О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 297
гр. София, 29.04.2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като изслуша докладваното от съдия А. Бонева частно гр. дело
№ 1564 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Н. М. Н., чрез адв. Н. Х. М., срещу определение № 828 от 13.01.2014 г. на Софийски градски съд по ч. гр. д. № 15854/2013 г. С него съдът е потвърдил разпореждане от 25.06.2013 г. по гр. д. № 1785/2013 г. на Софийски районен съд, с което е върната исковата молба на Н. Н. в частта й по исковете с правно осн. чл. 45 ЗЗД, предявени против К. Н. М. и В. Т. В..
Касаторът излага доводи за неправилност – отказ от правосъдие и нарушение на ЕКЗПЧОС, Х. за основните права и ЗСВ, нарушение на чл. 14 ГПК; необоснованост – в исковата молба се съдържат твърдения за извършени престъпни деяния от ответниците. Изложени са много твърдения относно фактите по исковете за деликт, квалификации за професионалните и личностни качества на ответниците, както и на членовете на съдебните състави по делото.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от насрещните страни – К. Н. М. и В. Т. В..
Частната жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК.
За да потвърди определението на районния съд, въззивният е приел, че с оглед обстоятелствената част и петитума на исковата молба, се претендира ангажиране на гражданската отговорност на ответниците К. Н. М. и В. Т. В. за действията, извършени от тях в качеството им на прокурори. Такава отговорност от М. и В. не може да бъде ангажирана, предвид установения в чл. 132 от Конституцията на Република България принцип на функционалния имунитет на магистратите, съгласно който, за своите служебни действия и за постановените от тях актове, те не носят гражданска и наказателна отговорност, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Въззивният съд установявайки, че личната гражданска неотговорност на магистратите е абсолютна процесуална пречка за разглеждане на имуществени искове срещу тях /за посочените действия и актове/, е потвърдил като правилно и законосъобразно първоинстанционното разпореждане, с което съдът, след като е констатирал, че искът е процесуално недопустим, на основание чл. 130 ГПК е върнал исковата молба в посочената част.
Частна касационна жалба, за да бъде разгледана по същество, трябва да е допусната до касационно обжалване поради наличие на някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Във всички случаи, касационната инстанция следва да прецени дали поставен от касатора правен въпрос е разгледан от въззивната инстанция, той има ли значение за постановения резултат и съответно дали даденото по него разрешение в обжалвания въззивен акт противоречи на задължителна съдебна практика (чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК), или се установява противоречивото му разрешаване от съдилищата (чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК), или произнасянето е необходимо с оглед точното приложене на закона, както и за развитие на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното определение.
В изложението към частната касационна жалба са поставени въпроси, които са формулирани по начин, който ги свързва с конкретната фактическа обстановка по спора, поради което същите предполагат даване на правна преценка на извършената от решаващия съд суверенна преценка на релевантните за спора факти и обстоятелства по делото, която няма отношение към допускането на касационното обжалване по реда на чл.280, ал.1 ГПК, а към проверката на правилността на съдебния акт, в случай на допускане на касацията.
От поставените правни проблеми и по пътя на уточнението, съставът на Върховния касационен съд намира, че са поставени следните правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК – въпросът за легитимацията на страните по допустимостта на исковото производство ли е, или по съществото на материалноправрия спор; към кой момент съдът преценява наличието на функционален имунитет по см. чл. 132 от Конституцията и следва ли по наличието му да се произнесе с решение; съдът следва ли да изслуша страните и да им гарантира, участие и възможност да наблюдават развитието на процеса; извършителите на престъпления ползват ли се с пълен наказателен и граждански имунитет за извършването на престъпления и деликти.
Съставът на Върховни касационен съд намира, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното определение.
Постановеното в представените от касатора съдебни актове не противоречи на възприетото от въззивния съд, което е съобразено и с трайно установената, константна и непротиворечива съдебна практика по приложението на чл. 132 от Конституцията на Република България. Определение № 4542/25.03.2010 г. на СГС по гр.д. № 2484/2010 г., определение № 1738/09.05.2008 г. на СГС по ч.гр.д. № 4433/2007 г. не съставляват съдебна практика по см. чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – с тях втората инстанция отменя определение за прекратяване на първостепенния съд и връща делото за продължаване на съдопроизводствените действия, т.е. не разрешава окончателно нито материалноправния спор, нито въпроса за допустимост на исковото производство. От друга страна, в цитираните определения е разгледана хипотеза, при когато се търси имуществена отговорност от магистрати, но за противоправно поведение, което са извършили не в служебното си качество. Съдебните актове, постановени по наказателни дела – от частен характер и от общ характер, нямат също характеристиката на съдебна практика по см. чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както изрично е указано в ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Друг е въпросът, че предпоставките, имащи отношение към допустимостта на наказателното производство, са неприложими за исковия процес. Решение № 660/04.07.2007 г. на ВКС по гр.д. № 17:2006 г. на ІV г.о. на ВКС също не е от актовете, които попадат в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК – постановено е по реда на чл. 218а ГПК от 1951 г., отм. и с него, като е отменено въззивно решение, делото е върнато за ново разглеждане на друг състав. Независимо от това, разгледаният в цитираното решение на ВКС въпрос е за процесуалните субституенти на Държавата по искове са правно осн. чл. 1 ЗОДОВ и нямат никакво отношение към функционалния имунитет на магистратите, съответно допустимостта на исковото производство във връзка с процесуалната легитимация на страните.
Останалите съдебни актове, представени от касатора са също неотносими към съображенията на въззивния съд, с които е прекратил производството по делото като недопустимо. Страната явно прави смешение между материално правна, типична процесуалноправна легитимация и поцесуална субституци. Известно е, че процесуалната легитимация се определя от твърдението в исковата молба, а материалноправната – от материалното правоотношение, което се установява със съдебното решение. Във всички цитирани и приложение съдебни актове е изяснено, че съдът се произнася по материалноправната легитимация с решението по съществото на спора, а само липсата на процесуалноправна легитимация е основание за прекратяване на производството като недопустимо.
В случая, съображенията на въззивния съд нямат нищо общо с наличието на материалноправна легитимация по иска. От друга страна, съдебната практика по тълкуване на чл. 132 от Конституцията е непротиворечива – напр. опр. № 146/2011 г. по ч.гр.д. № 40/2011 г. на ІV г.о. на ВКС, опр. № 271/2012 г. по ч.гр.д. № 176/2012 г. на ІІІ г.о. на ВКС, опр. № 569/2011 г. по ч.гр.д. № 516/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., опр. № 726/2009 г. по ч.гр.д. № 343/2009 г. на ІV го. На ВКС, опр. № 502/2009 г. по ч.гр.д. № 414/2009 г. на ІІІ г.о. ВКС, опр. № 100/2009 г. на ІІ г.о. на ВКС и др. Функционалният имунитет на магистратите е с ограничен обхват и се проявява в гражданската и наказателна неотговорност за служебните им действия и постановените от тях актове по делата и преписките, освен ако е извършено умишлено престъпление. Увредените гражданскоправни субекти не са лишени от правна възможност да търсят обезщетение, само че, не пряко от магистратите в качеството им на физически лица. В случаите, когато се търси обезщетение за служебни действия и актове на магистрати, когато те са и умишлени престъпления, искът е допустим само при влязла в сила присъда или в хипотезите по чл. 124, ал. 5 ГПК. Магистратите носят лично отговорност на общо основание за всички други свои действия извън службата им.
Ясно е, също така, че сезираният съд служебно преценява за наличието, съответно липсата на абсолютните процесуални предпоставки за съществуването и за упражняването на правото на иск. Когато исковата молба бъде върната, съответно исковото производство бъде прекратено, защото е недопустимо, това не е отказ от правосъдие; страната не е лишена от право на участие и от защита, защото съдебният акт подлежи на обжалване. Несъмнено, наличието на функционален имунитет на магистратите е абсолютна процесуална пречка за разглеждане на имуществени искове срещу тях за действия и актове във връзка с длъжността им, т.е. съдът не постановява решение, с което отхвърля иска, а преди това, с определение, производството се прекратява като недопустимо.
В заключение, не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното определение.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно определение № 828 от 13.01.2014 г. на Софийски градски съд по ч. гр. д. № 15854/2013 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: