2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 84
гр. София, 19 февруари 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 536 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 130 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Д. П. Д. срещу определение № 19/18.01.2018 г., постановено по възз. частно гр. дело № 340/2017 г. на Шуменския окръжен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 2639/27.11.2017 г. по гр. дело № 3482/2017 г. на Шуменския районен съд, с което е върната исковата молба на жалбоподателя и е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело.
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение.
Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. – от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
В писменото изложение на основанията за допускане на касационното обжалване от страна на жалбоподателя са формулирани следните два въпроса: 1) „правилно ли е действието на въззивната инстанция, ШОС, изразено в акта ?, да се позовава на КСО, без наличен индивидуален административен акт, в частност на чл. 117 от КСО“; и 2) „следва ли гражданският съд да се произнесе по истинността на частен документ, доказателства, посочени в молбата, в конкретност – по изплатени публични задължения към НАП за посочен в иска период към фондовете на бюджета за ДОО, ЗдрО, ДДФЛ, свързани с изплатени възнаграждения на синдика и осигурителния доход след неговото освобождаване“. Жалбоподателят сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Обстоятелствата по делото са следните:
С подадената от жалбоподателя искова молба, насочена срещу НАП и НОИ, той е поискал съдът да признае за установен спрямо ответниците осигурителния му доход, за който са внесени по сметките на НАП публичните задължения ДОО, ЗдрО и ДДФЛ за месеците ноември и декември 2012 г. и периода месец май 2013 г. – месец юли 2014 г., както и да признае за установен трудов и осигурителен стаж на жалбоподателя за периода 29.11.2012 г. – 31.07.2014 г., в качеството му на бивш синдик на [фирма] – в несъстоятелност. В исковата молба жалбоподателят е изложил твърдения, че следващият синдик на дружеството не е попълнил и подал изискващите се декларации за тези обстоятелства.
Въззивният съд е споделил извода на първостепенния съд, че така предявените от жалбоподателя искове са недопустими. В тази връзка окръжният съд е изложил съображения, че споровете във връзка с осигурителните вноски, техния размер и период са изключени от подведомствеността на гражданските (общите) съдилища, като същите се решават по реда на гл. VIII от КСО (чл. 117, ал. 1, т. 5 от КСО), поради което производството пред гражданския съд е недопустимо; същото се развива по административен ред пред съответните органи на НОИ – по реда на АПК и по съдебен ред – пред съответния административен съд. Въззивният съд е приел също, че чл. 124, ал. 4, изреч. 2 от ГПК допуска предявяването на иск за съществуването или не на факти с правно значение, но само в случаите изрично предвидени по закон. Съдът е приел и че установяването на трудов и осигурителен стаж по съдебен ред е допустимо единствено в изрично посочените хипотези по ЗУТОССС, които в случая не са налице, а установяване внасянето на осигурителни вноски не е изрично предвидено в закона.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно определение.
Първият въпрос в изложението на жалбоподателя не е правен въпрос от значение за изхода на делото и обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното определение, т.е. не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съставляващ основание за допускане на касационното обжалване, а е преформулирано във въпросителна форма касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК – оплакване за неправилност на правните изводи на окръжния съд в обжалваното въззивно определение. Вторият въпрос в изложението на жалбоподателя е абсолютно неясно формулиран и е невъзможно да бъде уточнен или конкретизиран. Формулировката му сочи на процесуалноправен въпрос относно допустимото произнасяне от съда по истинността на частен документ, свързан с плащането на публични задължения към НАП, но освен, че е напълно неясно какъв точно частен документ има предвид жалбоподателят, в случая съдът по никакъв начин не е бил сезиран от него с искане за установяване истинността или неистинността на документ. По тези съображения, и двата правни въпроса в изложението на касатора не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Отделно от горното, приетото в мотивите към обжалваното въззивно определение е при стриктно и точно приложение на ясните процесуалноправни норми на: чл. 124, ал. 4, изреч. 2, предл. 1 от ГПК – иск за установяване съществуването на факти с правно значение е допустим само в изрично предвидените в закона случаи; чл. 5, във вр. с чл. 1 и чл. 2 от ЗУТОССС – иск за установяване на трудов или осигурителен стаж е допустим само когато съответните удостоверителни документи са изгубени или унищожени; и чл. 117, ал. 1, т. 4 и т. 5 и чл. 118 от КСО – споровете относно удостоверяването на осигурителен доход и осигурителен стаж се решават по административен ред – от ръководителя на съответното териториално поделение на НОИ, а едва след неговото произнасяне – от административния съд. При това положение не е и не би могла да е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като липсва правен въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 4 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице, сочените от жалбоподателя общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 19/18.01.2018 г., постановено по възз. частно гр. дело № 340/2017 г. на Шуменския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: