О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 318
София, 04.03. 2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на пети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 5513 по описа за 2014 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от П. М. П. в качеството му на едноличен търговец с фирмено наименование „А.-Ф-П. П.”, седалище [населено място], чрез адв. Д. А. от АК Х., срещу въззивно решение № 256/28.04.2014 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по гр.д. № 1331/2013 г.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати процесуални нарушения – необсъждане на всички твърдения и доводи на страната и липса на мотиви, както и необоснованост на фактическите изводи. В изложението към касационната жалба са поставени въпроси, извън оплакванията в жалбата, но съдът намира, че двата документа, независимо от квалификацията им от страната, следва да се преценяват с оглед съдържанието им. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касаторът е въвел още касационно оплакване за недопустимост на въззивното решение, за неправилност поради допускане на съществени нарушения на съдопроизводствените правила – дадена правна квалификация във въззивното решение, различна от тази в доклада на първата инстанция, без изготвяне на нов доклад; нарушение на чл. 272 ГПК, на чл. 12 и чл. 235 ГПК, на чл. 266 ГПК.
Насрещната страна – частен съдебен изпълнител Р. Р. С., не е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Третото лице помагач на ответника – [фирма], София, представлявано от изпълнителния директор Р. Г., чрез процесуалния представител юрисконсулт П. В., е отговорило, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението няма формиран правен въпрос, а съображенията в касационната жалба и тези в изложението към нея, сочат на взаимоизключващи се доводи.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По основанията за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
П. М. П., в качеството му на едноличен търговец с фирмено наименование „А.-Ф-П. П.”, седалище [населено място] е предявил против частен съдебен изпълнител Р. Р. С. иск за сумата 33 663.28 лева –обезщетение за претърпени имуществени вреди – стойността на липсващи и унищожени вещи, резултат от незаконни действия и бездействия, извършени по изп. дело № 313/2007 год., по повод принудително изпълнение – въвод в недвижим имот.
По делото е конституирано трето лице помагач на ответника – [фирма], София, срещу когото е предявен обратен иск.
Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Кърджалийския окръжен съд, е отхвърлил иска. За да постанови този резултат, съдът установил, че изпълнително дело № 313/2007 г., по описа на ЧСИ Р. С., е образувано по молба на И. Х., действаща лично и като майка и законна представителка на малолетното си дете Н. И. Х., въз основа изпълнителен лист, издаден по гр.д. № 440/2006 г. на Кърджалийския районен съд, с който П. М. П. в качеството му на едноличен търговец с фирмено наименование „А.-Ф-П. П.”, седалище [населено място], е осъден да предаде владението на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица].
С призовка за доброволно изпълнение, връчена му на 02.08.2007 г., длъжникът по изпълнителното дело, лично е бил уведомен за образуваното изпълнително дело, за неговия предмет, за задълженията си по същото, а и на основание чл.325 от ГПК /отм./ за пристъпване към принудително изпълнение чрез, насрочен на 23.08.2007 г. от 14.00 часа, въвод във владение. Длъжникът е уведомен също, че ако на посочената дата възпрепятства изпълнението, на основание чл.328, ал.1 и ал.2 от ГПК /отм./, ЧСИ ще нареди да бъдат отворени сгради и ще поиска съдействие от органите на полицията.
В деня и часа на насрочения въвод, в присъствието на процесуалния представител на взискателя, на двама полицаи от РПУ, на ключар и деловодител, и в отсъствието на длъжника, частният съдебен изпълнител е въвел взискателя фактически във владение на недвижимия имот. В протокола за въвод е записано, че поради неосигурен достъп от длъжника, ключар е подменил патрона на входната врата, ключовете са били предадени на взискателя, изготвен е протокол-съобщение в 3 еднообразни екземпляра, първият от които е бил поставен за запечатване на входната врата на имота. ЧСИ е определил 10-дневен срок за изнасяне на движимите вещи от имота и е разпоредил да бъде уведомен длъжникът по делото за извършените действия и за определения срок. Движимите вещи на длъжника са били оставени на отговорно пазене на взискателя.
Препис от протокола-съобщение е изпратено на длъжника по пощата. Със съобщение от 03.09.07 г., [фирма] е уведомило ЧСИ, че пратката му е доставена на „А.-Ф-П. П.”, седалище [населено място] на 24.08.07 г., с първа покана за връчване на 04.09.07 г.; след изпращане на други две покани, пратката не била потърсена от получателя, поради което е и върната на 24.09.2007 г.
Със съобщение с изх.№ 6106/04.09.2007 г.,ЧСИ отново е уведомило длъжника, че ако в дадения му 10-дневен срок за изнасяне на движимите вещи, не освободи недвижимия имот, на 11.09.2007 г. – 14.00 часа, ще нареди изнасянето им, като ще счита, че същите са изоставени и, при това положение, няма да отговаря за повреди или липса на изоставените вещи.
Това съобщение е върнато на 27.09.2007 г. от [фирма] със забележка, че първата покана до получателя е от 08.09.07 г., след други две покани, пратката не е била потърсена от получателя.
От материалите по делото ДП №2/2008г. съдът приел за установено още, че включително на самия 11.09.2007 г., преди започване на фактическото изнасяне на движимите вещи, длъжникът, чрез лице от домакинството му, е бил предупреден за предстоящото действие и въпреки това не предприел действия в защита на собствеността си.
На 11.09.2007 г., 14.00 часа, в присъствието на процесуалния представител на взискателя, на самия взискател и на деловодител, след извършената от ЧСИ констатация, че движимите вещи не са изнесени в посочения в протокола за въвод във владение от 23.08.2007 г. 10 -дневен срок, осигурените от взискателя работници са ги изнесли извън помещението, помещенията било изпразнено и заключено от взискателя по делото.
Изпълнителното дело е прекратено на 19.10.2007 г., на основание чл.330,ал.1,б.”а” от ГПК /отм./.
Съдът приел, че ЧСИ не носи отговорност за това дали е било влязло в сила или не решението, въз основа на което бил издаден изпълнителния лист. Преценката е на съда, обжалването е по друг ред и не съставлява действие по принудително изпълнение, попадащо в кръга на действията, осъществявани от ЧСИ.
Прието е също така, че ищецът – длъжник в изпълнителното производство, е бил редовно уведомен за датата на въвода във владение на недвижимия имот – установено, както от писмените доказателства, още и от признанието на самия ищец в исковата молба. Съдът приел, също така, че длъжникът е бил уведомен, че в имота са заключени движими вещи, както и, че има 10-дневен срок да ги изнесе от имота, чрез залепения на вратата протокол-съобщение от 23.08.2007 г.
Съдът намерил, че в този случай няма изискване за ЧСИ да уведоми задължително длъжника, но въпреки това, със съобщение изх.№ 5792/24.08.2007 г. го е сторил. Независимо от първото съобщение, ЧСИ изпратил на длъжника и второ с изх.№ 6106/04.09.2007 г., с което го е уведомил, че на 11.09.2007 г. – 14.00 часа ще нареди изнасянето на движимите вещи, ако длъжникът не е освободил имота. Прието е, че след като съгласно чл.57 от Наредба № 4 за пощенските съобщения/ ДВ.бр.97/1979 г./, която на основание § 99 от ПЗРЗИДЗПУ е запазила действието си и след отмяна на Закона за съобщенията, препоръчаните пратки се доставят на получателя на посочения адрес или в ПТП станция, срещу подпис в служебната разносна книга, и доколкото посоченият алтернативен начин на връчване е законово установен, фактът на неявяване на получателя, при осъществени в срок до 11.09.2007 г. две покани – на 04.09.2007 г. и на 08.09.2007г., следва да се приеме като знание за дадения срок и призоваване за съответната дата. Освен това, длъжникът е бил уведомен за насрочените на 11.09.2007 г. действия от ЧСИ и чрез член на домакинството си.
Направено е заключение, че действията на ЧСИ са били законосъобразни и искът е отхвърлен. В изложението няма конкретно формулирани въпроси.
Твърди се, че решението било недопустимо, защото в противоречие с процесуалните правила съдът е постановил решение, като едва в него е дал различна правна квалификация от тази, посочена в доклада по делото по иска, което налага обезсилване на решението или изготвяне на нов доклад от въззивната инстанция. „В този смисъл” била практиката на ВКС – ТР № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, определение № 588/13.2011 г. по ч.т.д. № 601/2009 г. ІІ т.о. на ВКС и определение № 648/2012 г. по ч.т.д. № 383/2012 г. ІІ т.о. ВКС. Касационно обжалване следва да се допусне поради съществуващо съмнение относно допустимостта на решението – ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Ако въпросът е дали касационният съд е длъжен и служебно да допусне касационно обжалване на въззивно решение за проверка на неговата допустимост, то той е принципно значим, но относим за хипотези, когато страните не навеждат подобно оплакване, а касационната инстанция, с оглед служебните си задължения, намери за необходимо да се произнесе по въпрос, касаещ допустимостта на обжалваното пред него въззивно решение. В случая, при служебно извършената преценка, съставът не откри подобна необходимост. В същото време, сам касаторът се позовава на недопустимост на въззивното решение, но по съображения, които не обуславят сочения порок. Неизготвяне на нов доклад, съответно недаване на указания на страните, с оглед променената правна квалификация на иска, е процесуално нарушение на въззивния съд, което не обуславя само по себе си недопустимост на съдебното решение. То би било такова само, ако съдът се е произнесъл по иск, различен от тази, с който е сезиран, като, безспорно, не правната квалификация определя предмета на иска, а страните, правопораждащите юридически факти и петитума.
Безспорно, по настоящото дело и първата, и въззивната инстанция, са се произнесли по едни и същи правопораждащи факти, спрямо едни и същи страни и с оглед една и съща претенция, в рамките по исковата молба. Нормата на чл. 441, ал. 1 ГПК е процесуална; разпоредбата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД урежда общия състав на непозволеното увреждане, като в чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ изрично е уредено, че частният съдебен изпълнител отговаря за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност и доколкото няма специални правила – приложими са тези на общия закон, т.е., чл. 45 и сл. ЗЗД. Ето защо, независимо дали съдилищата са цитирали една или повече от посочените правни норми, те са разгледали един и същи спор – за отговорността на ЧСИ за имуществени вреди от негови действия и бездействия.
По изложените съображения, ако въпросът на касатора в изложението е дали въззивният съд е следвало да повтори доклада по делото и да даде указания на страните, поради променена квалификация на иска, той е неотносим. Както стана ясно, квалификацията на материалноправния спор, дадена от първа и втора инстанция по делото, не се различава.
Само за пълнота на изложението, следва да се посочи, че цитираното от касатора ТР № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС има за предмет порочни решения не на съдилища, а на Общото събрание на дружества, съответно исковете по чл. 71, чл. 74 и чл. 75 ТЗ. Определенията на ВКС са по чл. 288 ГПК и не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, както изрично е изяснено в ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Във връзка с оплакванията за допуснати нарушения на чл. 12 и чл. 235 ГПК и доколкото се твърди противоречие на въззивното решение с цитирани от касатора съдебни решения, Върховният касационен съд приема, че в изложението е поставен процесуалноправният въпрос длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички твърдения, възражения и доказателства по делото. Той е също принципно значим, но в случая не се установява противоречие с цитираните от касатора съдебни решения. Пловдивският апелативен съд е обсъдил всички относими, допустими и релевантни доказателства, като е изследвал доводите и възраженията на страните, като при мотивирането се е възползвал от възможността да препрати към мотивите на първата инстанция. Несъгласието с фактическите и правни заключения на съда, само по себе си, не сочи на противоречие с установената съдебна практика по тълкуване на чл. 12 и чл. 235 ГПК. Само за яснота, доколкото основните съображения и доводи на касатора да поддържа нарушение на цитираните процесуални норми, са във връзка с доводите във въззивното производство, имащи отношение към връчването на съобщенията на длъжника в изпълнителното производство по пощата, с обратна разписка: въззивният съд е приел, че длъжникът е бил уведомен редовно да изнесе в указания срок движимите вещи от имота по още два начина – чрез залепване на протокола на вратата на имота и чрез член на домакинството си. Във връзка с тези съображения няма нито касационни оплаквания, нито въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, така че крайното заключение на въззивния съд за законност на действията на ЧСИ, предприети на 11.09.2007 г., няма как да се променят.
В изложението, също така, има оплаквания за нарушение на чл. 272 ГПК и, че въззивното решение няма мотиви, като страната се позовава на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 990/2010 г. по гр.д. № 47/2009 г. на І г.о. на ВКС, решение № 11/2012 г. по гр.д. № 471/2011 г. на ІІ г.о. на ВКС, решение № 10/2011 г. по гр.д. № 533/2010 г. на ІІІ г.о. Ако поставените правни въпроси са дали въззивният съд трябва да мотивира своето решение, какво е съдържанието на мотивите и за възможността да се препрати към мотивите на първата инстанция, те са принципно значими, но в случая не се установи поддържаното противоречие. Основният довод на касатора, освен това, е че не са обсъдени доводите му по приложението на чл. 87 от Наредба № 4 за пощенските съобщения, съответно кога получателят е уведомен по пощата, когато не се е явил да получи съобщението в ПТП. Както стана ясно, различното тълкуване не би довело до различен краен резултат, защото въззивният съд е споделил и съображенията на първата инстанция, че едноличният търговец е бил уведомен да изнесе в 10-невен срок движимите вещи от имота, по още два начина. Оплаквания в тази връзка няма.
В изложението още се поддържа нарушение на процесуалните правила поради недопускане на доказателства от въззивния съд и се твърди противоречие с решение № 415/2012 г. по гр.д. № 1332/2010 г. І г.о. на ВКС и решение № 134/2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на ІІ т.о. на ВКС. По настоящото дело Пловдивският апелативен съд е отказал да допусне доказателствените искания на въззивника поради преклузия по чл. 266 ГПК – доказателствата са били поискани за събиране от първата инстанция, поради което не са нови, а няма оплаквания за допуснати от първостепенния съд нарушения в тази връзка. Това разрешение не противоречи на принципните разяснения, дадени в двете цитирани решения на Върховния касационен съд.
Според касатора ответникът не е доказал законосъобразно извършване на действията по изпълнението, включително редовното призоваване и уведомяване на длъжника и истинността на съставения протокол, който е оспорен от ищеца, поради което се установява противоречие с постоянната практика на ВКС по приложението на чл. 127 ГПК. В случая страната изразява несъгласие с фактическите и правни заключения на въззивния съд, а това не значи, че той е разместил доказателствената тежест в процеса. Не е приел, че действията на ЧСИ са законосъобразни, защото насрещната страна не е успяла да установи нарушения; напротив, съдът е приел, че по делото е установено, че ЧСИ се приложил точно закона при извършения въвод и, по-късно, при изнасянето на движимите вещи.
Към изложението има приложени още решения на Върховен административен съд, които, както е изяснено в ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, както и ТР № 3/2012 г. по т.д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС по тълкуване на чл. 82 ЗЗД, което няма никакво отношение към предмета на спора, произнесеното от съда, касационните оплаквания и поставените правни проблеми.
В заключение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 256/28.04.2014 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по гр.д. № 1331/2013 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: