О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1485
гр. София, 29.12.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети декември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 5526 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника С. К. Б. срещу решение № 952/11.05.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 4699/2014 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното възивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 29.08.2014 г. по гр. дело № 6156/2009 г. на Софийския градски съд, като краен резултат е постановено следното: обявен е за недействителен, на основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, по отношение на ищците В. Г. М., Е. Л. М. и Х. С. Й., сключеният между ответника К. П. И. и жалбоподателя, договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № г., том , рег. № , дело № г. на нотариус В. Б., с който ответникът И. е продал на ответника-касатор апартамент № , находящ се в [населено място],[жк]- [жилищен адрес] вх. „“, ет. ; и е прекратено, на основание чл. 130, във вр. с чл. 299, ал. 1 от ГПК, производството по предявените от тримата ищци срещу ответника И. искове с правно основание чл. 34 от ЗЗД за осъждане на този ответник да заплати на ищците М. сумата 20 000 лв. и на ищеца Й. – сумата 20 000 лв., представляващи, платена от ищците продажна цена по договор за покупко-продажба на недвижим имот от 09.07.2004 г.; разноски по делото са възложени в тежест на всички страни.
При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта ? срещу, имащата характера на определение, част от въззивното решение, с която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение (също с характера на определение в тази част), е прекратено производството по предявените от тримата ищци срещу ответника И., искове с правно основание чл. 34 от ЗЗД. Жалбоподателят Б. не е ответник по тези искове, поради което за него не е налице правен интерес и той не е процесуално легитимиран да обжалва тази прекратителна част на въззивното решение, имаща характера на определение. По тези съображения, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената част, като производството по настоящото дело следва да се прекрати в същата част.
В останалата ? част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване от него част от въззивното решение, постановена по иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност само на тази част от обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен материалноправният въпрос – нормата на чл. 34 от ЗЗД намира ли приложение, когато не е налице влязло в сила решение, което прогласява нищожността или унищожава съответната сделка.
Ответниците по касационната жалба – ищците В. Г. М., Е. Л. М. и Х. С. Й., в отговора си излагат становище, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и съображения за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение – в частта му по иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД.
На първо място, в изложението си към касационната жалба жалбоподателят по никакъв начин не е навел никое от допълнителните основания по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Това само по себе си и е достатъчно, за да не се допусне касационното обжалване.
Отделно от горното, изведеният от касатора материалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС.
За да уважи иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, апелативният съд е намерил, че са налице всички материалноправни предпоставки за това, а именно – ищците имат качеството на кредитори спрямо ответника И., тъй като имат спрямо него вземане по чл. 34 от ЗЗД общо за сумата 40 000 лв.; сключеният между двамата ответници, процесен договор за продажба от 05.12.2008 г. уврежда ищците като кредитори; и двамата ответници са знаели за това увреждане. Изведеният от жалбоподателя материалноправен въпрос е разрешен от апелативния съд при изследването на първата материалноправна предпоставка на иска. В тази връзка съдът е приел, че по делото не се спори, че при сключването на предходния договор за продажба от 09.07.2004 г. между ответника И. и ищците последните са заплатили сумата 40 000 лв., както и че е налице влязло в сила съдебно решение, с което е бил уважен предявеният от И. установителен иск за собственост върху процесния апартамент, тъй като сключеният между него и ищците договор от 09.07.2004 г. не е породил правно действие, поради това че е нищожен, като противоречащ на чл. 152 от ЗЗД. Въззивният съд е изложил изрични съображения, че не споделя изводите на първоинстанционния съд, че тъй като в диспозитива на това съдебно решение липсва изричен диспозитив за прогласяване нищожността на договора от 09.07.2004 г., както и изричен осъдителен диспозитив по чл. 34 от ЗЗД, то за ищците не било възникнало право на вземане на това основание. В тази връзка апелативният съд е изтъкнал, че правото по чл. 34 от ЗЗД на възстановяване на даденото по нищожна сделка възниква от получаване на изпълнението по същата и не се влияе от момента на съдебното прогласяване на нищожността, както и че съдебното решение, с което се прогласява нищожността, има установително действие и не е елемент от фактическия състав на иска по чл. 34 от ЗЗД. Също в тази връзка апелативният съд се е позовал на ППВС № 1/1979 г., съгласно което, при нищожност на сделката поради противоречие със закона, е налице начална липса на основание, а даденото от страните подлежи на връщане и по правилото на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД; съдът е посочил, че в този смисъл е и решение № 667/14.10.2009 г. по гр. д. № 402/2008 г. на III-то гр. отд. на ВКС. Позовавайки се на задължителната за него практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 552/15.07.2010 г. по гр. д. № 171/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 328/23.04.2010 г. по гр. д. № 879/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 639/06.10.2010 г. по гр. д. № 754/2009 г. ІV-то гр. отд. на ВКС, въззивният съд е изложил и следните съображения в подкрепа на горните си изводи: Качеството кредитор е налице, ако ищецът по иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД твърди, и съществуването на вземането му произтича от твърдените факти в исковата молба, като за действителността на вземането не е необходимо същото да е ликвидно и изискуемо или установено с влязло в сила съдебно решение. Без значение е и от каква облигационна връзка произтича вземането на кредитора спрямо длъжника, достатъчно е да е налице вземане и нужда от неговото обезпечаване, обусловено от поведението на длъжника – неизпълнение на задължението и отчуждаване на имущество, чрез разпоредителна сделка, което имущество по принцип служи за обезпечаване на всяко вземане, в случай на неизпълнение. Извод за несъществуване на вземането може да се направи, само ако твърдяното вземане е отречено със сила на пресъдено нещо.
От изложеното следва, че касационното обжалване на въззивното решение – в частта му, постановена по иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, не следва да се допуска, тъй като изведеният от касатора материалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, и тъй като жалбоподателят не е навел никое от допълнителните основания по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца Й., претендираните и направени от последния, разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 300 лв.
Независимо от изхода на делото, на останалите двама ищци не се дължат и в тяхна полза не следва да се присъждат разноски за касационното производство, каквито и те претендират, тъй като не се установява те да са направили такива разноски пред настоящата съдебна инстанция, включително – за адвокатско възнаграждение, което е договорено в размер 300 лв. с процесуалния им пълномощник по делото, но не са представени никакви доказателства същото да е заплатено (в този смисъл – и т. 1 от тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на С. К. Б. – в частта ? срещу, имащата характера на определение, част от решение № 952/11.05.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 4699/2014 г. на Софийския апелативен съд, с която е потвърдено прекратяването на производството по предявените от В. Г. М., Е. Л. М. и Х. С. Й. срещу К. П. И., искове с правно основание чл. 34 от ЗЗД; и ПРЕКРАТЯВА в същата част производството по гр. дело № 5526/2015 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение;
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 952/11.05.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 4699/2014 г. на Софийския апелативен съд – в останалата част;
ОСЪЖДА С. К. Б. да заплати на Х. С. Й. сумата 300 лв. (триста лева) – разноски за касационното производство по делото.
Определението – в частта, с която касационната жалба частично се оставя без разглеждане и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.