О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 511
София, 29.07. 2013 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май през 2013 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева частно гр. дело № 1499 по описа за 2013 г. взе предвид следното:
Производството е образувано по частна жалба, подадена от М. Я. И. чрез адв. С. Б. Б. против определение, постановено на 19.10.2012 г. от Старозагорския окръжен съд по въззивно гр.д. № 165/2012 г.
С него е отхвърлена молбата на М. И. за изменение по реда на чл. 248 ГПК на въззивното решение по същото дело в частта за разноските.
В частната жалба се излагат съображения за неправилност.
Насрещната страна Г. К. К. чрез адв. К. А. П. е отговорил, че частната жалба е недопустима, на осн. чл. 274, ал. 4 ГПК, евентуално, че жалбата е неоснователна.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е подадена в срок от легитимна страна и срещу подлежащ на обжалване пред Върховен касационен съд съдебен акт.
Въззивното решение, което е отказано да бъде изменено по реда на чл. 248 ГПК не е изключено от проверката на касационната инстанция. Всички искове, по които се е произнесъл въззивният съд са граждански, оценяеми и тяхната цена е над 5000 лв.; без значение е размерът, в който са уважени или отхвърлени. Следователно, въззивното решение във всичките му части не е изключено от касационен контрол на осн. чл. 280, ал. 2 ГПК или на друго основание. Ето защо, на касационен контрол подлежи и съдебният акт в частта за разноските, независимо дали те са присъдени с него или допълнително – 248, ал. 3 ГПК.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
Въззивното дело е образувано по жалба на М. Д. и въззивният съд частично е отменил първоинстанционното решение, постановено по чл. 108 ЗС, като признал за основателна претенцията само в установителната част за притежаваното от Г. К. вещно право на собственост. Отменил е решението на първата инстанция и е отхвърлил претенцията за предаване на владението само, защото в хода на исковия процес М. Д. сама е освободила имота.
С оглед на този резултат съдебноделоводните разноски са възложени на Д..
Тя е поискала изменение на въззивното решение в частта по чл. 78 ГПК по съображения, че не дължи разноски на К. по делото във всички инстанции, след като искът му е отхвърлен, съответно той трябва да заплати сторените от нея разноски.
С определението от 19.10.2012 г. въззивният съд е намерил молбата за неоснователна и я отхвърлил.
Правилно е посочено, че М. Д. с поведението си е дала повод за завеждане на делото.
Към датата на постановяване на първоинстанционното решение, тя е държала имота без основание и правилно е била осъдена да го освободи, на осн. чл. 108 ЗС. Въззивният съд е взел предвид настъпил нов факт в хода на въззивното производство – предаване на владението от ответника на ищеца и само поради това е отхвърлил иска по чл. 108 ЗС в осъдителната му част. Законосъобразно съдът е посочил, че в случая Д. не може да се ползва от разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК.
Смисълът на тази разпоредба е да се овъзмезди ответника, който поради неоснователно предизвикания съдебен спор от ищеца, е бил принуден да се защитава и да прави разноски. Т.е., това е специална хипотеза на обезщетение. Такава е и логиката на чл. 78, ал. 2 ГПК – ищецът е носител на защитаваното материално право, но то не се оспорва от ответника нито извънсъдебно, нито в хода на процеса. Обратното, ако ответникът оспорва правата на ищеца и е станал причина за завеждане на иска, който по-късно по независещи от ищеца причини стане неоснователен, тогава тежестта за разноските остава за ответника.
При осъдителни искове, ако ответникът признае иска /т.е., неговата основателност/, но не предложи изпълнение, тогава съдът, ако установи също основателността на претенцията, ще осъди с решението си ответникът да изпълни. Тогава ответникът по силата на чл. 78, ал. 1 ГПК ще дължи на ищеца разноски. Ако ответникът изпълни в хода на делото, тогава с решението си съдът ще отхвърли иска, но ще осъди ответника за разноски, ако последният е станал причина за завеждане на иска. При положение, че към датата на предявяване на иска вземането не било изискуемо, но по-късно, в хода на процеса е станало такова и именно тогава ответникът е изпълнил, тогава последният няма вина за предявяване на иска. В този случай, по арг. от чл. 78, ал. 2 ГПК ищецът е този, който ще отговаря за разноски. Но, ако вземането е било ликвидно и изискуемо към датата на предявяване на иска, оспорвано преди това или в хода на процеса и погасено при висящо дело, тогава ответникът няма право на съдебно-деловодни разноски, а напротив – дължи разноски на ищеца. По същата логика следва да се урежда въпросът за отговорността за разноски, когато ответникът е изпълнил в хода на процеса и поради това ищецът се е отказал или оттеглил иска.
В разглеждания случай ответникът е оспорвал иска, станал е причина за завеждане на делото и едва в хода на въззивното производство е предал на собственика владението върху имота. Правилно отговорността за разноските е възложена на ответника по делото.
Неоснователно е позоваването в частната жалба на нарушение по чл. 2 ГПК – отхвърляне на неоснователни искания, не е отказ от правосъдие. Съдът е разгледал молбата на М. И., но я намерил за неоснователна.
В заключение, обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ В СИЛА определение, постановено на 19.10.2012 г. от Старозагорския окръжен съд по въззивно гр.д. № 165/2012 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: