2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 308
гр. София, 21.03.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4032 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от ищеца Х. М. П. и от ответника П….(П.) срещу решение № 831/25.04.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 2/2016 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 22.07.2015 г. по гр. дело № 13043/2014 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат ответната П. е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на ищеца сумата 12 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди и сумата 5 382 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди, в резултат на незаконно повдигнато и поддържано срещу него обвинение за извършено престъпление по чл. 354а, ал. 3, пр. 2, т. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК, приключило с влязла в сила на 06.06.2013 г. оправдателна присъда от 15.10.2012 г. по н.о.х.д. № 1129/2011 г. на Софийския районен съд (СРС), ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 06.06.2013 г. до окончателното им изплащане; като исковете са отхвърлени за разликите над горните суми до пълните им предявени размери – до сумата 80 000 лв. за неимуществени вреди и до сумата 15 000 лв. за имуществени вреди; в тежест на ответната П. са възложени и разноски и държавни такси по делото.
Ищецът Х. М. П. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответната П. – в осъдителната част.
И двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при определяне размера на процесните обезщетения – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Никоя от двете страни не е подала отговор на касационната жалба на насрещната страна.
В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и на двете страни по делото, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен и формулиран правният въпрос относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка и анализ от съда на всички обективно съществуващи конкретни обстоятелства, установени по делото, които са от значение за точното прилагане на принципа (обществения критерий) за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ. Този въпрос уточнява и обобщава по съдържание конкретните формулировки в двете изложения на страните, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
И двете страни поддържат, че формулираните от тях въпроси (обобщени в горната формулировка) са разрешени с обжалваното въззивно решение на САС, в противоречие с т. II (т. 11) от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, като ответната П. поддържа и противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 29/05.03.2012 г. по гр.д. № 170/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 130/13.04.2011 г. по гр.д. № 951/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 229/15.07.2013 г. по гр.д. № 1179/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 46/07.06.2013 г. по възз. гр.д. № 102/2013 г. на Бургаския апелативен съд (БАС), т.е. страните навеждат допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Страните не са извели и формулирали правни въпроси, имащи отношение към иска за имуществени вреди, поради което няма основание касационното обжалване на въззивното решение да се допуска в частта му, постановена по този иск (в този смисъл – също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Разрешаването на изведените от двамата жалбоподатели правни въпроси (в обобщената от съда формулировка) по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, несъмнено е обуславящо правните изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото по иска за неимуществени вреди.
За да уважи този иск за сумата 12 000 лв. и за да го отхвърли за разликата до 80 000 лв., въззивният съд, след обсъждане на доказателствата по делото е приел за установено следното: На 20.12.2001 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 354а, ал. 3, пр. 2, т. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК – за това, че в съучастие с други лица, без надлежно разрешително по ЗКНВ е държал високорискови наркотични вещества. Предходния ден ищецът е бил задържан и разпитан от органите на следствието, но на следващия ден е освободен от ареста и с постановлението за привличане на обвиняем спрямо него е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ с неустановен по делото размер. След провеждане на процесуално-следствени действия, на 02.09.2005 г. и на 15.10.2007 г. в съда е внасян обвинителен акт срещу ищеца, но съдът двукратно е прекратявал съдебното производство и е върщал делото на прокуратурата за поправяне на допуснати процесуални нарушения. На 14.04.2010 г. ищецът е бил обявен за общодържавно издирване, като при предявяване на материалите по делото на 07.12.2010 г. неговият адвокат е поискал той да бъде свален от общодържавно издирване, тъй като по делото са посочени адресите му за призоваване в България и чужбина, но с прокурорско постановление от 18.01.2011 г. това искане е отхвърлено. На 21.01.2011 г. отново е внесен обвинителен акт срещу ищеца и останалите обвиняеми; съдебното производство се е развило и е протекло в десет открити заседания, на осем от които ищецът се е явявал лично, като с присъда от 15.10.2012 г. той е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 354а, ал. 3, пр. 2, т. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК. Прокурорът е протестирал присъдата, като въззивното производство е протекло в две открити заседания, на които ищецът не е присъствал; на 06.06.2013 г. протестът е бил оттеглен и с протоколно определение от същата дата съдът е прекратил производството по делото. Апелативният съд е приел за установено по настоящото дело и че през 2000 г. ищецът е записан за редовно обучение в У., специалност „международни икономически отношения“; както и че през по-голямата част от времето на наказателното производство той е живял и работил във Великобритания. Въз основа на свидетелските показания по делото въззивният съд е приел за установено и че заради наказателното преследване на ищеца често се налагало да пътува от Англия, било му е много трудно – имал проблеми с документите и не можел да пътува свободно и да се върне в Англия и останал без работа. Семейството на ищеца също трудно преживяло този период – трябвало да правят много разходи за пътуванията от Л.; в дома им и на съседи били оставяни призовки. Ищецът се чувствал изолиран от близки и приятели, защото го смятали за дилър и наркоман, затворил се в себе си.
При така установеното от обсъдените доказателства, въззивният съд е приел, че обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 от ЗОДОВ е за увреждане на нематериални права, блага или правно-защитими интереси, като вредите се изразяват в нравствени, емоционални, психически и психологически терзания, накърнена част, достойнство и добро име. Приел е и че целта на обезщетението е да възстанови психическото, емоционалното и психологическото равновесие на пострадалото лице, както и че е нормално по време на цялото наказателно преследване, в което то е обвинено, а впоследствие оправдано, да изпитва неудобства, притеснение и несигурност, да се чувства унизено, да са накърнени моралните и нравствените му ценности, както и социалното му общуване. Апелативният съд е обобщил, че от анализа на събраните по делото доказателства, в случая по несъмнен начин е доказано, че като пряка и непосредствена последица от незаконно повдигнатото му обвинение, ищецът е имал негативни преживявания – негативна промяна в поведението му – отказ да общува с приятели и близки, злепоставяне пред съседи и познати, обида и неудобство от подмятанията, че е дилър и наркоман, негативна промяна в поведението на приятели и близки спрямо него. Въззивният съд е изложил и съображения, че обезщетението за неимуществени вреди и в хипотезата на чл. 2 от ЗОДОВ се определя съобразно чл. 52 от ЗЗД – по справедливост, като критерият „справедливост“ предпоставя цялостна преценка на конкретните факти, които са от значение за съдържанието на неимуществените вреди и за правилното определяне на обезщетението, чрез което те биха могли да бъдат репарирани. С оглед на това, при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди в случая, апелативният съд е съобразил продължителността на наказателното производство – около 12 години, която е извън рамките на разумния срок за приключването му предвид фактическата и правна сложност на наказателното дело; отчел е обстоятелството, че с поведението си по време на наказателното дело ищецът не е станал причина за тази продължителна висящност на същото; взел е предвид тежестта на повдигнатото обвинение и наложената мярка за неотклонение „парична гаранция“. Въззивният съд също така е съобразил възрастта на ищеца, който към момента на повдигане на обвинението е бил 20-годишен, както и чистото му съдебно минало; приел е, че изживяванията му, свързани с повдигнатото обвинение, мярката за неотклонение и наказателното производство като цяло са му се отразили изключително негативно, тъй като той никога преди това не е бил регистриран за извършено престъпление и не е бил обект на наказателно преследване. Изтъквайки отново характера и тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, вида на мярката за неотклонение и обстоятелството, че ищецът е бил обявен за общодържавно издирване, въпреки данните по наказателното дело, че живее и работи във Великобритания, както и изживеният от ищеца стрес от повдигането на обвинението и от продължителността на наказателното преследване, които именно са причинили на ищеца продължителния психически и социален дискомфорт, съдебният състав е намерил, че сумата 12 000 лв. е справедливият размер на обезщетението, който ще репарира настъпилите за ищеца неимуществени вреди. По тези съображения въззивният съд е увеличил присъденото от първата инстанция процесно обезщетение за неимуществени вреди от 8 000 лв. на 12 000 лв.
Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените от него мотиви към обжалваното решение, САС е определил размера на присъденото процесно обезщетение за претъпените от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид всички правно-релевантни за това обстоятелства, приети за установени по делото, и като е приложил критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Това е направено в пълно съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз и в сочените от страните – ППВС № 4/1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г., както и в установената, също задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, каквито са и цитираните в обжалваното решение – решение № 480/23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 112/14.06.2011 г. по гр.д. № 372/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, а също и посочените от касатора-ответник П. – решение № 29/05.03.2012 г. по гр.д. № 170/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 130/13.04.2011 г. по гр.д. № 951/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 229/15.07.2013 г. по гр.д. № 1179/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение – досежно определянето размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди и взетите предвид от съда правно релевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, следва изводът, че в случая няма основание за допускане на касационното обжалване – по наведените от двете страни правни въпроси относно критериите и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на посочената задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, не са налице наведените от страните допълнителни основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по формулираните от тях правни въпроси, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ. В тази връзка следва да се отбележи и че в посочените от ответната П. решения на ВКС, също са възприети горните принципни разрешения на същите правни въпроса, и в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело, поради което също не е налице противоречиво решаване на изведените от страните правни въпроси, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Предвид непредставянето по делото на препис от посоченото от жалбоподателя-ответник решение № 46/07.06.2013 г. по възз. гр.д. № 102/2013 г. на БАС, последното не следва да бъде обсъждано, съгласно задължителните указания и разясненията, дадени с т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 831/25.04.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 2/2016 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.