2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 420
гр. София, 25 септември 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 3197 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищцата по делото К. Н. Д. срещу определение № 13368/13.06.2018 г., постановено по частно гр. дело № 6728/2018 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно определение са потвърдени определение № 263119/08.11.2017 г. и допълващото го определение № 344133/19.02.2018 г., постановени по гр. дело № 13232/2016 г. на Софийския районен съд (СРС), с които е прекратено, като недопустимо, производството по същото първоинстанционно гражданско дело и в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото.
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплакване и съображения за неправилност на обжалваното въззивно определение.
В изложението към частната касационна жалба, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, са формулирани следните въпроси: 1) „следва ли да се абсолютизира преклузията по чл. 342 от ГПК, както е направил въззивният съд“; 2) „предявяването на претенциите и възраженията в отделен процес означава ли заобикаляне на процесуалния закон в частта за преклузията“; 3) „могат ли непредявените в делбеното производство възражения да се въвеждат като предмет в отделен процес, като настоящата искова молба е предявена по време докато производството по първата фаза на делбата е висящо“; 4) „следва ли споровете относно обуславящите съдебната делба правоотношения да се решават само в делбеното производство, но и вън от него“; и 5) „решението на съда по преюдициалния спор, а именно обявяването недействителността на алеаторния договор срещу издръжка и гледане, може ли да се счете за факт, настъпил след предявяване на иска, и който да е от значение за спорното право в делбеното производство при решаване обема на правата на съделителите в общността“. Жалбоподателката поддържа, че тези въпроси са разрешени с обжалваното въззивно определение в противоречие с решение № 66/16.06.2014 г. по гр. дело № 5605/2013 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 120/13.06.2014 г. по гр. дело № 6714/2013 г. на I-во гр. отд. на ВКС и определение № 159/08.07.2016 г. по частно гр. дело № 2644/2016 г. на II-ро гр. отд. на ВКС.
Ответницата В. Н. С. в отговора на частната касационна жалба излага становище и доводи, че няма основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Обстоятелствата по делото са следните:
С исковата молба, по която е образувано прекратеното производство пред първоинстанционния съд, жалбоподателката е предявила искове за нищожност, поради липса на основание, накърняване на добрите нрави и като симулативен, прикриващ дарение, на договор, с който майката и наследодателка на страните приживе е прехвърлила на ответницата 4/6 идеални части от недвижим имот – апартамент в [населено място], срещу задължение на последната за издръжка и гледане. С отговора на исковата молба ответницата е направила възражение за недопустимост на исковете, като пред първоинстанционния съд е ангажирала доказателства, че те са предявени след като е постановено решение по друго дело на СРС, с което между страните е допусната съдебна делба върху същия недвижим имот, при квоти 1/6 идеална част за жалбоподателката и 5/6 идеални части за ответницата по настоящото дело, като съдът е зачел вещно-прехвърлителните последици на процесния алеаторен договор. Представени са и доказателства, че това делбено решение е потвърдено с въззивно решение на СГС, както и че преди това с определение № 48/20.01.2017 г. по частно гр. дело № 5166/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС е отменено определение за спиране на делбеното производство между страните до приключване на производството по исковете за нищожност по настоящото дело.
При така установените обстоятелства, в обжалваното определение въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция за недопустимост на исковете и на производството по настоящото дело. В тази връзка СГС се е позовал на практиката на ВКС, намерила израз във вече посоченото определение № 48/20.01.2017 г. по частно гр. дело № 5166/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 21/17.01.2011 г. по частно гр. дело № 485/2010 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 311/04.01.2012 г. по гр. дело № 503/2011 г. на II-ро гр. отд. на ВКС и определение № 512/21.11.2012 г. по частно гр. дело № 425/2012 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, съгласно която практика, оспорването на сделка, относима към делбения спор, е следвало да стане в първото по делото заседание съгласно чл. 342 от ГПК, тъй като е недопустимо непредявените възражения да се въвеждат като предмет в отделен процес, което би означавало заобикаляне на процесуалния закон в частта относно преклузията. Въззивният съд се е позовал и на тълкувателно решение (ТР) № 5/14.11.2012 г. на ОСГТК на ВКС, в което, основавайки се на уредените в ГПК преклузии за релевиране на възражения и оспорване на доказателства, е прието, че е недопустим иск за установяване на неистинност на документ по чл. 124, ал. 4, изр. 1 от ГПК, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да се позове на влязлото в сила решение по установителния иск в производството по висящ исков процес, в който документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл. 193, ал. 1 от ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно определение.
Обобщени и уточнени от съда (съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), формулираните от жалбоподателката въпроси се свеждат до следния процесуалноправен въпрос: когато страна в производство за съдебна делба е пропуснала да направи възражение по чл. 342 от ГПК в рамките на установения там преклузивен срок, допустимо ли е тя да заведе в отделно производство самостоятелен иск с предмета на възражението и да се позове на влязлото в сила решение по него в делбеното производство.
С посочените от жалбоподателката две решения и определение на ВКС, съставляващи незадължителна съдебна практика съгласно изричната нова разпоредба на чл. 290, ал. 3 от ГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.), е даден положителен отговор на този процесуалноправен въпрос, като е прието, че воденето на такъв иск е допустимо до приключването на първата фаза на делбеното производство. С отговора на частната касационна жалба, обаче, ответницата е представила определение № 377/11.07.2018 г. по частно гр. дело № 48/2018 г. на I-во гр. отд. на ВКС, с което не е допуснато касационното обжалване на въззивното решение на СГС, с което е допусната съдебната делба върху процесния имот между страните, и последното е влязло в сила. При това положение и тъй като жалбоподателката извежда правния си интерес от воденето на предявените искове за нищожност на процесния алеаторен договор единствено от възможността да се позове в делбеното производство на евентуално положително за нея и влязло в сила решение по тези искове, то производството по тях не би могло да се развие допустимо – и съгласно цитираната от нея практика на ВКС.
Отделно от горното, тази незадължителна практика на ВКС е в противоречие с цитираните в обжалваното въззивно определение, задължителни указания и разяснения, дадени с ТР № 5/14.11.2012 г. на ОСГТК на ВКС. Тъй като основната цел на законодателя с приемането на действащия ГПК от 2007 г. е дисциплиниране на страните и ускоряване на исковото производство чрез въвеждане на значителни и по-ранни процесуални преклузии за техните искания, възражения и оспорвания, то дадените с това тълкувателно решение задължителни указания и разяснения са относими не само за производствата по оспорване истинността на документ (по реда на чл. 193 и чл. 194 от ГПК, респ. – чрез самостоятелен иск в отделно производство по чл. 124, ал. 4 от ГПК), а и за всички възражения и оспорвания, за които процесуалният закон установява преклузивен срок. Ако страната пропусне този срок, то е недопустимо тя да води иск със същия предмет, ако обосновава правния си интерес единствено от възможността да се позове на влязлото в сила решение по този иск в производството, в което възражението или оспорването ? е било преклудирано, какъвто е и настоящият случай. Както е изтъкнато в обсъжданото тълкувателно решение, ако се приеме обратното становище, то се обезсмисля ефектът на установените от законодателя процесуални преклузии, които имат и извънпроцесуален ефект, който касае стабилитета на съдебното решение и правните му последици, поради което заобикалянето на преклузиите е недопустимо.
В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като то е в съответствие със задължителната практика на ВКС, намерила израз в ТР № 5/14.11.2012 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице наведеното от жалбоподателката основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 4 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответницата, претендираните и направени от последната разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата ? пред настоящата инстанция, а именно – сумата 300 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 13368/13.06.2018 г., постановено по частно гр. дело № 6728/2018 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА К. Н. Д. да заплати на В. Н. С. сумата 300 лв. (триста лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: