7
Р Е Ш Е Н И Е
№ 62
гр. София, 07 март 2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2321 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Прокуратурата на Република България (П.) срещу решение № 594/12.03.2018 г., постановено по гр. дело № 2856/2017 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено решение № 1030/17.02.2017 г. по гр. дело № 10224/2015 г. на Софийския градски съд (СГС), жалбоподателят е осъден, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да заплати на ищеца К. С. М. сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от повдигане и поддържане на незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда от 30.10.2013 г. по н.о.х.д. № С-380/2009 г. на СГС, ведно със законната лихва от 29.06.2015 г. до окончателното плащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.
Ответникът по касационната жалба – ищецът К. С. М. в писмена защита излага становище и съображения за неоснователност на жалбата.
С определение № 875/12.11.2018 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правния въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение.
Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, апелативният съд е разрешил този правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях практика, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази практика на ВС и ВКС, понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост, за които ищецът е оправдан; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално за всички неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на приключилото с оправдателна присъда, незаконосъобразно наказателно преследване срещу него. В мотивите към решението си, обаче съдът трябва да посочи всички конкретни обстоятелствата, които е взел предвид, както и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението.
В случая, в мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел, че по делото няма спор относно времетраенето на наказателното производство; относно текстовете от НК, по които спрямо ищеца е поддържано обвинение; относно посочените в исковата молба мерки за неотклонение, наложената ограничителна мярка „забрана за напускане територията на страната“ и използването на специални разузнавателни средства (СРС) за заявените с исковата молба периоди. Приел е, че това обосновава правилен извод на СГС за приложимост на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Предвид заявеното с исковата молба, че вредите от провеждането на несъразмерно продължителен наказателен процес са предмет на друго административно производство по ЗСВ, САС е приел, че следва да отчете времетраенето на процеса, само с оглед продължителността на ограниченията на ищеца поради воден наказателен процес, като съобразява, че за това обстоятелство ищецът ще получи обезщетение на собствено основание. Апелативният съд е приел и че използването на СРС не е причинило вреди на ищеца, подлежащи на възмездяване, както и че по делото няма доказани вреди, претърпени от ищеца от налагането на ограничителната мярка „забрана за напускане територията на страната“. Въззивният съд е намерил за ноторно това, че провеждането на наказателно преследване по отношение на невиновно лице предизвиква уплах, накърнява доверието в правосъдната система – в частност, а като цяло – в държавността, подкопава чувството за сигурност и очакването за водене на справедлив процес; тази несигурност разколебава фундаментални ценности и предизвиква психологически и емоционален дестабилитет; на това основание по различен начин – според културното ниво на личността, общата и правната ? информираност, възможностите ? да си обезпечи квалифицирана професионална защита, се засягат емоционалната и интелектуална сфера на личността; усещането за застрашеност, безпомощност и несправедливост са несъмнени, без значение на начина на показването им. От свидетелските показания по делото, съдът е установил, че преди обвинението ищецът е участвал във весела компания, от която се оттеглил; станал затворен; скарал се с родителите си, именно заради воденото срещу него наказателно производство, като до повдигане на обвинението той бил добри отношения с тях; при обсъждане на делото между свидетеля и ищеца, които са били приятели, последният ставал напрегнат, избивала го пот. Предвид свидетелските показани, САС е направил извод за същностно засягане на начина на живот на ищеца, който загубил приятелското си обкръжение; приел е, че и загубата на близостта с родителите му е също съществено накърняване на усещането за сигурност у ищеца в момент, в който той най-силно се е нуждаел от доверие и подкрепа. Въззивният съд е намерил, че с оглед така описаните вредоносни последици, при отчитане периода на търпението им и при зачитане периода на накърняване свободата на личността чрез налагане на най-тежките мерки за неотклонение „задържане по стража“ и „домашен арест“, първоинстанционният съд е определил правилен паричен еквивалент на страданията на ищеца, въпреки основателния довод в жалбата на ответника, че в първоинстанционното решение липсва ясна мотивация за подлежащите на обезщетяване вреди, анализирани по вид и интензивност. Апелативният съд е намерил за неоснователно оплакването на ищеца, че за еднакво по продължителност наказателно преследване спрямо публични личности са налагани в пъти по-високи обезщетения; в тази връзка са изложени съображения, че размерът на обезщетението се определя според конкретното доказване на вредите, техния вид и сила, като същите имат различно естество с оглед мястото на личността в обществото, психиката на обвиненото лице, степента на разгласа и обществената рефлексия от последната. В заключение САС е приел, че определеният от СГС паричен еквивалент на установените по делото неимуществени вреди на ищеца е справедлив с оглед чл. 52 от ЗЗД и съдебната практика по приложението му, както и тази по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
В противоречие с цитираната по-горе практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС, в случая въззивният съд по никакъв начин не посочил в мотивите към обжалваното решение как е определил размера от 30 000 лв. на процесното обезщетение. В тази връзка апелативният съд нито е обсъдил установените по делото конкретни обстоятелства, релевантни за определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди, нито е препратил за това по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, като от мотивите към въззивното решение дори не става ясно какви са тези конкретни обстоятелства по делото. Вместо това въззивният съд е посочил единствено, че първостепенният съд е определил правилен и справедлив паричен еквивалент на страданията на ищеца, като същевременно е приел за основателен довода на ответника (сега – касатор), че в първоинстанционното решение липсва ясна мотивация за подлежащите на обезщетяване вреди, анализирани по вид и интензивност.
Основателни са при това положение оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд не е посочил в мотивите към обжалваното решение, кои от приетите за установени от него конкретни обстоятелства по делото намира за релевантни и взема предвид при определянето размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, нито е посочил какво е конкретното значение на тези обстоятелства при определянето на този размер. Основателни са и оплакванията на касатора, че при определяне размера на обезщетението въззивният съд не е взел предвид конкретно установени обстоятелства по делото, а именно: тежестта на повдигнатото обвинение; обстоятелството, че в резултат от него не е настъпило влошаване на физическото и психическо здраве на ищеца; възрастта на последния в периода да наказателното производство; обстоятелството, че обвинението не е получило широк обществен отзвук и не е рефлектирало в голяма степен върху авторитета на ищеца; не е отчел стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Основателни са и основните оплаквания в касационната жалба, че тази необоснованост на въззивното решение е довела и до неправилно приложение на материалния закон – чл. 52 от ЗЗД, като в нарушение на установения там принцип за справедливост, определеният от окръжния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди е завишен спрямо действителния размер на вредите.
Тъй като необосноваността на въззивното решение и допуснатото от окръжния съд нарушение на материалния закон не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия, спорът между страните относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция по делото.
От необсъдените от въззивния съд писмени доказателства по делото е установено следното: Срещу ищеца са били повдигнати обвинения за извършване на престъпления по чл. 321, ал. 1, пр. 1 и 2 от НК, по чл. 196а, във вр. с чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 1 и 2, т. 5 и т. 9, във вр. с чл. 194, ал. 1 и с чл. 26, ал. 1 от НК, по чл. 346, ал. 6, пр. 1, във вр. с ал. 2, т. 1, пр. 2, т. 3 и т. 4, във вр. с ал. 1 и с чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 1 и 2 и т. 5 от НК и по чл. 346, ал. 3, във вр. с чл. 20, ал. 2 и с чл. 26, ал. 1 от НК, по които той е оправдан с присъда от 30.10.2003 г. на СГС, потвърдена с решение от 26.03.2014 г. на САС, оставено в сила с решение от 29.06.2015 г. на ВКС. С постановление от 01.02.2005 г. ищецът е бил привлечен като заподозрян и задържан за 24 часа, като с прокурорско разпореждане от 02.02.2005 г. срокът на задържането е продължен с три дни. С определение от 04.02.2005 г. на СГС спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „домашен арест“, а с определение от 09.02.2005 г. на САС спрямо него е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, която е продължила до 06.04.2005 г., когато с определение на САС е изменена отново на „домашен арест“, а с определение от 13.09.2005 г. на САС е изменена на „парична гаранция“ в размер 5 000 лв., внесена същата дата; последната също е изменена на „подписка“ с определение от 30.10.2013 г. на СГС. С прокурорско постановление от 09.02.2005 г. на ищеца е наложена забрана да напуска пределите на страната, която е отменена с определение от 11.07.2007 г. на СГС. Спрямо ищеца е разрешено и са използвани специални разузнавателни средства чрез способа „звукозапис“ през периодите 28.04.2004 г. – 24.08.2004 г. и 01.12.2004 г. – 01.02.2005 г. Както вече беше посочено, от обсъдените от въззивния съд свидетелски показания по делото е установено, че в резултат на воденото срещу него незаконно наказателно преследване, ищецът е изпитвал притеснения, загубил е голяма част от приятелското си обкръжение и близостта с родителите си.
Видно от изложеното, срещу ищеца са били повдигнати обвинения за извършването на четири тежки умишлени престъпления. В рамките на наказателното производство спрямо него последователно са били взети всички мерки за неотклонение, а именно: „задържане по стража“ с обща продължителност 2 месеца, „домашен арест“ с обща продължителност 5 месеца и 11 дни, „парична гаранция“ в размер 5 000 лв. и „подписка“ с продължителност 1 година и 6 месеца. Спрямо ищеца е била наложена и забрана да напуска пределите на страната за период от 2 години и 5 месеца; за период от 6 месеца спрямо него са използвани и специални разузнавателни средства чрез способа „звукозапис“. Общата продължителност на незаконното наказателно преследване срещу ищеца е 10 години и 5 месеца, през който продължителен период то е оказало негативно отражение върху ищеца, изразяващо се в притеснения и емоционален дискомфорт, рефлектирало е негативно върху социалните му контакти с приятелите му и върху отношенията с родителите му. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото обуславят по-висок размер на дължимото от ответника на ищеца процесно обезщетение.
От друга страна, претърпените от ищеца притеснения и емоционален дискомфорт и негативното отражение върху социалните му контакти не са по-големи от обичайните в подобни случаи и не са с траен характер, което се дължи и на обстоятелството, че наказателното производство се е развило в период, в който той е бил 32-42-годишен, т.е. – в годините, в които човек е най-устойчив психически и емоционално. Наказателното преследване срещу ищеца не е получило публичност и не е накърнило доброто му име в обществото, не се е отразило на професионалното му развитие и на здравословното му състояние. С исковата си молба ищецът изрично е заявил, че не са предмет на иска му неимуществените вреди, търпени от него в резултат на нарушаване правото му на разглеждане на наказателното дело в разумен срок, за които той ще получи отделно обезщетение по административен ред по ЗСВ. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото, респ. – техният превес над изложените по-горе, обуславят значително по-нисък размер на дължимото от ответника на ищеца процесно обезщетение, в сравнение с присъденото от въззивния съд.
Предвид така установените обстоятелства по делото и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда (съгласно официалните данни на НСИ през 2015 г. средният общ годишен доход за едно лице възлиза на 5 147 лв., а средният общ годишен размер на разходите за едно лице за същата година е 4 965 лв.), настоящият съдебен състав намира за справедливо по размер обезщетение, което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпяни от ищеца (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост), сумата от 18 000 лв. При определянето на този размер, съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната П. да заплати това обезщетение има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.
По изложените съображения, на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, обжалваното въззивно решение, като неправилно, следва да бъде отменено в частта, с която предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над сумата 18 000 лв. до сумата 30 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, като вместо това бъде постановено отхвърляне на иска в тази му част. Въззивното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила в останалата обжалвана от ответника част, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата 18 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума.
Предвид крайния изход на делото (частичното уважаване на двата предявени иска за обезщетения на имуществени и неимуществени вреди), на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ ответникът-касатор дължи на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплащане на държавна такса в първоинстанционното производство – в пълния им размер от 20 лв. С въззивното решение (потвърждащо изцяло първоинстанционното) е присъдена тази сума, поради което то следва да се остави в сила и в частта относно разноските по делото.
Пред настоящата инстанция страните не претендират присъждане на разноски по делото.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 594/12.03.2018 г., постановено по гр. дело № 2856/2017 г. на С. апелативен съд, – в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на К. С. М. разликата над сумата 18 000 лв. до сумата 30 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 29.06.2015 г. до окончателното плащане; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от К. С. М. срещу Прокуратурата на Република България, иск с право основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над сумата 18 000 лв. до сумата 30 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 29.06.2015 г. до окончателното плащане.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 594/12.03.2018 г., постановено по гр. дело № 2856/2017 г. на С. апелативен съд, – в останалата обжалвана част, с която Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на К. С. М. сумата 18 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.06.2015 г. до окончателното плащане, както и относно разноските по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: