4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 905
гр. София, 02.12. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 6558 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, във вр. с ал. 1, т. 2, с чл. 279 и с чл. 407, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на Т. П. Б. и Ю. Л. Д. срещу разпореждане от 29.07.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1199/2014 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното разпореждане са оставени без уважение молба с вх. № 9267/28.07.2014 г. на жалбоподателя-ищец Т. П. Б. и молба с вх. № 9268/28.07.2014 г. на жалбоподателя Ю. Л. Д. – процесуален представител на ищеца по делото, и двете – за издаване на изпълнителен лист (втората – за присъдено адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв) срещу П… (П.) по постановеното по делото, невлязло в сила осъдително въззивно решение по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ.
Постановеният с обжалваното разпореждане, отказ за издаване на изпълнителен лист е мотивиран с предвидената в чл. 243, ал. 2 от ГПК забрана, като е взето предвид, че въззивното решение не е влязло в сила, поради това, че е подадена касационна жалба с вх. № 8511/10.07.2014 г. от страна на ответната П..
Частната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и подробни съображения за неправилност на обжалваното разпореждане. Изтъква се, че разпоредбата на чл. 404, т. 1, пр. 2 от ГПК допуска изпълнение на невлязло в сила осъдително въззивно решение, като се поддържа, че това се отнасяло и за частта му относно присъдените разноски по делото, включително – за възнаграждението по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Излагат се доводи, че разпоредбата на чл. 243, ал. 2 от ГПК засягала единствено случаите на допуснато предварително изпълнение на първоинстанционни решения. Сочи се и че в чл. 519 от ГПК е предвиден специален ред за удовлетворяване на парични притезания спрямо държавни учреждения и че той не се накърнява от издаването на изпълнителен лист. Излагат се и съображения, че отказът да се издаде изпълнителен лист нарушавал правото на жалбоподателя Б. по чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ и неоснователно отлагал възможността за удовлетворяване на неговото притезание. Жалбоподателите се позавават и на съдебна практика – определения на ВКС.
Ответната П. не е подала отговор на частната жалба в срока за това.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения:
С постановеното по делото въззивно решение № 1375/01.07.2014 г., при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение по делото, като краен резултат ответната П. е осъдена да заплати: на жалбоподателя-ищец – сумата 7 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.), ведно със законната лихва, считано от 04.02.2010 г. до окончателното изплащане на тази сума, и сумата 10 лв. – разноски за внесена държавна такса, както и – на другия жалбоподател – процесуален пълномощник на ищеца – сумата 373.80 лв. – адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв; като искът по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.) е отхвърлен в останалата му част – за разликата над сумата 7 000 лв. до пълния му предявен размер от 200 000 лв., както и за законната лихва върху сумата 7 000 лв. за периода 04.02.2008 г. – 04.02.2010 г. Така постановеното въззивно решение е обжалвано изцяло – жалбоподателят-ищец е подал касационна жалба с вх. № 9885/14.08.2014 г. срещу отхвърлителните му части, а от страна на ответната П. е подадена касационна жалба с вх. № 8511/10.07.2014 г. срещу осъдителните му части, по които жалби е образувано и е висящо гр. дело № 6559/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Поради това, въззивното решение не е влязло в сила, включително – в релевантните в случая осъдителни части – за присъдените обезщетение за неимуществени вреди, законна лихва върху него и за разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Разпоредбата на чл. 243, ал. 2, пр. 2 от ГПК установява императивна забрана за изпълнение на невлезли в сила съдебни решения срещу държавните учреждения. Тази забрана се разпростира спрямо всички държавни учреждения, каквото несъмнено е ответната П., и се отнася за всяка хипотеза на невлязло в сила съдебно решение, включително и когато то е осъдително въззивно такова по чл. 404, т. 1, пр. 2 от ГПК. Това е очевидно от формулировката на разпоредбата (in fine – „… не се допуска изпълнение на невлязло в сила решение”). В този смисъл е и константната практика на ВКС, намерила израз в: определение № 386/03.06.2010 г. по частно търг. дело № 402/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, определение № 779/10.10.2011 г. по частно търг. дело № 402/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, определение № 508/17.07.2013 г. по частно търг. дело № 2750/2013 г. на І-во търг. отд. на ВКС, определение № 488/22.07.2013 г. по частно гр. дело № 4594/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 540/18.12.2009 г. по частно гр. дело № 326/2009 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, определение № 247/08.04.2013 г. по частно търг. дело № 970/2012 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, определение № 661/11.10.2013 г. по частно гр. дело № 5483/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 395/20.09.2011 г. по частно гр. дело № 357/2011 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, определение № 863/27.12.2012 г. по частно гр. дело № 778/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр. Посочените от страна на жалбоподателите: определение № 663/07.10.2011 г. по частно търг. дело № 572/2011 г. на І-во търг. отд. на ВКС, в което е възприето поддържаното от тях становище, че разпоредбата на чл. 243, ал. 2 от ГПК засягала единствено случаите на допуснато предварително изпълнение на първоинстанционни решения, както и определение № 11/11.01.2013 г. по частно търг. дело № 876/2011 г. на І-во търг. отд. на ВКС, в което се цитира първото определение, остават инцидентни и изолирани, като възприетото в тях не се споделя от настоящия съдебен състав. В посоченото също от жалбоподателите, определение № 228/24.03.2014 г. по частно гр. дело № 1608/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, изобщо не е обсъждана императивната забрана по чл. 243, ал. 2, пр. 2 от ГПК за изпълнение на невлезли в сила съдебни решения срещу държавните учреждения. Като съобразен с тази изрично установена в процесуалния закон забрана, отказът за издаване на изпълнителен лист, постановен с обжалваното разпореждане, по никакъв начин не нарушава правата на жалбоподателя-ищец, включително правото му по чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ мирно да се ползва от своята собственост.
Отделно от горното, в частта му относно присъдените разноски по делото, включително тези за държавна такса и адвокатско възнаграждение, въззивното решение има характера на определение, поради което поначало не подлежи на изпълнение в тази част, преди да влезе в сила. В този смисъл е и константната практика на ВКС, намерила израз в: определение № 228/24.03.2014 г. по частно гр. дело № 1608/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (посочено от самите жалбоподатели), определение № 29/17.01.2013 г. по частно търг. дело № 943/2012 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, определение № 418/04.06.2014 г. по частно гр. дело № 2939/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 438/11.06.2014 г. по частно гр. дело № 3193/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 190/13.03.2013 г. по частно търг. дело № 1209/2013 г. на І-во търг. отд. на ВКС, определение № 565/06.11.2012 г. по частно гр. дело № 500/2012 г. на І-во гр. отд. на ВКС, определение № 202/24.04.2013 г. по частно гр. дело № 2504/2013 г. на І-во гр. отд. на ВКС, определение № 361/19.07.2010 г. по частно гр. дело № 371/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, определение № 222/13.09.2013 г. по частно гр. дело № 5663/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 1016/08.11.2012 г. по частно търг. дело № 844/2012 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, определение № 500/07.10.2009 г. по частно търг. дело № 500/2009 г. на І-во търг. отд. на ВКС, определение № 431/05.07.2012 г. по частно търг. дело № 420/2012 г. на І-во търг. отд. на ВКС, определение № 240/08.04.2013 г. по частно гр. дело № 1651/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, определение № 273/01.06.2012 г. по частно гр. дело № 547/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 123/26.02.2009 г. по частно търг. дело № 104/2009 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, определение № 749/13.11.2012 г. по частно гр. дело № 640/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, определение № 455/30.09.2013 г. по частно гр. дело № 5162/2013 г. на І-во гр. отд. на ВКС, определение № 255/18.04.2013 г. по частно гр. дело № 2624/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 356/13.05.2013 г. по частно търг. дело № 1962/2013 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, определение № 433/20.06.2013 г. по частно търг. дело № 2244/2013 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, определение № 95/12.02.2014 г. по частно гр. дело № 7148/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, определение № 56/22.01.2013 г. по частно търг. дело № 818/2012 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, определение № 375/17.05.2012 г. по частно търг. дело № 313/2012 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, определение № 183/30.03.2009 г. по частно търг. дело № 179/2009 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, определение № 543/07.07.2010 г. по частно търг. дело № 551/2010 г. на І-во търг. отд. на ВКС, определение № 273/01.06.2012 г. по частно гр. дело № 547/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр. Посоченото от страна на жалбоподателите, определение № 113/15.02.2013 г. по частно гр. дело № 22/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в което е възприето поддържаното от тях становище, че осъдителните въззивни решения подлежат на предварително изпълнение в тяхната цялост, включително в частта относно присъдените разноски по делото, също остава инцидентно и изолирано, като възприетото в него не се споделя от настоящия съдебен състав.
По изложените съображения, обжалваното разпореждане се явява правилно – постановено при точно приложение на чл. 243, ал. 2 и чл. 404, т. 1 от ГПК, и в пълно съответствие с трайно установената практика на ВКС, поради което следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждането от 29.07.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 1199/2014 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.