2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1310
гр. София, 25.11.2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 4433 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. П. Ц. срещу решение № 153/03.04.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 242/2014 г. на Русенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 129/29.01.2014 г. по гр. дело № 3291/2013 г. на Русенския районен съд, е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу [фирма] осъдителен иск по чл. 49 от ЗЗД за сумата 5 001 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от неправомерно начислени суми за топлинна енергия за битови нужди през периода 01.10.2008 г. – 30.05.2013 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответното [фирма] не е подало отговор на касационната жалба в срока за това.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че спорният между страните въпрос е дали между жалбоподателя и ответното търговско дружество са били водени голямо количество дела, които да са влошили здравословното състояние на първия, и за което да му се дължи претендираното обезщетение. Констатирано е, че в исковата молба са посочени седем граждански дела между страните, водени след 2009 г., а по настоящото дело са приложени само две. Окръжният съд е приел и че твърдяните от ищеца неимуществени вреди – значителни неудобства, психическо напрежение и стрес, не са доказани по никакъв начин в съдебния процес. Изразено е и становище, че е неясно как водените между страните дела могат да доведат до такива вреди, като е отбелязано, че тези дела могат да се поверят на адвокат, както е и в настоящия случай, и да се избегне посещение в съда. В тази връзка въззивният съд е приел за неустановено по делото и че допълнителни тревоги на жалбоподателя-ищец са били създавани от това, че заради ходене в съда, той не можел да се грижи за тежко болната си съпруга. Прието е и че липсва каквато и да било причинна връзка между болките в ставите и високото кръвно налягане на ищеца, и водените граждански дела. Окръжният съд е намерил, че не са налице и останалите предпоставки на непозволеното увреждане, поради което е споделил крайния извод на районния съд за отхвърляне на предявения иск.
Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 от ГПК се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК.
Съгласно т. 1 от тълкувателно решение (TP) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното въззивно решение.
В случая изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (което е инкорпорирано в касационната му жалба) не съдържа ясно и точно формулиран правен въпрос, по който да се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение и който да е обусловил изхода на спора по делото. В изложението е посочено, че обжалваното съдебно решение е постановено в противоречие със създадената задължителна съдебна практика на ВКС „относно иска за обезщетяване на неимуществени вреди – за начина на установяването и обезщетяването им”. Тази формулировка не представлява ясно и точно изведен, конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, по който да бъде допуснато касационното обжалване в случая.
По-натам в изложението на жалбоподателя е цитирано тълкувателно решение № 4/29.01.2013 г. на ОСГТК на ВКС – в частта му, където е прието, че наличието на договор между страните не изключва носенето на отговорност за причинени неимуществени вреди, а когато е установена недобросъвестност на длъжника – обезщетението е за всички преки и непосредствени неимуществени вреди. Жалбоподателят поддържа, че обратното е приел първоинстанционният съд в решението си по настоящото дело, което било потвърдено „без мотиви” с обжалваното въззивно решение. Видно от цитираните по-горе мотиви към последното, същите не са в каквото и да било противоречие с избрания от касатора цитат от тълкувателното решение. Такова противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК не би могло и да се установи от настоящата инстанция, след като жалбоподателят не е извел и формулирал конкретен правен въпрос, за който да твърди, че е разрешен от въззивния съд в разрез със задължителната практика на ВКС.
В края на изложението си жалбоподателят поддържа, че обжалваното съдебно решение противоречало и на решение № 429/28.06.2010 г. по гр. дело № 944/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, но и в тази връзка няма изведен и формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито пък каквито и да било други доводи или аргументи. С това също не е надлежно наведено нито общо, нито допълнително основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
В заключение, касационното обжалване по настоящото дело не следва да се допуска, тъй като не са налице предпоставките за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 153/03.04.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 242/2014 г. на Русенския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.