О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 190
гр. София, 13.03. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 907 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на К. Д. К. и Д. П. К., подадена чрез общия им процесуален пълномощник по делото адв. В. Х. К., срещу определение № 1295/20.11.2013 г., постановено по частно търг. дело № 1247/2013 г. на Старозагорския окръжен съд. С него, като е потвърдено определение от 23.04.2013 г. по гр. дело № 5754/2010 г. на Старозагорския районен съд, е оставена без уважение молбата на жалбоподателите, подадена чрез същия им процесуален пълномощник, за възстановяване на срока за внасяне на държавна такса по подадената от тях въззивна жалба срещу решение № 65/16.01.2013 г., постановено по същото първоинстанционно гр. дело.
Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение, поради неправилно тълкуване на разпоредбата на чл. 64, ал. 2 от ГПК, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Ответното [фирма] в отговора си излага становище и съображения за недопустимост и за неоснователност на частната касационна жалба, както и че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното определение.
Възражението на ответника за процесуална недопустимост на частната касационна жалба е неоснователно.
Както е посочено и по-горе, същата е подадена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение. Макар частното производство пред въззивния съд да е образувано погрешно в търговско дело и предявеният по делото иск за сумата 9 500 лв. да е насочен срещу ответник-търговец, този иск е с правна квалификация по чл. 403, ал. 1 от ГПК – за обезщетение за вреди от допуснато обезпечение, и има деликтен характер, поради което делото е гражданско (както е образувано то пред първоинстанционния съд и пред настоящата касационна инстанция) и не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 2, пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 4 от ГПК, нито пък попада в приложното поле на чл. 280, ал. 2, пр. 1, във вр. с чл. 274, ал. 4 от ГПК, тъй като цената на иска е над 5 000 лв.
Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, от който зависи изходът на частното производство, и по отношение на който правен въпрос е налице и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК
В изложението на жалбоподателите, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, са изведени и формулирани следните два правни въпроса: 1) внезапното тежко заболяване или друго внезапно и непреодолимо препятствие, настъпило в края на срока за изпълнение на определено процесуално действие и продължило до изтичането на срока, съставлява ли особено непредвидено обстоятелство, което страната не е могла да преодолее по смисъла на чл. 64, ал. 2 от ГПК, или не съставлява такова, тъй като страната е могла да извърши процесуалното действие в частта от срока, предхождаща настъпването на въпросното обстоятелство; и 2) внезапното тежко заболяване или друго внезапно и непреодолимо препятствие, настъпило в последния ден от седмодневния срок за изпълнение на определено процесуално действие, съставлява ли особено непредвидено обстоятелство, което страната не е могла да преодолее по смисъла на чл. 64, ал. 2 от ГПК, ако съобщението за дадения срок за дължимото процесуално действие е получено от процесуалния представител по делото, който е заболял тежко, а по делото има и друг упълномощен адвокат.
По отношение на първия правен въпрос жалбоподателите навеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържат, че с обжалваното въззивно определение този въпрос е разрешен в противоречие с представените (в преписи) по делото: определение № 38/24.01.2012 г. по гр. дело № 505/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл.чл. 64-67 от ГПК, определение № 937/30.12.2010 г. по частно търг. дело № 798/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, определение № 487/22.10.2013 г. по частно гр. дело № 5858/2013 г. на І-во гр. отд. на ВКС, определение № 590/26.09.2013 г. по частно гр. дело № 5308/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и определение № 205/11.05.2009 г. по частно гр. дело № 92/2009 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК.
По отношение на втория правен въпрос жалбоподателите навеждат допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, като поддържат, че с обжалваното въззивно определение този въпрос е разрешен в противоречие с посоченото и по-горе определение № 487/22.10.2013 г. по частно гр. дело № 5858/2013 г. на І-во гр. отд. на ВКС, както и съображения, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване на въззивното определение.
За да намери молбата на жалбоподателите за възстановяване на пропуснатия процесуален срок за неоснователна и за да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е изложил съображения, че по смисъла на чл. 64, ал. 2 от ГПК, особени непредвидени обстоятелства са такива, които не биха могли да бъдат предвидени и преодолени по волята на страната, както и че те трябва да са й попречили да извърши следващото се процесуално действие в рамките на определения срок, т.е. – в продължение на същия тя да е била обективно лишена от възможността да упражни процесуалното си право, съответно – да изпълни процесуалното си задължение, а пропускането на срока да е единствено в резултат на настъпилите обстоятелства. Окръжният съд е приел за установено, че в случая заболяването на пълномощника на жалбоподателите адв. Х. е настъпило в края на срока за изпълнение на разпореждането на съда за внасяне на държавната такса, предвид което е намерил, че не е налице особено непредвидено обстоятелство по смисъла на чл. 64, ал. 2 от ГПК, което да е препятствало изпълнението на указанията за внасянето на държавната такса, като в тази връзка е изтъкнато и че по делото има и друг упълномощен адвокат, който е могъл да внесе същата.
И двата правни въпроса, изведени от жалбоподателите, изхождат от хипотезата на наличие на „внезапно тежко заболяване или друго внезапно и непреодолимо препятствие”. Такова „внезапно тежко заболяване” не е прието за установено от въззивния съд, а и извод за такова не може да се направи и от представените по делото болничен лист и амбулаторен лист, където диагнозата на адв. В. Х. е: „други остри инфекции на горните дихателни пътища с множествена локализация”, при определен петдневен „домашен-амбулаторен” режим на лечение, без да е представено медицинско удостоверение по чл. 18, ал. 2 от Наредбата за медицинската експертиза, че това заболяване не позволява явяване пред органите на съдебната власт. Освен това по делото нито е установено, нито се твърди „друго внезапно и непреодолимо препятствие”, каквото също е визирано във формулировките и на двата правни въпроса, изведени от жалбоподателите.
Само предвид горните съображения, и двата правни въпроса в случая не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, тъй като те не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното определение и не са от значение за изхода на правния спор по делото.
Първият правен въпрос не представлява такова общо основание и предвид приетото за установено от възивния съд, че освен заболелия в последния ден от срока адвокат-пълномощник на жалбоподателите, по делото има и друг упълномощен адвокат, който е могъл да внесе дължимата от тях държавна такса.
Дори и да се приеме, че първият правен въпрос в случая представлява общо основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, то последното е напълно съобразено със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, намерила израз в определение № 347/08.07.2010 г. по частно гр. дело № 284/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС и определение № 340/16.07.2013 г. по частно гр. дело № 2507/2013 г. на І-во гр. отд. на ВКС. В първото от тях е прието, че „особени непредвидени обстоятелства” са природни бедствия, внезапно тежко заболяване и прочие, които обективно са лишили страната от възможност да извърши своевременно и в срок процесуалното действие; а във второто – че особено непредвидено обстоятелство по смисъла на чл. 64, ал. 2 от ГПК е налице в случаите, при които страната или нейният процесуален представител са възпрепятствани по обективни, неочаквани и независещи от тях причини – болест, злополука, природно бедствие – да извършат съответното процесуално действие; че препятствието трябва да бъде внезапно, изненадващо и непреодолимо, да не е краткотрайно и да бъде единствената причина за пропускане на срока; че преценката дали тези обстоятелства са налице следва да се извършва въз основа на фактите и обстоятелствата, установени по конкретното дело, по което е направено искане за възстановяване на пропуснат срок, но във всички случаи препятствието трябва да е продължило през времетраенето на срока или през по-голямата част от него и да не е било непреодолимо; както и че заболяването на адвоката в последния ден на срока за подаване на жалба при липса на данни да са били предприети действия по изготвянето й преди това, не може да се счита за особено непредвидено обстоятелство, защото при своевременно организиране на защитата, жалбата е могла да бъде подадена преди последния ден на срока. След като обжалваното определение е съобразено с тази задължителна за него практика на ВКС, която се споделя и от настоящия съдебен състав, то без никакво значение е дали то е в противоречие с посочените и представени от жалбоподателя определения на ВКС, които не съставляват задължителна практика, обвързваща първоинстанционните и въззивните съдилища в страната. Следва да се отбележи и че такова противоречие не е и налице – предвид решаващото в случая обстоятелство, изтъкнато от въззивния съд, – че по делото има и друг упълномощен адвокат, който е могъл да внесе дължимата от жалбоподателите държавна такса, дори и адв. Х. да не е била в състояние да направи това поради заболяването си в последния ден от срока.
Във връзка с горното, настоящият съдебен състав намира, че и по отношение на втория правен въпрос не са налице наведените от жалбоподателите допълнителни основания за допускане на касационното обжалване в случая (дори този правен въпрос да се приеме като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК). В посоченото в тази връзка, определение № 487/22.10.2013 г. по частно гр. дело № 5858/2013 г. на І-во гр. отд. на ВКС е разгледана хипотеза, при която адвокатът-пълномощник е заболял, но страната не е имала друг пълномощник по делото, поради което не е налице противоречие с обжалваното по настоящото дело определение по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. По отношение на този правен въпрос не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като разрешението в случая е очевидно – след като страната има двама пълномощници-адвокати по делото и само единият от тях е заболял, то очевидно другият не е в обективна невъзможност да извърши дължимото процесуално действие от името на страната, особено ако става дума за внасянето на държавна такса, както в случая. В тези случаи е без значение дали заболелият адвокат-пълномощник е получил съобщението за внасянето на таксата и дали е заболял в последния ден от срока, тъй като при добросъвестно водене на делото, и двамата адвокати-пълномощници следва да са информирани за етапа на неговото развитие и да координират своевременно действията си във връзка със защитата на клиента си по него.
В заключение – касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 1295/20.11.2013 г., постановено по частно търг. дело № 1247/2013 г. на Старозагорския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.