2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 584
гр. София, 07.05. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 64 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. м. в [населено място] срещу решение № 364/17.10.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 612/2012 г. на Добричкия окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 82/19.06.2012 г. по гр. дело № 217/2012 г. на Балчишкия районен съд, са уважени, предявени от Х. П. Й. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищцата, извършено със заповед № 8/01.02.2012 г. на директора на музея-касатор, ищцата е възстановена на заеманата от нея преди уволнението длъжност „уредник в художествена галерия” при музея-касатор и последният е осъден да заплати на ищцата сумата 2 222 лв. – обезщетение за времето, през което е останала без работа, ведно със законната лихва от 02.04.2012 г. до окончателното изплащане на сумата; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски и държавни такси по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба – ищцата Х. П. Й., в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на разноските, направени пред касационната инстанция по делото.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два материалноправни въпроса: 1) достатъчно ли е еднократното явяване на служителя на работа, за да се приеме, че е изпълнил задължението си по чл. 345, ал. 1 от КТ; и 2) необходимо ли е осъществяването на определена процедура при упражняване правото на служителя да заеме длъжността, на която е възстановен от съда, като подаване на заявление в деловодството на работодателя, материализиране изявлението на работодателя за изпълнение на съдебното решение, както и извършване на други действия, за да се приеме, че фактическият състав на чл. 345, ал. 1 от КТ е завършен. По отношение на първия правен въпрос касаторът навежда допълнителните основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като в тази връзка поддържа, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 298/28.04.2010 г. по гр. дело № 3972/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 290 от ГПК. По отношение на втория правен въпрос касаторът навежда допълнителното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като в тази връзка поддържа, че този правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (т.е. възпроизвежда съдържанието на правната норма), без да излага каквато и да било аргументация за това.
За да уважи предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1 от КТ за защита срещу незаконно уволнение, въззивният съд е споделил изводите на първоинстганционния съд, че възстановяването на трудовото правоотношение между страните, след отмяната на предходното незаконно уволнение на ищцата и възстановяването й на процесната длъжност от съда, е настъпило на 19.01.2012 г. – в последния ден от срока по чл. 345, ал. 1 от КТ, както и че поведението на ищцата на 16.01.2012 г. не съставлява явяване на работа за започването на същата, тъй като тогава тя само е подала в деловодството на касатора-работодател заявление, което по своето съдържание е уведомление за намерението на ищцата да упражни в бъдеще време правото си на възстановяване на работа. Изтъкнато е, че съдържанието на второто заявление на ищцата от 19.01.2012 г. е друго – за възстановяването й на работа, считано от същата дата, когато тя е и била на работа, за което не се спори между страните и е установено с „присъствената форма” за месец януари 2012 г. Въззивният съд е изложил и съображения, че фактическият състав по чл. 345, ал. 1 от КТ в случая е бил завършен на 19.01.2012 г. – с фактическото явяване на работа на ищцата, и от тогава е възстановено трудовото правоотношение между страните, поради което ищцата не е дължала явяване на работа през предходните два дни – 17 и 18 януари 2012 г., респ. – не е допуснала вменените й нарушения на трудовата дисциплина по чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ, и незаконосъобразно е наказана с процесната заповед № 8/01.02.2012 г.
При така изложените мотиви на въззивния съд към обжалваното решение, първият изведен от касатора правен въпрос, несъмнено е разрешен с обжалваното въззивно решение, като е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, поради което този въпрос е и от съществено значение за изхода на правния спор по делото; респ. той несъмнено представлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
По отношение на този, първи по ред, изведен от касатора правен въпрос, не са налице обаче, наведените допълнителни основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Това е така, защото възприетото от въззивния съд разрешение на този материалноправен въпрос по никакъв начин не е в противоречие с посоченото от касатора решение № 298/28.04.2010 г. по гр. дело № 3972/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В него действително е прието (както се изтъква в изложението на жалбоподателя), че еднократното явяване на служителя на работа в рамките на срока по чл. 345, ал. 1 от КТ е достатъчно, за да се приеме, че е налице явяване по смисъла на същата разпоредба, както и че явяването може да бъде удостоверено, както с подаването на писмено волеизявление на служителя пряко пред работодателя, така и по друг подходящ начин. В случая въззивният съд не е приел нещо различно, а тълкувайки съдържанието на писменото заявление на ищцата от 16.01.2012 г., е приел, че то не съдържа нейно волеизявление за явяване на работа за започването на същата, а съдържа само уведомление до работодателя за намерението й да упражни в бъдеще време това свое право на възстановяване на работа; както и че едва с подаването на второто писмено заявление от 19.01.2012 г. и с фактическото явяване на работа на ищцата в този последен ден от срока по чл. 345, ал. 1 от КТ, е бил завършен фактическият състав по тази разпоредба. Следва да се отбележи, че в самото, посочено от жалбоподателя, решение № 298/28.04.2010 г. по гр. дело № 3972/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е прието, че е възможно възстановеният служител да изяви воля за връщане в бъдеще време на работа, и именно от този момент за него тече срокът по чл. 345, ал. 1 от КТ за самото му явяване на работа, ако не му е било връчено от съда съобщението за възстановяването му.
Вторият правен въпрос, изведен в изложението на жалбоподателя, не е разрешен от въззивния съд в мотивите към обжалваното решение и не е от значение за изхода на правния спор по делото, поради което този материалноправен въпрос не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Въззивният съд не е приемал в мотивите си, че е необходимо осъществяването на определена процедура при упражняване правото на служителя да заеме длъжността, на която е възстановен от съда, за да се завърши фактическият състав по чл. 345, ал. 1 от КТ, каквато е постановката на този правен въпрос; нито пък такава процедура е установена с тази разпоредба, която изисква единствено възстановеният служител да се яви на работа, като това – съгласно цитираната практика на ВКС, може да бъде удостоверено и с негово писмено волеизявление в този смисъл, адресирано до работодателя. Както вече беше посочено, въззивният съд е приел, че едва с подаването на второто писмено заявление от 19.01.2012 г. и с фактическото явяване на работа на ищцата в този последен ден от срока по чл. 345, ал. 1 от КТ, е бил завършен фактическият състав по тази разпоредба.
В заключение – касационното обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от жалбоподателя общо, респ. – допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1, във вр. с чл. 81 от ГПК, касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендиарните и направени от нея разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред касационната съдебна инстанция по делото, в размер 300 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 364/17.10.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 612/2012 г. на Добричкия окръжен съд;
ОСЪЖДА И. м. в [населено място] да заплати на Х. П. Й. сумата 300 лв. (триста лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.