2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1011
гр. София,30.10.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 828 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Б. М. срещу решение № 2129/11.11.2016 г., постановено по гр. дело № 1795/2016 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 1227/09.02.2016 г. по гр. дело № 1377/2013 г. на Софийския градски съд (СГС), е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу И. Г. Ж., осъдителен иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД за заплащане на сумата 249 750 EUR, претендирана като неустойка по т. 13, във вр. с т. 6 от предварителен договор от 06.12.2006 г., в размер 0.5 % дневно за всеки просрочен ден, считано от датата на изтичане на срока за доброволно изпълнение съгласно нотариална покана – 15.07.2007 г., до датата на подаването на исковата молба – 01.03.2012 г., формирана върху двойния размер на платения по договора задатък от 15 000 EUR, или общо – 30 000 EUR, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.03.2012 г., до окончателното изплащане на сумата; в тежест на жалбоподателката са възложени разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на последното, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните четири правни въпроса: 1) относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, доводи и възражения на страните; 2) относно задължението на съда при нередовност на оттеглянето на иска да разгледа същия по същество; 3) дали в случая е приложим краткият тригодишен давностен срок или общата петгодишна погасителна давност, с оглед заявената от касатора искова претенция; и 4) относно размера на неустойката – дали се дължи пълно или частично присъждане на овъзмездяването, по което правото на иск не е погасено по давност. Жалбоподателката поддържа, че по първия процесуалноправен въпрос въззивният съд се произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, като в тази връзка сочи: решение № 98/20.05.2013 г. по гр. дело № 520/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 344/21.09.2012 г. по гр. дело № 862/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 217/09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 126/24.04.2012 г. по гр. дело № 563/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, ППВС № 7/1965 г., ТР № 1/17.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 43/04.06.2014 г. по търг. дело № 213/2012 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 178/26.02.2015 г. по търг. дело № 2945/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС. По отношение на втория процесуалноправен въпрос се поддържа бланкетно, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, но в тази връзка жалбоподателката не сочи конкретен съдебен акт. Поддържа, че третият – материалноправен въпрос е разрешен в противоречие с решение № 521/29.06.2009 г. по гр. дело № 25/2008 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. По отношение на четвъртия материалноправен въпрос жалбоподателката не е навела никое от допълнителните основания по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Ответницата И. Г. Ж. в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Съдът намира, че основания за допускане на касационното обжалване няма.
Апелативният съд е установил по делото, че с молба от 13.11.2012 г. жалбоподателката-ищца е уточнила иска си за неустойка по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, като със същата молба е заявила оттегляне на „останалата част от иска“, която включва и заплащане на двойния размер на задатъка, претендиран с исковата молба (т.е. иска по чл. 93 от ЗЗД). Установил е също, че с определение от 11.12.2012 г. СРС е прекратил пред себе си производството в частта по иска за процесната неустойка в размер 249 750 EUR и го е изпратил в тази част на СГС по подсъдност, като със същото определение производството по делото е прекратено в останалата му част, поради оттегляне на иска. Въззивният съд е установил и че препис от определението на СРС е бил връчен на 16.01.2013 г. на жалбоподателката-ищца чрез адвоката, назначен да я представлява по делото, като съдът е посочил и че това определение не е предмет на съдебен контрол във въззивното производство. В решението си САС е цитирал и определение № 357/21.05.2014 г. по ч. гр. дело № 2782/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановеното по делото по повод последващо прекратително опредление на СГС), в мотивите към което касационната инстанция, очертавайки предмета на делото, също изрично е изтъкнала, че с влязлото в сила определение от 11.12.2012 г. на СРС е прекратено производството по другите искове на жалбоподателката-ищца, включително по иска за заплащане на капарото в двоен размер (т.е. по иска по чл. 93 от ЗЗД).
От изложеното е видно, че вторият процесуалноправен въпрос (относно задължението на съда при нередовност на оттеглянето на иска да разгледа същия по същество) не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е без значение за изхода на правния спор по делото, поради което касационното обжалване не следва да се допуска по този въпрос (в този смисъл и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). След като с необжалваното и влязло в сила определение на първоинстанционния съд производството по първоначално предявения с исковата молба иск по чл. 93 от ЗЗД е било прекратено поради оттегляне на този иск, то пред въззивната и касационната инстанция не би могъл да се поставя и не стои въпросът за „нередовност“ на оттеглянето, а още по-малко въззивният съд би имал правомощие (право и задължение) да разгледа оттегления иск при наличие на влязло в сила прекратително определение по чл. 232 от ГПК по същото дело.
За да отхвърли иска по чл. 92 от ЗЗД за заплащане на процесната по делото неустойка, апелативният съд е приел, че поначало изправната страна по договора не може да търси неустойка заедно (кумулативно) със задатъка, освен при наличие на изрична уговорка за това, тъй като вредата от конкретното неизпълнение се компенсира с двойния размер на задатъка. Тълкувайки процесната клауза на чл. 13 от предварителния договор между страните, съгласно чл. 20 от ЗЗД – във връзка с другите клаузи на договора, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността, за да издири действителната обща воля на страните, изхождайки и от функцията на неустойката да обезпечава изпълнението на главно задължение, въззивният съд е приел, че тази процесна клауза и уговорката за неустойка в нея не обхваща, като предпоставка за акумулиране на неустойката за забава, твърдяното забавено плащане на двойния размер на задатъка (акцесорно съглашение по чл. 6 от договора), чието плащане се дължи като последица при отказ от (прекратяване на) договора, а не съставлява поето с договора задължение (главно такова), при неизпълнението на което да се дължи уговорената неустойка от 0.5 % дневно. По тези съображения САС е намерил за основателно възражението на ответницата, че процесната клауза на чл. 13 от договора не се отнася до забава в плащането на задатъка. Също по тези съображения, въззивният съд е приел, че поради липса на елементи на фактическия състав, който я поражда, искът за заплащането на процесната неустойка за забава при плащането на двойния размер на задатъка, е неоснователен. Приел е също, че обжалваното пред него първоинстанционно решение, с което искът е отхвърлен, макар и по други правни съображения – изтекла погасителна давност, е правилно като резултат, поради което го е потвърдил.
От изложеното е видно, че двата материалноправни въпроса, формулирани от жалбоподателката (третият и четвъртият в изложението – относно погасителната давност и размера на неустойката), нито са обсъждани в мотивите към обжалваното решение на въззивния съд, респ. – също не са обуславящи правните му изводи за отхвърлянето на иска по чл. 92 от ЗЗД, нито са от значение за изхода на материалноправния спор по делото, поради което и тези два въпроса не съставляват в случая общи основания за допускане на касационното обжалване по делото (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Първият процесуалноправен въпрос (относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, доводи и възражения на страните) е принципно правно значим по всяко въззивно гражданско дело (чл. 12, чл. 236, ал. 2 и чл. 269, изр. 2 от ГПК). В случая този въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената в изложението на жалбоподателката, задължителна практика на ВКС, съгласно която въззивният съд поначало има такова процесуално задължение, но както изрично е изтъкнато в посоченото от жалбоподателката решение № 217/09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, той трябва да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В изложението си жалбоподателката свързва този процесуалноправен въпрос с оплакванията си в касационната жалба, че въззивният съд не обсъдил всичките ? възражения и доводи във въззивната жалба относно произнасянето по иска по чл. 93 от ЗЗД и относно приложимия давностен срок – предвид приетото от първата инстанция, че искът по чл. 92 от ЗЗД е погасен по давност. Както стана ясно, обаче, във въззивното решение подробно е обсъдено прекратяването с влязлото в сила първоинстанционно определение по чл. 232 от ГПК на производството по делото в частта по първоначално предявения, но оттеглен впоследствие иск по чл. 93 от ЗЗД, поради което двете съдебни инстанции не са дължали произнасяне по този иск. Относно иска по чл. 92 от ЗЗД – след като при тълкуването на процесния договор съгласно чл. 20 от ЗЗД въззивният съд е приел, че за жалбоподателката-ищца изобщо не е възникнало процесното вземане за неустойка за забава върху двойния размер на задатъка (във връзка с които решаващи мотиви в изложението към касационната жалба не е формулиран правен въпрос), то напълно безпредметно е било да обсъжда дали това невъзникнало вземане би било погасено по давност и в какъв срок – обсъждането на тези доводи на жалбоподателката не биха могли по никакъв начин да променят крайния извод на апелативния съд за неоснователност на иска ? по чл. 92 от ЗЗД.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответницата, претендираните и направени от последната разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната жалба, а именно – сумата 360 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2129/11.11.2016 г., постановено по гр. дело № 1795/2016 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА А. Б. М. да заплати на И. Г. Ж. сумата 360 лв. (триста и шестдесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: