О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 206
София, 10.02. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2916 по описа за 2013 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от В. Л. П. чрез адв. Б.В. В. от АК София срещу въззивно решение № 8608/20.12.2012 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 10785/2012 г.
Излага доводи за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна М. е отговорило в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията, включително юрисконсултско възнаграждение.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е отхвърлил исковете на В. Л. П. против М. за отмяна на уволнението на П., заемащ длъжността пълномощен министър в посолството на Република България в С., извършено със заповед № Т-576/13.06.2011 г. на министъра на външните работи, за възстановяването му на длъжността „главен специалист” в Дирекция „Човешки ресурси”, отдел „Задгранични представителства” и за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. Уважен е евентуалният иск за заплащане на обезщетение за неспазен срок за предизвестие при прекратяване на трудовия договор, като министерството е осъдено да заплати на служителя обезщетение в размер на 710 лв.
Съдът установил, че В. П. е бил назначен от министъра на външните работи като пълномощен министър в посолството на Република България в Б. и Х. – С., като е бил дългосрочно командирован за срок до 14.06.2012 г. Със заповед № К-315/13.06.2011 г. командировката е прекратена, считано от 01.07.2011 г. , а със заповед № Т-576/13.06.2011 г. е прекратено и трудовото правоотношение с П. поради прекратяване на дългосрочната командировка. Първата заповед не е обжалвана по административен ред, в качеството й на индивидуален административен акт, и съдът е посочил, че е недопустимо инцидентно, в исковия процес да проверява законосъобразността й. Единственото основание за сключване на трудовия договор с П. е дългосрочното му командироване и след прекратяването му, не може да продължи съществуването на трудовото правоотношение, поради което въззивната инстанция е достигнала до заключението за законосъобразност на уволнението.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението към касационната жалба е поставен въпроса дали е допустимо въззивният съд да тълкува петитума на исковата молба по начин, по който се променя съществено предмета на спора. Той не е от значение за постановения резултат, защото в случая въззивният съд е разгледал именно иска, с който е сезиран, очертан от ищеца чрез страни, правопораждащи юридически факти и петитум. Заключението на въззивната инстанция, че уволнението е обусловено от издаден преди това индивидуален административен акт, подлежащ на самостоятелен контрол в административно съдебно производство, не подменя предмета на иска, както неправилно приема касатора. Нещо повече, сам той, в исковата молба, е обосновал незаконност на уволнението, защото заповедта за прекратяване на дългосрочната му задгранична командировка, бил незаконосъобразен.
Позоваването на съдебна практика за компетентността на общите граждански съдилища по трудови спорове, няма отношение към поставения въпрос. В случая спорът е трудов и от компетентността на гражданския съд, а доколкото за разрешаването му следва да се съобрази и наличието на издаден индивидуален административен акт, контролът на гражданския съд е инцидентен и в рамките по чл. 17, ал. 2 ГПК.
К. в изложението се е обосновал още и с това, че „по отношение на инцидентния контрол за законосъобразност на актовете за предсрочно прекратяване на задгранично командироване съгласно чл. 68, ал. 1, т. 2 ЗДплСл в рамките на иска за установяване незаконосъобразността на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение съществува противоречива съдебна практика”. Въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК липсва, като „по отношение на инцидентния контрол” може да се отнася до различни правни проблеми.
Във въззивното решение е прието, че заповедта, обусловила уволнението, по своя характер, е индивидуален административен акт, който подлежи на обжалване по административен ред, което изключва инцидентния контрол на гражданския съд. Следователно решаващото съображение на въззивната инстанция е, от една страна, във връзка с преценката на характера на заповедта, а от друга, до правомощията на граждански съд инцидентно да проверява законосъобразността на индивидуален административен акт.
Следва да се посочи, че представените от касатора решения не сочат и на противоречива практика, доколкото в тези, постановени от ВАС е преценявана законосъобразност на заповед за прекратяване на дългосрочната командировка на ръководител на задгранично представителство, която се явява индивидуален административен акт. В решенията, постановени от гражданските съдилища, са разглеждани трудови спорове във връзка с прекратяване на дългосрочна командировка на други категории работници и служители в дипломатическа служба, но и в тях съдът не е извършвал инцидентно проверка на акта на министъра на вътрешните работи за прекратяване на дългосрочна задгранична командировка.
Следва да бъде посочено още и това, че нормата на чл. 17, ал. 2 ГПК е ясна и точна, като не създава затруднения в правоприлагането при тълкуването й. Ясно е, че инцидентен контрол за законосъобразност на административни актове, гражданският съд не може да упражнява. Изключението е само, когато такъв акт се противопоставя на страна по гражданското дело, която не би могла да се защити и оспори акта в административното производство. Хипотезата по чл. 17, ал. 2 ГПК, безспорно, няма предвид бездействието на засегнатия от административния акт да го обжалва, каквото е разбирането на касатора.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
К. следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски, които са за юрисконсултско възнаграждение в размер на 420 лв.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 8608/20.12.2012 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 10785/2012 г.
ОСЪЖДА В. Л. П. да заплати на М. сумата в размер на 420 лв., представляващи разноски за юрисконсултско възнаграждение в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: