2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 936
гр. София, 30.07. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети юли през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 225 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1399/22.11.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 1470/2011 г. на Варненския окръжен съд (ВОС). С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 2893/20.09.2007 г. по гр. дело № 1736/2006 г. на Варненския районен съд – в частта му по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, като краен резултат този иск е уважен частично, като е осъден жалбоподателя да заплати на ищеца Д. Х. Г. сумата 8 533.26 лв. – обезщетение за периода 28.02.2006 г. – 28.08.2006 г., през три месеца от който ищецът е останал без работа поради незаконно уволнение – в хипотезата на чл. 225, ал. 1 от КТ, и три месеца е работил на по-ниско платена работа по друго трудово правоотношение с работодател [фирма] – в хипотезата на чл. 225, ал. 2 от КТ.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Д. Х. Г., в отговора си излага становище и доводи, че не е налице основание за допускане на касацонното обжалване; претендира и присъждане на разноските, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер 300 лв. за отговора на касационната жалба.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два процесуалноправни въпроса: 1) при умишлено представяне пред съда на неверни доказателства „с цел облагодетелстване” – трудова книжка, в която не е нанесен новия работодател, и при последвала отмяна от ВКС на влязлото в сила решение по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, допустимо ли е при новото разглеждане на делото ищецът да се ползва с права, произтичащи от това му виновно поведение, като представи, умишлено непредставено дотогава доказателство по делото – трудовия договор с новия работодател ; и 2) допустимо ли е при новото разглеждане на делото съдът да приеме такова доказателство, което ответникът-работодател е оспорил като несвоевременно представено и „неактуално”. По отношение и на двата правни въпроса жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, тези правни въпроси да са от значение, не само за изхода на спора делото, но и за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Изведените от касатора процесуалноправни въпроси са от значение за изхода спора по делото, разрешени са с обжалваното въззивно решение и са обусловили правните изводи на въззивния съд. Въззивното производство се е развило по реда на чл. 235 от ГПК от 1952 г. (отм.), във вр. с § 2, ал. 1 и ал. 2 от ПЗР на ГПК от 2007 г. Исковата молба е била подадена на 16.03.2006 г., а въззивната жалба – на 28.09.2007 г. При първоначалното разглеждане от въззивния съд на иска за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, последният е бил уважен изцяло в хипотезата на чл. 225, ал. 1 от КТ и за пълния му предявен размер от 10 060.26 лв., като въз основа извършена в съдебно заседание на 23.06.2006 г. констатация по оригинала на трудовата книжка на ищеца, съдът е приел, че същият е останал без работа поради незаконното уволнение в течение на целия процесен шестмесечен период 28.02.2006 г. – 28.08.2006 г. Това първо въззивно решение № 405/02.04.2009 г. по в.гр.д. № 2278/2007 г. на ВОС е влязло в сила, но с решение № 283/14.07.2011 г. по гр.д. № 797/2010 г. на ІV-го гр. отд. на ВКС то е било отменено – в частта му по иска за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК от 2007 г. – по молба ответника-работодател (касатора в настоящото производство), въз основа на представени от него в отменителното производство, трудова книжка, трудови договори и образци УП-2 и 3, удостоверяващи полагането на труд от ищеца при друг работодател в течение на процесния шестмесечен период 28.02.2006 г. – 28.08.2006 г. При новото разглеждане на иска за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ – във въззивното производство по реда на чл. 235 от ГПК от 1952 г. (отм.), във вр. с § 2, ал. 1 и ал. 2 от ПЗР на ГПК от 2007 г., по което е постановено обжалваното решение, въззивният съд е приел представения от ищеца по делото, трудов договор № 2/18.05.2006 г., сключен с [фирма]. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че събирането на това писмено доказателство е допустимо, тъй като то е представено от ищеца във връзка и предвид представените от ответника-работодател (касатора) и събрани в отменителното производство писмени доказателства за наличието на новото трудово правоотношение през процесния период, което обстоятелство не е спорно между страните при новото разглеждане на делото. При съвкупната преценка на всички тези доказателства, въззивният съд е приел, че посоченият в трудовия договор № 2/18.05.2006 г. размер на възнаграждението на ищеца при новия работодател, отговаря на данните за този размер, съдържащи се в писмените доказателства, представени от ответника-работодател (касатора) в отменителното производство, както и че това възнаграждение при новия работодател е по-ниско от това при ответника-касатор, предвид което е уважил частично иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ – в двете хипотези по чл. 225, ал. 1 и ал. 2 от КТ, както е посочено по-горе.
Предвид горното следва да се приеме, че двата процесуалноправни въпроса, изведени от касатора, поначало представляват общи основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Не е налице обаче, наведеното от жалбоподателя допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на възивния съд. Съображенията за това са следните:
В съдебната практика, включително в практиката на ВКС никога не е имало съмнение, че при новото разглеждане на делото, както по реда на чл. 235 от ГПК от 1952 г. (отм.), така и по реда на чл. 308 от ГПК от 2007 г., е допустимо всяка от страните по делото да провежда насрещно доказване чрез ангажиране на доказателства за опровергаване и/или за пълното изясняване на доказателствените факти, установяващи се от допустими нови доказателства на противната страна, представени в отменителното производство или също при новото разглеждане на делото след връщането му от ВКС. Осигуряването на тази процесуална възможност на всяка от страните по делото за провеждането на такова насрещно доказване във всеки етап от развитието на процеса, следва от принципа за равенство на страните в гражданското съдопроизводство (чл. 4, ал. 2 от ГПК от 1952 г., отм.; респ. чл. 9 от ГПК от 2007 г.). Горният извод в още по-голяма степен важи за производството по реда на чл. 235 от ГПК от 1952 г. (отм.), тъй като общият ред по ГПК от 1952 г. (отм.), към който препраща тази процесуалноправна норма, не установява и никакви процесуални преклузии за събирането на доказателства пред първата и въззивната инстанции по делото (за разлика от действащия ГПК от 2007 г.). Предвид формулировката на първия процесуалноправен въпрос, изведен от касатора, следва да се отбележи и че при недобросъвестно упражняване от страните на процесуалните им права при събирането на доказателства по делото, процесуалният закон (чл. 3 от ГПК от 1952 г., отм.; респ. чл. 3 от ГПК от 2007 г.) установява имуществена отговорност за вреди (особена деликтна отговорност), но не и процесуална санкция, изразяваща се в ограничаване на недобросъвестната страна да ангажира допустими доказателства с оглед изясняване на действителната фактическа обстановка по спора. В това отношение правната теория и съдебната практика са също еднозначни и трайно установени.
Съгласно т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение на въззивния съд, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Установената съдебна практика, в която се възприема изложеното по-горе разрешение на изведените от жалбоподателя процесуалноправни въпроси, е еднозначна и е формирана при точно и стриктно приложение на процесуалния закон, като тази практика не се нуждае от промяна, осъвременяване или обогатяване, поради което се споделя напълно и от настоящия състав на ВКС. Видно от мотивите към обжалваното въззивно решение, при разрешаването на поставените процесуалноправни въпроси, въззивният съд изцяло се е съобразил с тази константна съдебна практика и е приложил закона точно.
С оглед гореизложеното, – тъй като не е налице наведеното от жалбоподателя допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на въззивния съд, касационното обжалване на същото не следва да се допуска.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК, касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендиарните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата съдебна инстанция по делото, в размер 300 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1399/22.11.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 1470/2011 г. на Варненския окръжен съд;
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Д. Х. Г. сумата 300 лв. (триста лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.