2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 390
гр. София, 20.03. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 7374 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на О.у.„Х. Б.” в [населено място], общ. Д., срещу решение № 166/17.04.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 160/2013 г. на Смолянския окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 36/22.01.2013 г. по гр. дело № 1419/2012 г. на Смолянския районен съд, са уважени, предявените от Ш. Д. Х. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищеца, извършено със заповед № РД-07-05/10.01.2011 г. на началника на Регионалния инспекторат по образованието (Р.)-С., ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „директор” на училището-касатор и последното е осъдено да заплати на ищеца сумата 4 974.06 лв. – обезщетение за оставането му без работа, вследствие незаконното уволнение, през периода 10.01.2011 г. – 10.07.2011 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски и държавна такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е изведен следният (уточнен и конкретизиран от съда, съгласно т. 1, изреч. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) материалноправен въпрос, а именно: разпоредбите на чл. 125, т. 3 от ППЗНП и на чл. 40, ал. 4 от ЗНП, във вр. с чл. 1, т. 4 от Нар. № 4/1993 г. за ДНСТД, създават ли задължение за директорите на училищата, в качеството им на работодатели, да изискват при назначаване на учители и възпитатели документи, че назначаваните лица не страдат от психични заболявания, независимо, че министърът на образованието и науката не е издал, съгласувано с министъра на здравеопазването, наредба за определяне на заболяванията и отклоненията, застрашаващи живота или здравето на децата и учениците, и представляващи пречки за упражняване на учителската и възпитателската професия. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа и излага съображения, че изведеният от него материалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че по него няма задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл.чл. 290-292 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Ш. Д. Х., в отговора на жалбата излага становище и подробни доводи и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване; претендира присъждане на разноските, направени по делото.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
По делото е установено, че с процесната заповед № РД-07-05/10.01.2011 г. на началника на Р.-С., ищецът е дисциплинарно уволнен от длъжността „директор” на училището-касатор за това, че на 06.10.2010 г. е назначил на работа, като възпитател в училището, А. Е. Х., без да изиска от нея документ-удостоверение, че същата не се води на диспансерен отчет за психично заболяване, като в заповедта е посочено, че задължението на директора на училището да изиска този документ при назначаване на работа на възпитатели и учители произтича от разпоредбата на чл. 125, т. 3 (неточно е посочена „ал. 3”) от ППЗНП, както и че неизпълнението на това задължение представлява нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187, т. 10 от КТ. За да уважи предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1 от КТ и отмени, като незаконосъобразно дисциплинарното уволнение на ищеца, въззивният съд в решаващите си мотиви е споделил тези на първоинстанционния съд, че в случая не е нарушена нормата на чл. 125, т. 3 от ППЗНП и чл. 40, ал. 4 от ЗНП. Изложени са съображения, че във връзка с формулираното в тези разпоредби, изискване спрямо лицата, упражняващи професията учител и възпитател – да не страдат от заболявания и отклонения, които застрашават живота или здравето на децата и учениците, определени с наредба на министъра на образованието, съгласувано с министъра на здравеопазването, такава наредба не е издадена до настоящия момент, поради което не е налице правна забрана за назначаване за учители и възпитатели на лица, които не са представили удостоверение за това, че не се водят на диспансерен отчет и не страдат от психично заболяване, респ. – че назначаването на работа на такива лица, – без представено такова удостоверение, не се субсумира като нарушение на трудовата дисциплина, а още повече – като тежко такова.
При така изложените решаващи мотиви към обжалваното въззивно решение, следва да се приеме, че изведеният от касатора материалноправен въпрос поначало представлява общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Не е налице обаче наведеното от жалбоподателя, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на възивния съд. Съображенията за това са следните:
Разпоредбите на чл. 40, ал. 4 от ЗНП и чл. 125, т. 3 от ППЗНП установяват императивна забрана за заемане на длъжностите „учител” и „възпитател” от лица, които страдат от заболявания и отклонения, които застрашават живота или здравето на децата и учениците, определени с наредба на министъра на образованието и науката, съгласувано с министъра на здравеопазването. Такава наредба, определяща кръга на тези заболявания и отклонения, респ. – и реда за тяхното установяване и удостоверяване, не е издадена и обнародвана. От друга страна, съгласно разпоредбата на чл. 1, т. 4 от Нар. № 4/1993 г. за ДНСТД, за сключването на трудов договор е необходимо представянето на документ за медицински преглед – при първоначално постъпване на работа и след преустановяване на трудовата дейност по трудово правоотношение за срок над три месеца. Съгласно чл. 2 от същата наредба, работодателят може да изисква представянето на други документи, извън посочените в чл. 1, само ако това е предвидено или произтича от закон или друг нормативен акт. При тази нормативна уредба (визирана и в поставения от касатора въпрос), ясно и еднозначно следва изводът, че директорите на училища нямат установено с императивна правна норма, задължение да изискват при назначаване на учители и възпитатели документи, удостоверяващи, че назначаваните лица не страдат от психични заболявания, респ. – че не се водят на диспансерен отчет за такова заболяване; те имат единствено нормативно установеното задължение по чл. 1, т. 4 от Нар. № 4/1993 г. за ДНСТД – да изискват документ за медицински преглед, при посочените там предпоставки за това. При липсата на издадена наредба по чл. 40, ал. 4 от ЗНП и чл. 125, т. 3 от ППЗНП и при положение, че не всяко психично заболяване може да се окачестви като застрашаващо живота или здравето на децата и учениците, друго разрешение на поставения въпрос очевидно не би могло да се възприеме (такова друго разрешение би могло да доведе и до накърняване на конституционно установеното субективно право на труд на лицата, кандидатстващи за заемане на длъжностите „учител” и „възпитател”). Следва да се посочи и че ако от представен документ за медицински преглед или по друг начин се установи такова заболяване или отклонение, което – според конкретните обстоятелства – би могло да застрашава живота или здравето на децата и учениците, то само в тези случаи директорът на училище несъмнено е длъжен да събере и допълнителна информация, и ако обективно се установи наличието на такова заболяване или отклонение, застрашаващо живота или здравето на децата и учениците, – е длъжен и да не назначава съответното лице като учител или възпитател, а ако вече го е назначил – да прекрати трудовото правоотношение с него на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ (в този смисъл – и решение № 38/14.02.2013 г. по гр. дело № 269/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС). В настоящия случай обаче няма никакви данни (а дори и твърдения), назначеното от ищеца, лице като възпитател в училището-касатор, да страда от каквито и да било заболявания или отклонения.
От горното следва, че визираните в изведения от жалбоподателя материалноправен въпрос, правни норми на чл. 40, ал. 4 от ЗНП и чл. 125, т. 3 от ППЗНП, във вр. с чл. 1, т. 4 от Нар. № 4/1993 г. за ДНСТД, са напълно ясни и не създават затруднения за съдилищата при прилагането им, и след като и в случая въззивният съд е разрешил изведения от касатора въпрос в посочения смисъл – при стриктно приложение на материалния закон, то този материалноправен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, нито за развитието на правото, т.е. не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателя допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК, касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендиарните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата съдебна инстанция по делото, в размер 500 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 166/17.04.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 160/2013 г. на Смолянския окръжен съд;
ОСЪЖДА О.у.„Х. Б.” в [населено място], общ. Д. да заплати на Ш. Д. Х. сумата 500 лв. (петстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.