], така и за второто новообразувано дружество [фирма], а останалата част остава в активите на преобразуващото се дружество [фирма]. Въззивният съд е посочил, че фактическият състав на отделянето включва доклад на управителния орган, доклад на проверител, решение за преобразуване и план за преобразуване, като изготвените документи се обявяват в търговския регистър и същите са част от фирмената регистрация на всяко едно от преобразуващите се дружества, и са достъпни за справка и извличане на информация по отношение разпределението на имуществото. Апелативният съд е приел и че преобразуването има действие от момента на вписването му в търговския регистър, и от този момент в новоучреденото дружество-ищец са преминали съответните активи от сградата в к.к. „Слънчев бряг“, но между тях не са продадените на публичната продан от ответника-ЧСИ, процесни апартаменти. Въззвният съд е приел, че без правно значение е обстоятелството, че в по-късен момент в службата по вписванията е вписан анекс към плана за преобразуване, в който процесните имоти са включени, като е изложил съображения, че този анекс не е представен за вписване в търговския регистър, поради което той няма значението на документ по чл. 263и, ал. 6 от ТЗ, защото не е идентичен с документа (плана за преобразуване), вписан в търговския регистър. По изложените съображения, апелативният съд е приел, че дружеството-ищец не е носител на правото на собственост върху продадените процесни апартаменти, защото не ги е придобило вследствие на отделянето, като отново е изтъкнато, че вписването на анекса към плана за преобразуване в имотния регистър не може да се преодолее пропускът да се впише в търговския регистър, което вписване е единствено от значение за промяната на носителя на правото на собственост. С оглед това, съдът е приел и че след като процесните обекти, продадени от ответника-ЧСИ, не са собственост на ищцовото дружество, то за последното не е настъпила процесната имуществена вреда, изразяваща се в намаляване на имуществото му.
В изложението си касаторът свързва с горните мотиви на въззивния съд, втория правен въпрос – ако едно вещно право не е достатъчно добре индивидуализирано в плана за преобразуване, неиндивидуализираното имущество преминава ли към новоучредените дружества с акта на вписване на преобразуването в търговския регистър по смисъла на ТР № 7/2012 от 25.04.2013 г. на ОСГТК на ВКС или, за да премине към новоучредените дружества, е необходимо вещното право да бъде подробно описано в плана за преобразуване и същото да бъде ясно и точно конкретизирано.
На първо място следва да се отбележи, че този правен въпрос е некоректно формулиран от страна на жалбоподателя, тъй като в мотивите си апелативният съд е приел, че процесните 6 апартамента изобщо не са посочени във вписания в търговския регистър план за преобразуване, а не е приел, че те са недостатъчно, неясно и/или неточно индивидуализирани там, каквато е постановката на въпроса.
Дори, обаче да се приеме, че този въпрос съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая, то не е налице наведеното от касатора допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а именно – въпросът не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Това е така, защото разрешението (отговорът) на този въпрос ясно и еднозначно следва от разпоредбата на чл. 262ж, ал. 3, т. 1 от ТЗ, която изисква планът за преобразуване да съдържа точно описание и разпределение на правата и задълженията от имуществото на преобразуващото се дружество, които преминават към всяко новоучредено дружество. При наличието на това изрично законово изискване относно съдържанието на плана за преобразуване, е очевидно, че прехвърлителното действие по чл. 263и, ал. 4 и 5 от ТЗ от датата на вписването в търговския регистър на отделянето, настъпва само по отношение на достатъчно точно и ясно описаните – индивидуализираните по несъмнен начин, и разпределени в плана за преобразуване, права (включително вещни) на преобразуващото се дружество, и само те преминават върху всяко съответно (съгласно разпределението по плана) новоучредено дружество. В случая самото дружество-ищец на стр. 7 от касационната си жалба сочи, че в плана за преобразуване е посочена само сградата в к.к. „Слънчев бряг“ и броят на апартаментите, които преминават към него като нов собственик, а имотите са индивидуализирани в последващия анекс. При установените по делото обстоятелства, че в търговския регистър е вписан само планът за преобразуване, но не и анексът към него, който е вписан само в имотния регистър, правните съображения на въззивния съд, посочени по-горе, са и в пълно съответствие с имащите задължителен характер, разяснения, дадени с мотивите към т. 3 от ТР № 7/2012 от 25.04.2013 г. на ОСГТК на ВКС, което е посочено във въпроса.
По изложените съображения, няма основание касационното обжалване да се допуска по втория правен въпрос, формулиран в изложението на касатора.
Не е налице основание касационното обжалване да се допуска и по останалите два правни въпроса, тъй като макар те да са обуславящи правните изводи на въззивния съд за законосъобразността на процесните действия на ответника-ЧСИ, извършени по изпълнителното дело, тези два правни въпроса са без значение за крайния изход на правния спор по делото. Това е така, защото дори настоящата инстанция да възприеме по реда на чл. 290 от ГПК разрешение по тези два въпроса, което да е различно от възприетото от апелативния съд, респ. – дори да приеме, че процесните действия на ответника-ЧСИ са незаконосъобразни, то това не би могло да промени изхода да спора по предявения иск по чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ, постановен с обжалваното въззивно решение, след като изводите на въззивния съд, че касаторът-ищец не е претърпял процесните имуществени вреди, т.е. – че не е налице друга кумулативно необходима предпоставка за основателността на този деликтен иск, са направени при точно приложение на закона и са съобразени със задължителната практика на ВКС.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от касатора общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната жалба, а именно – сумата 5 040 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 76/21.07.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 174/2017 г. на Бургаския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Н. В. Г., в качеството му на частен съдебен изпълнител с рег. № 802, сумата 5 040 лв. (пет хиляди и четиридесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: