2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 702
гр. София, 12.06. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми юни през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 31 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадени от ищеца Н. Василев Р. и от ответника Прокуратура на Република България (П.), касационни жалби срещу решение № 249/26.09.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 324/2011 г. на Великотърновския апелативен съд (ВтАС). С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваната от ищеца отхвърлителна част от първоинстанционното решение № 262/19.05.2011 г. по гр. дело № 1123/2010 г. на Плевенския окръжен съд (ПлевОС), като краен резултат ответникът е осъден, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ЗОДОВ, да заплати на ищеца сумата 15 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, в резултат на претърпени болки и страдания, стрес и притеснение от прекратено наказателно преследване по предварително производство № 188/2003 г. на следствен отдел в ОП П. и досъдебно производство № 85/2003 г. на ПлевРП, ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от 26.06.2009 г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 40 000 лв., както и за законната лихва за периода 23.10.2000 г. – 26.06.2009 г.
Ищецът Н. В. Р. обжалва въззивното решение в отхвърлителната му част за разликата над сумата 15 000 лв. до сумата 40 000 лв., а ответникът П. (който не е обжалвал първоинстанционното решение) – в осъдителната му част за разликата над сумата 1 500 лв. до сумата 15 000 лв. И двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. И в двете касационни жалби се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение. Никоя от двете насрещни страни по делото не е подала отговор на съответната касационна жалба.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца Н. В. Р., като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извежда материалноправният въпрос относно размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди в резултат на продължително наказателно преследване. Ищецът навежда допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка в изложението му се поддържа, че този правен въпрос се решавал противоречиво от съдилищата, като се сочат и представят (в преписи) следните решения: решение № 905/25.11.2010 г. по гр.д. № 443/2010 г. на Софийския апелативен съд (САС), решение № 1188/06.07.2011 г. по гр.д. № 453/2011 г. на САС, решение № 935/09.06.2011 г. по гр.д. № 623/2011 г. на САС, решение № 4/06.01.2011 г. по гр.д. № 565/2010 г. на Варненския апелативен съд (В.), решение № 1/03.01.2011 г. по гр.д. № 449/2010 г. на В., решение № 681/14.07.2010 г. по гр.д. № 261/2010 г. на САС, решение № 5/06.01.2011 г. по гр.д. № 614/2010 г. на В. и решение № 820/30.11.2009 г. по гр.д. № 1191/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.; поддържа се и че посоченият материалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но без да са изложени каквито и да било доводи и съображения в тази насока.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната П., като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извежда материалноправният въпрос относно приложимия критерий за справедливост, който не е абстрактно (субективно) понятие, а преценката за това следва да се основава на конкретните обстоятелства по делото и обществената представа за справедливост. Ответникът сочи и трите допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Във връзка с първите две от тях (по т. 1 и т. 2) ответникът поддържа, че въззивният съд се произнесъл по изведения от него материалноправен въпрос в противоречие със следните решения на ВКС: решение № 37/11.02.2009 г. по гр.д. № 5367/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС (само посочено, без да е представен препис от него), решение № 1234/29.10.2008 г. по гр.д. № 5217/2007 г. на V-то гр. отд. на ВКС, решение № 78/10.02.2009 г. по гр.д. № 5920/2007 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 1305/06.01.2009 г. по гр.д. № 5736/2007 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (преписи от последните три решения са представени от ответника). Тези четири решения на ВКС са постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., поради което могат да попаднат единствено в хипотезата на т. 2 (но не и на т. 1) на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл са и т. 2 и т. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). По отношение на допълнителното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, и ответникът поддържа изведеният от него материалноправен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но също без да са изложени каквито и да било доводи и съображения в тази насока.
Повдигнатите от страните правни въпроси, несъмнено са обуславящи изводите на въззивния съд и са от значение за изхода на делото, поради което поначало представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. За да уважи предявения по делото иск – в обжалваната пред него от ищеца част – за разликата над сумата 1 500 лв. до сумата 15 000 лв., като го отхвърли до пълния му предявен размер от 40 000 лв., въззивният съд, след подробно обсъждане на доказателствата по делото и установените от тях елементи на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ЗОДОВ (основанието на предявения иск), при определяне размера на процесното обезщетение, е отчел следните правнорелевантни за това факти, а именно: Срещу ищеца е било повдигнато и поддържано обвинение в извършването на престъпление по чл. 195, във вр. с чл. 346 от НК, като наказателното производство е било прекратено след изтичането на продължителен период от време – то е продължило през периода 23.10.2000 г. – 23.06.2009 г., т.е. 8 години и 8 месеца, което надхвърля многократно предвидените в закона процесуални срокове за разследване. На ищеца е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража” – за периода 23.10.2000 г. – 04.12.2000 г., т.е. за около месец и половина, след което е била изменена в „парична гаранция”. Задържането се отразило негативно на ищеца – след освобождаването му той не искал да излиза с приятели, не вдигал телефона си, дори споделял, че иска да сложи край на живота си. На ищеца е била наложена и забрана да напуска пределите на страната – за периода 14.12.2000 г. – 02.03.2005 г., т.е. за около 4 години и 2 месеца и половина, което също много му тежало, тъй като той не могъл да излезе и да работи в чужбина, нямал постоянна работа и доходи, като му се налагало да взима пари назаем, за да си купува лекарства. В резултат на наказателното преследване, престоя му в ареста и забраната да напуска страната, се влошило здравословното състояние на ищеца – той е заболял и се е лекувал амбулаторно с приемане на успокоителни и антидепресанти, от психическо заболяване – рецидивиращо депресивно разстройство, в продължителен период от време от 2001 г. до 2005 г. Като е взел предвид всичко това, въззивният съд, е приел, че размерът на процесното обезщетение за причинените неимуществени вреди на ищеца, определен по справедливост, с оглед принципа на чл. 52 от ЗЗД, предвид и съдебната практика в подобни хипотези, възлиза на присъдените 15 000 лв. Въззивният съд е приел и че при определяне степента и характера на причинените на ищеца неимуществени вреди не е от значение обстоятелството, че в периода 1983-1989 г. ищецът е бил осъждан четири пъти (като в два от случаите ефективно е изтърпял наказание „лишаване от свобода”, и като е бил реабилитиран), тъй като тези осъждания касаят един сравнително далечен период от време, през който се е формирала личността на ищеца.
Видно от така изложените от него мотиви, въззивният съд е определил размера на присъденото процесно обезщетение, като е взел предвид правно релевантните за това обстоятелства по делото и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз и в ППВС № 4/1968 г., в тълкувателно решение (ТР) № 3/22.04.2005 г. и в установената практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, продължителността на задържането под стража, другите, наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца; и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от тези деликти, като включва и обезщетението за вреди от незаконно наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, следва изводът, че в случая няма основание за допускане на касационното обжалване – по наведените, и от ищеца, и от ответника, правни въпроси относно определянето размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, съобразно общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, и относно задължителната преценка в тази връзка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ЗОДОВ, не е налице никое от наведените от ищеца и от ответника допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по изведените от тях правни въпроси.
Отделно от горното, при липсата на доказателства за влизането в сила на представените от ищеца въззивни решения – решение № 905/25.11.2010 г. по гр.д. № 443/2010 г. на САС, решение № 1188/06.07.2011 г. по гр.д. № 453/2011 г. на САС, решение № 935/09.06.2011 г. по гр.д. № 623/2011 г. на САС, решение № 4/06.01.2011 г. по гр.д. № 565/2010 г. на В., решение № 1/03.01.2011 г. по гр.д. № 449/2010 г. на В., решение № 681/14.07.2010 г. по гр.д. № 261/2010 г. на САС и решение № 5/06.01.2011 г. по гр.д. № 614/2010 г. на В., както и поради непредставянето от ответника на соченото от него решение № 37/11.02.2009 г. по гр.д. № 5367/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС (постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г.), тези съдебни актове не могат да обусловят наличието на формирана противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в този смисъл е и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Представените и от двете страни, във връзка с това допълнително основание за допускане на касационното обжалване, решения на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., а именно: решение № 820/30.11.2009 г. по гр.д. № 1191/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС – от ищеца, както и решение № 1234/29.10.2008 г. по гр.д. № 5217/2007 г. на V-то гр. отд. на ВКС, решение № 78/10.02.2009 г. по гр.д. № 5920/2007 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 1305/06.01.2009 г. по гр.д. № 5736/2007 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС – от ответника, са постановени по случаи, при които повечето от релевантните за определянето на размера на обезщетението обстоятелства, се различават в значителна степен от тези по настоящото дело, макар някои от тях да са сходни или да съвпадат.
Предвид всичко гореизложено, тъй като не са налице сочените и от двамата жалбоподатели допълнителни основания за това, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 249/26.09.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 324/2011 г. на Великотърновския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.