О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 970
София, 22.07.2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1099 по описа за 2014 г., взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. Г. М., М. Г. М. и Г. М. М., всички действащи чрез адв. С. Я. от Пловдивска адвокатска колегия, срещу въззивно решение № 1855/19.11.2013 г., постановено по гр.д. № 2298/2013 г. от Пловдивския окръжен съд.
Излагат доводи за неправилност.
Насрещната страна Ж. А.Т., чрез адв. Н. А., е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е неоснователна. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовават касаторите, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Предявени са три субективно съединени иска от Ж. А. Т. против М. М. за заплащане на обезщетение за причинени й неимуществени вреди за нанесена й обида, за което са признати за виновни за престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1 вр. чл. 146,ал. 1, пр. 1 НК по НКДХ № 32/2008 г. на РС Пловдив.
Въззивният съдът приел, че от противоправното поведение на ответниците, ищцата претърпяла неимуществени вреди, които обезщетил по справедливост, като осъдил М. М. да заплати й заплати обезщетени в размер на 1 500 лв., М. М. – в размер на 3000 лв. и Г. М. – в размер на 1000 лв. Възложил разноските по делото съразмерно уважената част от исковете на ответниците, съответно съразмерно отхвърлената част – на ищцата.
В изложението към касационната жалба е поставен следния въпрос: „Съотносими ли са и правилно ли са определени обезщетенията за причинените от М. М., Г. М. и М. М. на А. Т. неимуществени вреди в следствие на обида съобразно критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като се имат предвид всички факти, обстоятелства и доказателства по делото, и липсата на промяна в начина на живот на Т..”
Поддържа се, че въпросът бил разрешен в противоречие с приетото в Решение № 57-2011-ІV ГО ВКС по гр.д. № 5277/2010; Р-166-2011-ІІІ ГО по гр.д. № 1065/2010 и Р-336-2012-ІІІ ГО по гр.д. № 280/2011 г.
Въпросът, в частта му за приложението на критерия „справедливост” при определяне на обезщетенията за причинени неимуществени вреди е принципно значим, но тълкуването му е дадено с ПП 4/1968 г. на ВС на РБ и чрез многобройна практика по чл. 290 ГПК от състави на Върховния касационен съд, включително и цитираните от касатора решения Принципните разяснения по тълкуването на чл. 52 ЗЗД не противоречат на приетото от въззивния съд разрешение по настоящия спор. Не е налице от друга страна и аналогичност на случаите по см. ТР 1/2009г. на ОСГТК ВКС между настоящия казус и тези, разгледани по цитирани по-горе дела – различни са повдигнатите обвинения, продължителността на наказателното производство, обичайния начин на живот на пострадалия, как се е отразило върху чувствата и достойнството му деликтното поведение на ответниците – по време на деликта и след това; интензитета и продължителността на страданието, различното време на увреждането, конкретните икономически условия и стандарт на живот в страната.
Съставът на Върховния касационен съд приема, че е поставен и процесуалноправният въпрос, уточнен от съда, длъжна ли е въззивната инстанция да предвид всички факти, обстоятелства и доказателства по делото. Той е също принципно значим, но неотносим в случая, защото в обжалваното решение са обсъдени всички доводи и възражения на страните и относимите доказателства, с оглед предмета на въззивната проверка, като съдът е изложил собствени фактически и правни изводи, като е направил заключението по приложение на чл. 52 ЗЗД при преценка на всички относими обстоятелства. Ако, според касатора, е следвало да се оценят още някои факти и обстоятелства или взетите предвид са недооценени или подценени от съда, това няма отношение с ПП 4/1968 г., нито с повдигнатия правен въпрос.
Ако касаторът е имал предвид въпроса за начина, по който следва да се мотивира въззивния съдебен акт, то той е също неотносим в конкретния случая, тъй като въззивната инстанция е изложила точни и ясни съображения по всички важни въпроси, предмет на въззивната проверка, а не са установява поддържаното противоречие със съдебната практика.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Касаторите следва да заплатят общо на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 300 лв. заплатен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 1855/19.11.2013 г., постановено по гр.д. № 2298/2013 г. от Пловдивския окръжен съд
ОСЪЖДА М. Г. М., М. Г. М. и Г. М. М. да заплатят общо на Ж. . Т. сумата в размер на 300 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, направени от нея в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: