2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 171
гр. София, 06.02. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи януари през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 935 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Лазарова Димитрова срещу решение от 30.05.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 1542/2012 г. на Софийския градски съд (СГС). С него, като е потвърдено решение от 07.03.2011 г. по гр. дело № 40351/2010 г. на Софийския районен съд (СРС), са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу ЗК [фирма], искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ – за отмяна на уволнението на жалбоподателката-ищца, извършено със заповед № 149/24.06.2010 г. на изпълнителните директори на ответното дружество, с която трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 325, т. 1 от КТ – по взаимно съгласие; за възстановяване на ищцата на заеманата от нея преди уволнението й длъжност „корпоративен юрисконсулт” при ответното дружество; и за осъждане на последното да заплати на ищцата обезщетение за оставането й без работа поради уволнението, в размер 27 164.40 лв., за периода 26.06.2010 г. – 26.12.2010 г.; в тежест на жалбоподателката са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът ЗК [фирма], в отговора си излага становище и доводи за неоснователност на касационната жалба.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните два материалноправни въпроса по приложението на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, а именно: 1) относно фактическия състав при прекратяване на трудов договор по взаимно съгласие на страните; и 2) дали подписът на работника/служителя под текста на заповедта за прекратяване на трудовия договор на това основание удостоверява връчването й или негово съгласие за прекратяването. Жалбоподателката навежда и трите допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка поддържа, че тези два материалноправни въпроса са решени от въззивния съд в противоречие със следните представени (в преписи) съдебни решения: решение № 400/13.05.2010 г. по гр. дело № 1109/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК), решение № 1333/19.01.2009 г. по гр. дело № 704/2005 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на отменения ГПК), решение № 757/28.05.2005 г. по въззивно гр. дело № 238/2005 г. на Врачанския ОС и решение № 521/15.07.2010 г. по гр. дело № 1638/2010 г. на Сливенския РС (като по делото не са налице данни и доказателства последните две решения да са влезли в сила); поддържа и че двата правни въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Двата изведени от жалбоподателката материалноправни въпроса са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и са от съществено значение за изхода на правния спор по предявените искове, поради което представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
За да отхвърли предявените по делото искове за защита срещу незаконно уволнение, въззивният съд (включително чрез препращане съгласно чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционния съд), е изложил съображения, че работодателят може да отправи предложение за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие и чрез издаване на самата заповед за това – няма пречка съгласието на работника и работодателя за прекратяването да бъде обективирано в един документ и това да е заповедта. Посочено е и че от значение за осъществяване на фактическия състав на чл. 325, т. 1 от КТ е двете страни да са изразили писмено волята си за прекратяване на трудовото правоотношение и волеизявленията им да съвпадат по съдържание. Въззивният съд е приел, че в настоящия случай в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е включена „уговорка”, че страните „приемат да считат за пълно, изцяло и окончателно уредени всички свои взаимоотношения във връзка с действието и прекратяването на трудовия договор и нямат една към друга никакви претенции”. С оглед това, СГС е приел, че в рамките на заповедта се съдържа писмено споразумение между страните за прекратяване на трудовото правоотношение, като с подписа си под този текст жалбоподателката-ищца се е съгласила със споразумението за уреждане на отношенията между страните и за прекратяване на трудовото правоотношение. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ищцата, че подписът й не обективира такова съгласие, а удостоверява единствено връчването на заповедта за уволнение. В тази връзка съдът е изложил съображения, че подписът на ищцата би удостоверявал връчването на заповедта, само в случай, че в текста й липсва споразумение за уреждане на отношенията между страните, както и че предложението на работодателя, направено със заповедта, може да не бъде прието от работника, като последният не подпише заповедта или я подпише с възражения, а в случая това не е така. По същите съображения е намерено за неоснователно и възражението на жалбоподателката, че заповедта представлява типов образец.
В посочените и представени (в преписи) от жалбоподателката, решение № 400/13.05.2010 г. по гр. дело № 1109/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК) и решение № 1333/19.01.2009 г. по гр. дело № 704/2005 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на отменения ГПК), е възприето друго разрешение на изведените от жалбоподателката материалноправни въпроси, а именно: На основание чл. 325, т. 1 от КТ трудовият договор може да се прекрати по взаимно съгласие на страните. Фактическият състав изисква всяка от тях да направи категорично писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение. Насрещната страна, към която е отправено предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че предложението не е прието. В момента на съвпадането на двете волеизявления, което настъпва с получаването на отговора, договорът се прекратява, а издаването на последващ акт за прекратяване на трудовия договор има само констативно действие. Съставите на ВКС са приели също, че подписването от работника на заповедта за прекратяване на трудовия договор не удостоверява дадено съгласие от него, защото в нея липсва негово волеизявление, а е налице само подпис след като е отбелязана датата на връчването й, т.е. подписът удостоверява връчването, а не съгласие с прекратяването.
Видно от горното, въззивният съд е решил двата изведени от жалбоподателката материалноправни въпроса в противоречие с цитираните решение № 400/13.05.2010 г. по гр. дело № 1109/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК) и решение № 1333/19.01.2009 г. по гр. дело № 704/2005 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на отменения ГПК), поради което са налице и сочените от жалбоподателката, допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Посочените и представени (в преписи) от жалбоподателката, решение № 757/28.05.2005 г. по въззивно гр. дело № 238/2005 г. на Врачанския ОС и решение № 521/15.07.2010 г. по гр. дело № 1638/2010 г. на Сливенския РС не могат да формират противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, тъй като (както беше посочено) по делото не са налице данни и доказателства тези две решения да са влезли в сила.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, по двата изведени от жалбоподателката материалноправни въпроса по приложението на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, а именно: 1) относно фактическия състав при прекратяване на трудов договор по взаимно съгласие на страните; и 2) дали подписът на работника/служителя под текста на заповедта за прекратяване на трудовия договор на това основание удостоверява връчването й или негово съгласие за прекратяването.
Съгласно разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК, жалбоподателката-ищца не следва да внася държавна такса за производството по чл. 290 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 30.05.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 1542/2012 г. на Софийския градски съд;
Делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС, за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.