7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 722
София, 13.08. 2018 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на десети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 678 по описа за 2018 г. взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], представлявано от изпълнителния директор В. Я. Д., чрез адвокат Т. К. Д., срещу въззивно решение № 2437/24.11.2017 г., постановено по въззивно гр.д. № 13/2017 г. на Софийския апелативен съд.
Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Иска отмяна на обжалвания съдебен акт и уважаване на иска, както и присъждане на съдебноделоводни разноски по делото.
Насрещната страна П. на Република България, чрез главен експерт – юрисконсулт П. А., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и, че касационната жалба е неоснователна. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, отхвърлил иска, предявен от [фирма] против П. на РБ иск за сумата 25 500 лева – обезщетение за претърпени имуществени вреди, под формата на претърпяна загуба от невъзможност за събиране на вземанията по лизингов договор от 03.07.2008 г., обезпечен на същата дата със запис на заповед то „АС Комерс 2005“, Е., поради изтекла давност и изпадане в несъстоятелност на длъжника – резултат от необосновано дълго задържане на иззети документи от дружеството – за времето от 10.02.2010 г. до връщане на документацията на 22.08.2013 г., довело до невъзможност за събиране на вземанията на ищеца по съдебен ред.
За да постанови този резултат, съдът установил, че ищецът [фирма] било трето за обвинението лице, от чийто офис на 10.02.2010 г. били иззети документи, сред които процесният договор и запис на заповед, погасителни планове, застраховки, оригинали на лизингови досиета, както и компютърна техника, описани в приложения по делото протокол за претърсване и изземване. Представители на търговеца депозирали молби до СГП и до Главния прокурор на РБ за връщане на иззетите документи и вещи. С постановление от 17.03.2011 г. СГП разрешила връщането на иззетите при извършеното претърсване и изземване общо 9 броя компютърни конфигурации, като било отхвърлено искането за връщане на иззетите на 10.02.2010 г. документи и електронни носители, сред които: договор за финансово-обвързан лизинг от 03.07.2008 г. с погасителен план, запис на заповед, без протест от 03.07.2008 г., счетоводни документи, допълнително споразумение от 11.09.2011 г. с погасителен план, нотариална покана и отговор на тази покана. С постановление от 13.08.2013 г. са върнати всички вещи, вкл. оригинали на документи. На 27.02.2014 г. е постановено определение по н.ч.х.д. № 1194/2013 г. на СНС, с което наказателното производство е прекратено, на осн. чл. 369, ал. 2 НК. Съдът установил също така, че на 03.07.2008 г. е подписан договор за финансово-обвързан лизинг между [фирма] като лизингодател и [фирма] – лизингополучател, съгласно който акционерното дружество закупило и предоставило на лизингополучателя машини и оборудване за производство на закачалки на обща стойност 623 000 евро. За обезпечение бил издаден запис на заповед от лизингополучателя, представляван от Д. Т. за сумата от 902 989,92 евро и авалиран от Т. като физическо лице. Записът бил предявен за плащане на 12.08.2008 г. Съгласно уговореното, плащането е трябвало да стане с първоначална вноска от 31 150 евро и 60 броя ежемесечни вноски по 12 022,36 евро. Лизингополучателят е извършил само едно плащане на 03.07.2008 г., както следва – 50 лв. държавни такси по договора, 8486444 лв. първоначална вноска, 7040,39 лв. застраховки по договора. На 12.08.2008 г. реално лизингополучателят е спрял плащанията по този договор. На 11.09.2009 г. било подписано допълнително споразумение между лизингодателя, лизингополучателя и [фирма] – ползвател на машината, в което е посочено, че [фирма] е платило само първата вноска, че се намира в забава и съответно дължи и неустойки. Поради липса на предмет на доставка на машината и невъзможността на лизингодателя да ползва право на приспадане на данъчен кредит по ЗДДС, била извършена новация, като договорът се трансформирал в такъв за заем с нов погасителен план, считано от 07.07.2008 г., с краен падеж за плащане 30.07.2013 г. Изрично е уговорено, че ако лизингополучателят не плати сумата в срок до 30.07.2013 г. анексът преустановя автоматично действието си. Отново не били извършени плащания от лизингополучателя .
С решене от 29.05.2014 г. по т.д. № 345/2012 г. съдът обявил неплатежоспособността на лизингополучателя с начална дата 30.10.2008 г. и открил производство по несъстоятелност, наложил обща възбрана и запор върху имуществото му, постановил прекратяване на дейността на дружеството и обявявил несъстоятелност на търговеца. Едновременно с това и предвид липсата на налично имущество, достатъчно да покрие началните разноски, производството било спряно по реда на чл. 632 ТЗ. В рамките на една година същото не било възобновено и производството било прекратено по реда на чл. 632, ал. 4 ТЗ, а търговското дружество било заличено от ТР на 14.12.2015 г. Затова е невъзможно предявяване на вземането пред синдик, респективно и включването му в списъка на приети вземания.
Авалистът на записа на заповед Д. Т. е направила възражение за изтекла абсолютна погасителна давност, считано от 12.08.2008 г., когато записът е предявен до 12.08.2013 г., т.е., давността е изтекла малко преди връщане на иззетите документи, в това число и записа на заповед, на 22.08.2013 г.
Съдът приел, въз основа на подробни съображения, че е налице виновно и противоправно поведение на прокурори, отказали да върнат в период от повече от 3 години иззети документи и компютри от офис на дружество, за което няма данни да е свързано с престъпна дейност – предмет на повдигнато обвинение спрямо конкретни физически лица, които не са нито съдружници или управители, нито свързани с ищеца лица. Така на практика била блокирана лизинговата дейност на последния за определен период от време, което безспорно е причинило вреди. По конкретния лизингов договор, обезпечен със запис на заповед, претендираната вреда обаче не се намира в пряка причинноследствена връзка с установеното противоправно поведение на прокурори от съответните прокуратури. Това е така, защото длъжникът-лизингополучател е направил само една първа вноска, като считано от 12.08.2008 г. е изпаднал в забава; документите са иззети на 10.02.2010 г., т.е година и половина по-късно, време в което ищецът е можел да предприеме без ограничение принудително събиране на това вземане. От друга страна, на 11.09.2009 г. е сключен договор за новация, който трансформира основанието на дълга – от лизинг в заем и променя падежа на плащане – към 30.07.2013 г., малко преди реалното връщане на иззетите документи и много след изтичане на давността по записа на заповед, предявен за плащане на 12.08.2008 г. След 12.08.2011 г., когато е изтекла давността по записа на заповед поемателят е изгубил правата си по ценната книга и за него се е породило правото да предяви специалния иск за неоснователно обогатяване по чл. 534 ТЗ.С анекса от 11.09.2009 г., подписан тристранно, ищецът сам се е съгласил да разсрочи задължението на лизингополучателя, като по този начин, дори документите да не бяха иззети, той отново не би събрал дължимата сума преди 30.07.2013 г. Посочено е още, че ищецът не е предявил какъвто и да е иск и по време, когато документите са били иззети, а в едно исково производство би могъл да изиска чрез съда представяне на задържаните доказателства – за ползване.
В заключение, въззивната инстанция приела, че невъзможността на ищеца да събере вземането си поради изпадането в несъстоятелност на лизингополучателя и заличаването му от регистъра по реда на чл.632, ал.4 ТЗ, както и поради това, че авалистът не разполагал с имущество, върху което да се изпълни принудително, не била в пряка причинно-следствена връзка с противоправното бездействие на прокуратурата.
Дружеството-касатор се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, но по същество твърди наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Въпросът: когато загубите от неизпълнение на договорите са типична и очаквана последица от увреждащото действие (блокиране дейността на дружеството за срок от почти 4 години чрез изземване на документи и компютри), следва ли понесените вреди от неизпълнението на договорите да се считат за пряка последица от увреждащото действие, не е относим към конкретно постановеното от съда. Той изрично е посочил, че блокирането на лизинговата дейност на ищеца за определен период от време му е причинило вреда, но важното е дали конкретно претендираната се намира в пряко причинноследствена връзка с противоправното поведение на прокурори; претендираната вреда нито е приета, нито може да бъде отнесена към „типични последици“ от неизпълнението на договор, а и в случая са установени множество последващи действия и бездействия на ищеца, дали отражение върху сроковете и начина на събиране на вземането му, съответно върху невъзможността да се удовлетвори след обявената несъстоятелност на лизингополучателя и възражението за давност от страна на авалиста.
Поставен е още въпросът допустимо ли е бездействието на увреденото лице да се разглежда като „други фактори“, извън волята и желанието на длъжника, обуславящи косвения характер на вредата, като се поддържа, че този въпрос е разрешен в противоречие със съдебната практика, без позоваване на конкретни съдебни актове.
Не са установени допълнителните основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Нещо повече, няма никакво съмнение в съдебната практика, че обезщетението при деликт изисква пряка причинноследствена връзка между твърдяното увреждане (имуществено – причинена реална загуба или пропусната полза, или неимуществено) и противоправното деяние. Както е изяснено в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ, пряка причинноследствена връзка е налице, когато деянието е решаващо, вътрешно необходимо (не случайно) свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината предшества следствието и го поражда, като вредата закономерно произтича от деянието (решение по чл. 290 ГПК, постановено по гр.д. № 3026/2008 г. на IV ГО ВКС). В този смисъл се говори за „пряка и непосредствена“ вреда – тази, която следва закономерно деликта по силата на безусловно необходимата връзка. На обезщетение подлежи само тя – ТР № 3/2012 г. на ОСГТК (принципните постановки подлежащата на обезщетение вреда при договорна и деликтна отговорност са еднакви) Всяко деяние – действие или бездействие, вкл. на пострадалия, щом прекъсва връзката с резултата, е от значение в хипотезата на чл. 45, съответно чл. 49 ДЗД.
Следващите два въпроса са поставени в изложението към касационната жалба с твърдение, че разглеждането им е от значение за точното приложение на закона: когато размерът на имуществената вреда не може да бъде точно определен, следва ли съдът да присъди обезщетение по справедливост по аналогия с чл. 52 ЗЗД; приложим ли е чл. 162 ГПК при определяне на размера на имуществената вреда при исковете по чл. 49 ЗЗД и следва ли съдът да определи размера на обезщетението за имуществени вреди по своя преценка, когато искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер.
Въпросите са неотносим към постановеното от съда, който не е отхвърлил исковете, защото не е могъл да определи размера на вредата, а защото не е установил наличие на един от елементите от фактически състав на деликта – пряка причинноследствена връзка между деянието и увреждането.
В заключение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Предвид резултата и направеното искане от ответника за присъждане на съдебноделоводни разноски в размер на юрисконсултско възнаграждение, касаторът следва да заплати на насрещната страна сумата в размер на 100 лв., на осн. чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 2437/24.11.2017 г., постановено по въззивно гр.д. № 13/2017 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪДЖА [фирма] ЕИК[ЕИК], седалище [населено място], адрес на управление [улица], Б.-ц. , да заплати на П. на Република България съдебноделоводни разноски, сторени във Върховен касационен съд в размер на 100 лв., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: