1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 820
София, 17.11.2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание петнадесети септември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2446 по описа за 2016 г., взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от В. Г. И., чрез адвокат В. В., срещу въззивно решение № 1024 от 02.02.2016 г., постановено от Софийски градски съд по в.гр.д. № 10427/2015 г.
Жалбоподателят И. излага доводи за недопустимост и за неправилност на обжалваното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Претендира съдебните разноски, сторени по делото.
Насрещната страна С…. – Р. „И.“, чрез юрисконсулт Н. Д. отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че жалбата не е основателна; няма доводи по обосновката на касатора за допускане на касационно обжалване.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил решение № I-45-60 от 18.03.2015 г., постановено по гр.д. № 22891/2010 г. на Софийски районен съд, и прекратил производството по делото като недопустимо, на осн. чл. 95, ал. 1 ГПК от 1952 г., отм. Съдът установил, че с влязло в сила определение по делото производството по иска с правно осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД е прекратено. След множество уточнявания и изясняване на исковата молба, ищецът В. Г. И. претендира от ответника Столична община обезщетение в размер на 5 504 лв. – за вреди под формата на претърпени загуби. Съдът, като направил подробно изследване на доказателствата по делото, а и твърденията на страните, установил, че същата претенция е идентична с тази по гр.д. № 505/2005 г. на СРС, 49 състав, по която има постановено съдебно решение. Липсват доказателства то да е влязло в сила, но делото е по-рано заведено, поради което второто, от 2010 г., се явява недопустимо.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване със въпросите: допустимо ли е въззивният съд да обезсили първоинстанционно решение и да прекрати делото на основание чл. 126, ал. 1 ГПК (чл. 209, аб. 1 ГПК от 1952 г., отм.), в случай, че не е налице пълен обективен идентитет между двете едновременно висящи дела и приложима ли е забраната по чл. 299 ГПК за пререшаване на спор, разрешен с влязло в сила решение, в случай че не е налице пълен обективен идентитет между спора, разрешен с влязло в сила решение, и спора-предмет на по-късно образуваното дело.
Въпросите са неотносими към постановеното от съда, който е приел наличие на обективно и субективно тъждество между настоящото и заведеното пет години по-рано дело. Несъгласието на страната с това заключение на въззивната инстанция не е основание за допускане на касационно обжалване, а и няма отношение към така поставените правни въпроси. Освен това, в случая, настоящото дело е прекратено, а постановеното от първата инстанция решение – обезсилено, на осн. чл. 95 ГПК (аналогичен на чл. 126, ал. 1 ГПК), като постановено по втори по ред, идентичен, правен спор. Хипотезата на чл. 224 ГПК от 1952 г., отм. (чл. 229 ГПК от 2007 г.) има предвид наличие на сила на присъдено нещо – наличие на влязло в сила съдебно решение по идентичен правен спор, така че вторият от горните въпроси е извън съображенията на въззивния съд, вкючително и относно правното основание за недопустимост на съдебното производство и на първоинстанционното дело.
Касаторът се обосновава още и със следните процесуалноправни въпроси: допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по допустимостта на първоинстанционното решение въз основана на съображения, които не са били изложени в хода на въззивното производство нито от въззивника, нито от въззиваемия; допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по допустимостта на първоинстанционното решение при липса във въззивната жалба или в отговора на същата на доводи за недопустимост или за наличие на друго висящо дело между същите страни, на същото основание и за същото искане; допустимо ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на мотиви, по които не е предоставил възможност на страните да изразят становище.
Въпросите са от значение за постановения резултат, но не се установява поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Никога не е имало съмнение в теорията и съдебната практика, че съдът служебно, т.е. независимо дали страните повдигат въпроса и въпреки тяхното становище, служебно извършва проверка, включително, при необходимост, и служебно събира доказателства и указва на страните да му представят такива, относно допустимостта на исковото производство, във всеки един момент. Въззивният съд служебно извършва проверка за допустимостта на въззивното производство, както и за допустимостта на съдебния процес изобщо, включително за валидността на първоинстанционното решение изяло и в обжалваните части – за допустимост. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната съдебна практика, включително указанията по ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК. Не е налице и противоречие с посочената от касатора съдебна практика – решение № 68 от 08.09.2014 г. по т.д. № 3610/2013 г. на II т.о., решение № 81 от 04.05.2015 г. по гр.д. № 5534/2014 г. на III г.о., решение № 276 от 24.02.2015 г. на III г.о. по гр.д. № 519/2014 г. В случая, въззивна жалба е продадена изцяло срещу решението на първостепенния съд, а не само срещу негова част, поради което и проверката за допустимост е извършена изцяло. Разрешенията в цитираните съдебни актове – че въззивният съд служебно не се произнася по правилност на първоинстанционното решение, без жалба или оплакване, надлежно въведено във въззивното производство, нямат отношение към случая. Въззивният съд изобщо не се е произнасял по правилността на постановеното от първата инстанция решение. Друг е въпросът, че решението е постановено по реда на ГПК от 1952 г., отм., при пълен въззив, при който въззивната инстанция не е ограничена от оплакванията във въззивната жалба, включително и за правилност. Разясненията в цитираните по-горе съдебни актове по приложението на чл. 269 ГПК от 2007 г. нямат автоматично приложение и спрямо обхвата на въззивното производство при действието на ГПК от 1952 г. – срв. разясненята в т. 4 от ТР 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС по тълкувателно дело № 1/2000 г.
В заключение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 1024 от 02.02.2016 г., постановено от Софийски градски съд по в.гр.д. № 10427/2015 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: