О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 487
София, 12.04.2013 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 820 по описа за 2012 г. взе предвид следното
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от П. чрез Прокурор Б. С. от АП – София срещу въззивно решение № 2039/29.12.2011 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 2464/2011 г. в частта, с която иска на В. К. Д. по чл. 2, ал.1 т. 2 ЗОДОВ против П. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен в размер на 150 000 лв., ведно с лихва, считано от 30.03.2010 г. до окончателното изплащане на главницата
Излага доводи за противоречие с материалния закон и необоснованост. Твърди, че размера на присъденото обезщетени е завишен, но не сочи в какъв размер би трябвало да бъде обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди, тъй като не се оспорва, че е осъществен фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ; поддържа се противоречие с чл. 52 ЗЗД.
Насрещната страна В. К. Д. чрез адв. Р. Й. от АК е отговорила, че жалбата, подадена от П. е неоснователна. Подала е насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която иска й е отхвърлен за разликата над 150 000 до 250 000 лв., ведно с лихвата от датата на деликта. Поддържа се противоречие с чл. 52 ЗЗД.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба и насрещната касационна жалба са допустими.
Подадени са в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовават страните, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Предявен е иск по чл. 2, ал. 1, от. 2 ЗОДОВ.
Страните не спорят и съдът установил от данните по делото, че през 2007 г. В. К. – Димитрова била привлечена като обвиняема за престъпление по чл. 282, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1, пр. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК за това, че в периода 16.11.1993 г. – 22.03.2005 г. при условията на продължавана престъпна дейност в качеството си на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение – Районен прокурор на Л., не е изпълнила служебните си задължения с цел да причини на Прокуратурата на РБ и на Л. РП в частност неимуществени вреди, изразяващи се в уронване на доброто име и авторитетът им пред различни лица, пострадали от престъпление. Повдигнато й е още и обвинение за престъпление по чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК за това, че в периода 1998 – 2005 г. в качеството й на длъжностно лице – районен прокурор на Л. в кръга на службата си е съставила официални документи /годишни отчетни доклади/, в които са посочени неверни обстоятелства. Наложена й е мярка аз неотклонение „Подписка”. С присъда на СГС била призната за виновна и осъдена на 1 година и 6 месеца „лишаване от свобода” при условията на чл. 66, ал. 1 НК за срок от 3 години за извършено престъпление по чл. 282, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1, пр. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК и оправдана за престъплението по чл. 311, ал. 1 НК.
Състав на Софийски апелативен съд през 2009 г. отменил присъдата на първостепенния съд и оправдал подсъдимата по всички обвинения.
Това решение е оставено в сила от касационната инстанция с решение от 30.03.2010 г.
Съдът установил още, че образуваното срещу В. К. производство било широко оповестено в местни и централни средства за масова информация. Самата К. узнала, че срещу нея е образувано наказателно производство първо от новините. В деня след оповестяване на този факт дома й бил обсаден от журналисти, които го снимали, а самата К. и родителите й се криели, били засрамени, притеснени и плачели. В резултат на повдигнатото обвинение, К. се променила психически „била на ръба”, пиела и продължава да пие лекарства. Притеснявала се и за неудобствата, причинени на родителите й. Баща й получил инсулт и година и половина след това починал. К. се чувствала виновна за болестта и смъртта му. Изпитвала и чувства на унижение и срам от това, че й били повдигнати подобни обвинения, въпреки продължителната й и всеотдайна работа; работила сама в районната прокуратура и многократно сигнализирала за проблемите в Л., свързани със свръхнатовареността и лошите взаимоотношения с окръжния прокурор на М..
В момента К. не се е възстановила психически. Работи като адвокат, но клиентите я отбягват, тъй като за тях тя си остава осъждана. Оправдаването й не било обявено в медиите, а самата К. не могла да го публикува, тъй като й искали много високи суми.
Била закупила жилище с ипотечен кредит, но поради невъзможност да го погасява, банката продала имота.
Установено е още, че един месец след образуване на наказателното производство К. била уволнена, като въззивният съд приел, че няма причинна връзка между този факт и повдигане на обвинението срещу нея, тъй като мотивите на наложеното от В. дисциплинарно наказание са други, а именно: проявено бездействие във връзка с решаване на възложените й преписки и дела и изпълнението на присъдите, не е създадена необходимата организация на работа и отчетност и виновно неизпълнение на служебните задължения.
Въззивният съд отчел продължителността на наказателното производство – около три години и половина, вида на наложената мярка за неотклонение; характера и тежестта на незаконното обвинение и факта, че е за извършени престъпления в качеството на прокурор, наличие на осъдителна присъда от първостепенен съд, широката медийна разгласа; установената пряка причинноследствена връзка между наказателното производство и промяната в псхическото състояние на К., налице и към датата на постановяване на съдебното решение; интензитета на това състояние; значителните трудности за упражняване на професията и осигуряване материално на семейството. След преценка на изложените обстоятелства, при установения фактически състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, въззивният съд приел, че на К. са причинени неимуществени вреди, които подлежат на обезщетение и определил размера им по справедливост на 150 000 лв. Отменил е решението на Софийски градски съд, с което иска е уважен над посочената сума до 250 000 лв.
И в двете касационни жалби са поставени въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД, като се поддържа противоречие с ПП 4/1968 г. на ВС РБ, както и с приложени съдебни актове.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че въпросът е значим за постановения краен резултат, но няма противоречие с принципните постановки по цитираното постановление. Приложените към изложенията съдебни решения не са постановени по аналогични казуси. В същото време, съставът на Върховния касационен съд намира, че е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото е изясняването на въпроса какво е значението за размера на паричното обезщетение, когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвинения, кои обстоятелства в подобна хипотеза следва да се имат предвид от съда, наред с примерно изброените в т. ІІ от ПП 4/1968 г. на ВС РБ.
В изложението на П. се твърди противоречие на въззивното решение още и с т. 3 и т. 11 ТР № 3/22.04.2005 г. ОСГК ВКС, „защото част от твърдяните от ищцата неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането”, а също и с т. 19 от ТР 1/04.01.2001 ОСГК ВКС „поради липса на мотиви за наличието на причинноследствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди”. По съдържание това е немотивирано оплакване по чл. 281 ГПК, не и обосновка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсва правен въпрос, нито той по пътя на уточнението може да се изведе от касационната инстанция. От друга страна, твърдението че обезщетените неимуществени вреди на В. К. не са пряка последица от увреждането, е оплакване за противоречие с материалния закон, а оплакване за нарушение на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ няма – касаторът-ответник признава увреждането, спорът е за размера на обезщетението, макар и без ясна позиция каква конкретна парична сума според него съответства на принципа на справедливо овъзмездяване в случая. Следва да се уточни и това, че т. 19 от ТР 1/04.01.2001 ОСГК ВКС тълкува преди всичко начина, по който въззивната инстанция следва да мотивира актовете си, като разясненията в тълкувателния акт следва да се съобразяват и с променените в приложимия в случая ГПК от 2007 г. Ако касаторът е имал предвид правния проблем следва ли да се мотивира въззивният съдебен акт, като съдът обсъди всички доказателства, доводи и възражения и изложи съображения относно фактическите и правни изводи, то той не е разрешен от въззивната инстанция в противоречие с цитирания тълкувателен акт. Въззивният съд не е допуснал и противоречие със задължителните за него указания по тълкуването на чл. 271 и 272 ГПК, дадени по реда на чл. 290 ГПК от състави на Върховния касационен съд.
По изложените съображения, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по двете касационни жалби.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 2039/29.12.2011 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 2464/2011 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Делото да се докладва за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: