2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1110
гр. София, 03.10. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 3018 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. о. срещу решение от 29.06.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 12206/2011 г. на Софийския градски съд (СГС). С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 11.04.2011 г. по гр. дело № 23603/2010 г. на Софийския районен съд, като краен резултат, общината-жалбоподател е осъдена да заплати на З. Н. С., на основание чл. 49 от ЗЗД, сумата 2 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие ухапване от безстопанствено куче на 09.03.2009 г. в [населено място]; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение (постановенопо иск с цена 10 000 лв.) и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, от страна на жалбоподателя, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните четири правни въпроса: 1) при търсене на отговорност на възложителя на работа по чл. 49 от ЗЗД, релевантни ли се явяват наведените възражения, че възложителят е предприел с дължимата грижа достатъчно мерки по изпълнение на законовите си задължения и може ли изпълнението им да изключи ангажирането на отговорността; 2) възложено ли е от закона постигането на конкретен резултат от дейността на кметовете на общини и на общинската администрация, за да бъдат освободени от гаранционната отговорност по чл. 49 от ЗЗД; 3) какво доказване следва да се проведе относно обстоятелството дали кучето, причинило ухапването, е безстопанствено или не е; и 4) относно определянето на размера на обезщетението, което справедливо репарира претърпените вреди, като се вземат предвид всички релевантни фактически и правни обстоятелства и кои са те. К. излага съображения, че въззивният съд се произнесъл по първите два въпроса в противоречие с ППВС № 7/29.12.1958 г., ППВС № 9/28.12.1966 г. и решение № 488/07.08.2012 г. по гр. дело № 899/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 290 от ГПК, както и че тези два правни са от значение за точното прилагане на закона, т.е. по отношение на тях навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. По отношение на третия правен въпрос се поддържа наличие на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като в тази връзка се сочат влезлите в сила: въззивно решение № 136/10.07.2007 г. по гр. дело № 3323/2006 г. на СГС, въззивно решение от 07.05.2009 г. по гр. дело № 3140/2008 г. на СГС, въззивно решение от 31.10.2011 г. по гр. дело № 6305/2011 г. на СГС и въззивно решение от 20.01.2012 г. по гр. дело № 3117/2011 г. на СГС. Посоченото във връзка с този правен въпрос, определение № 1467/28.10.2009 г. по гр. дело № 1155/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС не следва да се взема предвид, тъй като то е постановено по реда на чл. 288 от ГПК и като такова то не е годно да формира задължителна практика на ВКС или противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. По отношение на четвъртия правен въпрос се поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., т.е. навежда се допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба – ищцата З. Н. С., в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както иза неоснователност на жалбата.
Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване въззивното решение.
За да достигне до извода, че общината-касатор отговаря спрямо ищеца на основание чл. 49 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че отговорността за овладяване на популацията на безстопанствени кучета е на органите на местната власт, съгласно разпоредбите на чл. 40, ал. 1 и 2, чл. 41, ал. 1-3, чл. 47, ал. 3 и чл. 50, ал. 1, т. 2 от ЗЗЖ и че отговорността по чл. 49 от ЗЗД е гаранционна, поради което е намерил за неоснователно възражението на общината-касатор, че тя била взела достатъчно мерки за овладяване на популацията на безстопанствени кучета. Въз основа на показанията на свидетеля-очевидец и заключението на приетата по делото съдебно-медицинска експертиза СГС е приел, че в случая фактическият състав на тази отговорност е осъществен – ищцата е била ухапана от едно от глутница бездомни (безстопанствени) кучета, които често се разхождат на мястото на инцидента. С така приетото, въззивният съд не е разрешил първите два правни въпроса в противоречие със сочената от касатора задължителна практика на ВКС. Напротив – така даденото от въззивния съд разрешение на тези два правни въпроса е в съответствие с постановените по реда на чл. 290 от ГПК: решение № 639/02.07.2009 г. по гр. дело № 2398/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 973/23.02.2010 г. по гр. дело № 4462/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 262/11.05.2010 г. по гр. дело № 1155/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 383/27.07.2010 г. по гр. дело № 424/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 324/28.07.2011 г. по гр. дело № 924/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 279/28.09.2011 г. по гр. дело № 1533/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 488/07.08.2012 г. по гр. дело № 899/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (последното сочено и от касатора), които са израз на задължителната практика на ВКС, формирана именно по тези въпроси за отговорността на общината по чл. 49 от ЗЗД за вреди, причинени при нападения и ухапвания от безстопанствени кучета. Поради това, по отношение на първите два правни въпроса, не са налице наведените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
В съответствие със същата трайно установена практика на ВКС, намерила израз в посочените решения по чл. 290 от ГПК, въззивният съд е разрешил и третия изведен от касатора правен въпрос, като е приел въз основа гласните доказателства по делото, че ищцата е била ухапана от едно от глутница бездомни (безстопанствени) кучета, които често се разхождат на мястото на инцидента. Предвид съобразяването на въззивното решение със задължителната практиката на ВКС при разрешаването и на този правен въпрос, то не е налице наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване и по него – поради твърдяното противоречиво разрешаване на същия с представените, влезли в сила четири въззивни решения на СГС, посочени по-горе.
За да достигне до извода, че справедливият размер на процесното обезщетение, определен съгласно чл. 52 от ЗЗД, е 2 000 лв. (при прието от първата инстанция – 3 000 лв.), въззивният съд е взел предвид следното, установено от експертното заключение и гласните доказателства по делото: характера на процесните вреди – не само болките от ухапването от безстопанственото куче под коляното на десния крак на ищцата, но и болките от удара при падането й при инцидента в дланта на дясната й ръка и левия й крак; изживения от ищцата стрес и претърпените от нея битови неудобства; времето за възстановяването й – 1-2 месеца, като е прието, че липсват доказателства тя да е търпяла болки за по-дълъг период, нито да е преживяла стрес, по-голям от обичайния за такава ситуация; приети са за несъстоятелни доводите й, че по-висок размер на обезщетението би подействал за ефективно изпълнение на задълженията на ответната община, вменени й от ЗЗЖ, и че би послужил ищцата да получава квалифицирана медицинска помощ, като е изтъкнато, че обезщетението има за функция предимно да покрие претърпените вреди; прието е и че липсват доказателства за необходимост от полагане на специални медицински грижи и за посещаване на квалифицирана медицинска помощ, както и че не е проведено пълно доказване на ищцата да е поставена ваксина против бяс, а и дори това да е било установено, според вещото лице това би било прибързано и неналожително.
Видно от тези мотиви на въззивния съд, същият е взел предвид всички конкретни обстоятелства по делото, които са от значение за определянето на справедливия размер на обезщетението за процесните неимуществени вреди, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. С това този размер е определен от СГС, не в противоречие, а при съобразяване със задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. Поради това, не е налице наведеното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване и по четвъртия изведен от него правен въпрос.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 29.06.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 12206/2011 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.