2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 885
гр. София, 08.07. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 740 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. П. П. и Й. П. Й. срещу решение № ІІІ-124/07.10.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 1396/2013 г. на Бургаския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 63/19.04.2013 г. по гр. дело № 1032/2011 г. на Поморийския районен съд (ПРС), е отхвърлен предявеният от жалбоподателките срещу А. Д. Х., Д. А. Д., Г. А. Х., Р. Г. К. и Д. Д. Х., иск за прогласяване нищожност на съдебна спогодба-делба, сключена в съдебно заседание от 06.08.1980 г. по гр. дело № 151/1980 г. на ПРС, и обективирана в съдебния протокол от същото заседание, с която е прекратена съсобствеността между А. Д. Х., А. Т. С., П. Д. П., А. Д. С., Р. Г. К. и Г. А. Х. по отношение на следния недвижим имот: 217/317 идеални части от дворно място с площ 317 кв.м., съставляващо парцел …… в кв. 19 по плана на [населено място], заедно с избата и първия етаж от построената в това място жилищна сграда на площ 93 кв.м.; в тежест на жалбоподателките са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплакване и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответниците А. Д. Х., Д. А. Д. и Г. А. Х., в отговора си на касационната жалба излагат становище за процесуална недопустимост на същата, като просрочена; излагат и становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Ответниците Р. Г. К. и Д. Д. Х. не са подали отговори на касационната жалба в срока за това.
Възражението на първите трима ответници за процесуална недопустимост на касационната жалба, поради просрочие на същата, е неоснователно. Действително – и в двете разписки, удостоверяващи връчването на преписи от обжалваното въззивно решение на двете жалбоподателки, е налице очевидна поправка на датата на връчването. Видно обаче, от извършената от въззивния съд служебна справка и проверка по книгата за движението на всички получени и върнати призовки и съдебни книжа, както и от приложените по делото разпечатки за това от съдебно-деловодната програма, преписи от обжалваното въззивно решение са връчени и на двете жалбоподателки на 18.10.2013 г. Касационната жалба е подадена в регистратурата на съда на 18.11.2013 г., т.е. – едномесечният преклузивен срок по чл. 283 от ГПК за подаването й е спазен.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателките, като правни въпроси, респ. – като общи основания за допускане на касационното обжалване, се съдържат следните формулировки: 1) „Противоречи ли на чл. 288, ал. 2 от ГПК (отм. – действала към 06.08.1980 г.) процесната съдебна делбена спогодба, по силата на която на съделителката Г. Х. по реда на чл. 288, ал. 2 от ГПК (отм.) е поставено в дял делбеното жилище на първия жилищен етаж и половината от избения етаж, както и 108.5/317 кв.м. ид.ч. от дворното място, като на съделителката с най-голям дял (6/10 ид.ч.) в делбения имот – съпругата на общия наследодател А. С., вместо парично уравнение, е предвидено Г. Х. да й отстъпи право на обитаване от възложеното делбено жилище, в която тя живее. При тези условия на спогодбата съделителката А. С. не получава в собственост нито дял в натура, нито пари. В случай, че е налице такова противоречие, основание ли е то за нищожност на делбената спогодба на някое от основанията по чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 2 от ЗЗД; чл. 26, ал. 2, предл. 3 от ЗЗД, във вр. с чл. 18 от ЗЗД; чл. 26, ал. 2, предл. 4 от ЗЗД; както и чл. 26, ал. 2, предл. 5 от ЗЗД”; 2) „Противоречи ли процесната делбена спогодба и на чл. 69, ал. 2 от ЗН, при положение, че съделителката А. С. не получава в собственост нито дял в натура, нито пари. В случай, че е налице такова противоречие, основание ли е то за нищожност на делбената спогодба на някое от основанията по чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 2 от ЗЗД; чл. 26, ал. 2, предл. 3 от ЗЗД, във вр. с чл. 18 от ЗЗД; чл. 26, ал. 2, предл. 4 от ЗЗД; както и чл. 26, ал. 2, предл. 5 от ЗЗД”; и 3) „При условията на процесната делбена спогодба, съделителката А. С. прехвърля на съделителката Г. Х. своите 6/10 ид.ч. от делбеното жилище на първия жилищен етаж и половината от избения етаж, както и 108.5/317 кв.м. ид.ч. от дворното място, но не получава дял в натура или пари. Постигнатата по този начин спогодба, представлява ли дарение и основание ли е това за нищожност на спогодбата на някое от основанията по чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 2 от ЗЗД; чл. 26, ал. 2, предл. 3 от ЗЗД, във вр. с чл. 18 от ЗЗД; чл. 26, ал. 2, предл. 4 от ЗЗД; както и чл. 26, ал. 2, предл. 5 от ЗЗД”.
Жалбоподателките навеждат допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържат, че така формулираните от тях въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с: решение № 103/06.06.2011 г. по гр. дело № 876/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК), решение № 196/02.06.2003 г. по гр. дело № 145/2003 г. на 5-чл. с-в на ВКС, решение № 762/28.11.2002 г. по гр. дело № 339/2002 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 2566/10.11.1970 г. по гр. дело № 1814/1970 г. на І-во гр. отд. на ВС (постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г.). В тази връзка се сочат, и определение № 187/17.02.2011 г. по гр. дело № 1257/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и определение № 27/16.01.2009 г. по гр. дело № 5109/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, които обаче са постановени по реда на чл. 288 от ГПК, поради което не са годни да формират съдебна практика, респ. – нито задължителна такава на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК), нито противоречива практика на съдилищата (чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК) (в този смисъл са и т. 2 и т. 3 и мотивите към тях от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както и ТР № 2/28.09.2011 г. по тълк. дело № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
И трите правни въпроса в изложението на жалбоподателките са формулирани по начин, който ги свързва с конкретната фактическа обстановка по правния спор по делото, поради което те не предполагат даване на принципни отговори – с по-висока степен на абстрактност – относно тълкуването на приложими по делото правни норми. Тези формулировки, изведени от жалбоподателките, изискват правна преценка на правнорелеватни факти по делото, която няма отношение към допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК, а – към проверката на правилността на решението в случай на допускане на касационното обжалване. И трите въпроса – така, както са формулирани, предполагат съобразяване на събраните доказателства и установените въз основа на тях конкретни факти по делото, което се извършва при решаването му по същество, а не във фазата на селектиране на касационните жалби в производството по чл. 288 от ГПК. Поради това, тези – така формулирани, три въпроса не могат да се подведат под хипотезата на чл. 280, ал. 1 от ГПК и не представляват общи основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на тази разпоредба.
Доколкото обаче, съгласно т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в правомощията на ВКС е да уточни и конкретизира правния въпрос, съдържащ се в изложението на касатора, следва да се приеме, че в случая двете жалбоподателки извеждат следния материалноправен въпрос, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а именно: нищожна ли е, и на какво основание съдебна спогодба-делба, когато някой от съделителите не получава нито делбена вещ (имот), т.е. – дял в натура, нито уравнение в пари.
Предявеният по делото иск за нищожност на процесната съдебна спогодба-делба, се основава на твърденията на жалбоподателките-ищци, че по силата на същата съделителката А. Т. С. не била получила нито дял в натура, нито парично уравнение на дела си. За да отхвърли иска, въззивният съд е приел следното: Съгласно процесната съдебна спогодба-делба (видно от съдебния протокол, в който тя е обективирана), за уравнение дела на А. С., съделителката Г. Х. е следвало да й заплати в пари, припадащата й се част от делбения имот – възложения й дял І от него. Вместо това, обаче (също съгласно, делбения протокол, обективиращ процесната съдебна спогодба), двете са се съгласили Г. Х. да отстъпи на А. С. – от деня на спогодбата – правото на обитаване (ползване) върху една стая от възложеното й жилище, до края на живота й. Двете са се задължили и в петгодишен давностен срок да оформят отношенията си по съответния ред, като се издаде нотариален акт на приемателката; уговорили са и че последната има възможността преди изтичането на давностния срок да защити правото си чрез предявяване на иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, както и – възможност страните да продължат този срок по взаимно съгласие. При тези уговорки в процесната съдебна спогодба-делба, въззивният съд е приел, че вместо уговореното в нея плащане на пари (т.е. – парично уравнение на дела), Г. Х. е отстъпила на А. С. правото на ползване, което е оценимо вещно право и представлява даване вместо изпълнение. С оглед на това, окръжният съд е намерил, че жалбоподателките-ищци неоснователно твърдят в исковата си молба липса на уравнение на дела на А. С. в имот или пари, неоснователно твърдят, че тази съделителка не била получила нищо при делбата и на практика била дарила своята част от имота. Въззивният съд, също така се е позовал на разпоредбата на чл. 365, ал. 2 от ЗЗД и на разясненията, дадени с ППВС № 7/1973 г., с оглед на което е приел и че учреденото в случая вещно право на ползване (обитаване) касае делбения имот, а не имоти извън предмета на делбеното дело, поради което не е било необходимо и учредяването на правото да бъде отделно извършено в нотариална форма. Въззивният съд е приел за установено, че и в заключителните условия на процесната съдебна спогодба-делба е ясно записано и е потвърдено от съответните съделители пред съда, че А. Х. и Г. Х. (които са получили дялове в натура от процесния имот) са уредили отношенията си с останалите съсобственици, като са им заплатили следващите им се (уговорените) парични уравнения на дяловете им.
При така приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, изведеният от жалбоподателките материалноправен въпрос – и след уточнението и конкретизацията му от съда (а именно: нищожна ли е, и на какво основание съдебна спогодба-делба, когато някой от съделителите не получава нито делбена вещ (имот), т.е. – дял в натура, нито уравнение в пари), в случая не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като този материалноправен въпрос не е обуславящ правните изводи на въззивния съд за отхвърлянето на предявения иск за нищожност (в този смисъл – също т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Това е така, защото, както е приел и въззивният съд, с процесната спогодба-делба са били уговорени парични уравнения на дела на съделителката А. С., каквото съделителят А. Х. й е изплатил в пари, а съделителката Г. Х. е погасила това свое парично задължение, респ. – насрещното парично вземане на А. С., чрез института на „даване вместо изпълнение” (чл. 65, ал. 2 от ЗЗД) – съгласно уговореното от тях двете в процесната съдебна спогодба.
При липса на общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е безпредметно обсъждането на наличието на наведените от касатора допълнителни основания за допускането на касационното обжалване. За пълнота на изложението, обаче, следва да се отбележи, че обжалваното въззивно решение не е в противоречие, а е съобразено със задължителната практика на ВКС, и конкретно – със задължителните за всички съдилища, указания и разяснения, дадени с т. 8 от ППВС № 7/1973 г. и с т. 2 от ТР № 3/19.12.2013 г. на ОСГК на ВКС и мотивите към тях.
В заключение, – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателките основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателките-ищци дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците А. Д. Х. и Д. А. Д., претендираните и направени от последните разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в производството пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 850 лв., съгласно договор за правна защита и съдействие от 02.01.2014 г.
Ответницата Г. А. Х. също претендира такива разноски, но не следва да й се присъждат, тъй като не са налице доказателства тя да ги е направила по делото – същата (макар да е дала редовно адвокатско пълномощно по делото) не фигурира нито като страна, нито като платец в посочения договор за правна защита и съдействие от 02.01.2014 г., удостоверяващ плащане единствено от двамата ответници А. Х. и Д. Д., на уговореното в него адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № ІІІ-124/07.10.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 1396/2013 г. на Б. окръжен съд;
ОСЪЖДА А. П. П. и Й. П. Й. да заплатят на А. Д. Х. и Д. А. Д. сумата 850 лв. (осемстотин и петдесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.