5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 192
гр. София, 07 май 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 1512 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ, Комисията) срещу определение № 113/11.03.2019 г., постановено по възз. частно гр. дело № 118/2019 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно определение са потвърдени определение № 857/25.10.2018 г. и определение № 31/11.01.2019 г., постановени по гр. дело № 72/2018 г. на Старозагорския окръжен съд, с първото от които е прекратено производството по същото първоинстанционно гр. дело, образувано по иск по чл. 74, ал. 1 от ЗОПДНПИ (отм.), а с второто е допълнено първото определение в частта за разноските, като комисията-касатор е осъдена да заплати адвокатско възнаграждение на пълномощника на ответника по делото П. М. П..
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение.
В изложението към частната касационна жалба на КПКОНПИ, като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е формулиран правният въпрос относно характера на срока (инструктивен или преклузивен) по чл. 27, ал. 1 и ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.). Жалбоподателят навежда допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл по този въпрос, в противоречие с практиката на ВКС, както и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът навежда и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като излага съображения за очевидна неправилност на решаващия извод на въззивния съд, че срокът по чл. 27, ал. 1 и ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.) е преклузивен. С частната касационна жалба е направено и искане за спиране на настоящото частно касационно производство до произнасяне с тълкувателно решение по висящото тълк. дело № 1/2018 г. на ОСГК на ВКС.
Ответникът П. М. П. в отговора на частната касационна жалба излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел следното:
Установил е, че на 04.07.2016 г. ТД на КОНПИ-Бургас е получила уведомление от Районната прокуратура в [населено място], че последната на 12.03.2016 г. е внесла в съда споразумение за прекратяване на наказателното производство срещу ответника за престъпление по чл. 354а, ал. 3, т. 1 от НК, като на 18.03.16 г. съдът е одобрил споразумението, с което ответникът е бил признат за виновен. Към този момент престъплението е попадало в приложното поле на чл. 22, ал. 1, т. 25 от ЗОПДНПИ (отм.). На 13.07.16 г. е образувана проверка по чл. 22, ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.), а на 21.03.18 г. с решение на Комисията е образувано производство и на 07.06.18 г. е внесено в съда искането (искът) по чл. 74, ал. 1 от ЗОПДНПИ (отм). С обжалваното определение № 857/25.10.18 г. окръжният съд е прекратил производството по делото поради недопустимост на предявения иск, по съображения, че е било нарушено правото на справедлив процес на ответника, тъй като е било установено, че проверката е била продължена с три месеца и е следвало да продължи до 13.10.17 г.; че Комисията не е изготвила доклад по чл. 27, ал. 4 от ЗОПДНПИ (отм.), а направо е пристъпила към вземане на решение от 21.03.18 г. за образуване на производство срещу ответника; че на последния е била определена дата за запознаване с материалите – 30.04.18 г. от 10.30 ч., като в 14.30 ч. на същата дата е изготвен протокол, че ответникът не се е явил, без да се изчака краят на работния ден; че на една и съща дата е взето решение за изготвяне на искане до съда и е изпратено по пощата същото до съда. Освен това, първоинстанционният съд е приел, че тъй като в хода на проверката чл. 22, ал. 1, т. 25 от ЗОПДНПИ (отм.) е бил изменен и престъплението, за което ответникът е привлечен като обвиняем, е извадено от приложното му поле, то тази промяна представлява по-благоприятен за ответника закон, което обстоятелство, предвид правото на справедлив съдебен процес, както и на останалите човешки права, залегнали в ЕКЗПЧОС, е послужило като основание производството да бъде прекратено.
Въззивният съд е приел, че крайният извод на първата инстанция за недопустимост на иска е правилен, но по различни съображения, като в тази връзка е прието следното:
По ЗОПДНПИ (отм.) производството протича в две фази: първата се развива пред Комисията, а втората пред съда, като началната дата на производството като цяло, а и на първата му фаза, е датата на постъпването на уведомлението от сезиращия орган при съответния териториален орган -директор на ТД на Комисията. Срокът за провеждане на първата фаза е нормативно определен на една година в чл. 27, ал. 1 от ЗОПДНПИ (отм.), като по изключение Комисията може еднократно да удължи срока с още 6 месеца, поради което първата фаза може да продължи максимално година и шест месеца. Срокът за проверката е преклузивен по своя характер и за него съдът следи служебно. Срокът започва да тече от възникването на субективното право на държавата да отнеме имуществото, след сезирането на Комисията от съответния орган, като законът не е предвидил правила за спиране или прекъсване на проверката. Срокът за извършване на проверката от Комисията е спазен, само ако от сезирането, и до изтичането на срока е взето решение и е внесено мотивирано искане в съда за отнемане в полза на държавата на имущество на проверяваното лице. След изтичането на срока на проверката, по силата на закона се прекратяват правомощията на Комисията и настъпва прекратяване на субективното материално право на държавата за отнемане на имуществото от проверяваното лице. След изтичането на срока е налице отрицателна процесуална предпоставка за образуване на втората – съдебната фаза на производството, респ. – образуваното съдебно производство е недопустимо и за това съдът следи служебно. В случая съдебното производство е било образувано след изтичането срока за проверката, който еднократно е продължен с три месеца – до 04.10.17 г.
Отделно от горното, въззивният съд е намерил за основателно и възражението на ответника, че в хода на проверката престъплението, за което той е привлечен като обвиняем, е извадено от приложното поле на ЗОПДНПИ (отм.), поради което производството пред Комисията е следвало да бъде прекратено. В тази връзка апелативният съд е изложил съображения, че нормата на чл. 22 от ЗОПДНПИ (отм.) е процесуална, защото възлага задължения на орган с властнически правомощия – да започне проверка, когато лицето е привлечено като обвиняем за някое от посочените в нормата престъпления. Съдът е приел, че като процесуална, нормата има незабавно и обратно действие, поради което, за престъпление, което е извадено от приложното ? поле, проверка не може да започне, а започналата трябва да бъде прекратена, защото вече действа друга процесуална норма.
Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените мотиви към обжалваното определение, формулираният от жалбоподателя правен въпрос е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото.
Този правен въпрос попада в предмета на соченото от касатора, тълк. дело № 1/2018 г. на ОСГК на ВКС, което е образувано по следния правен въпрос: какво е правното значение на изтичането на срока за проверка по чл. 15, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.), съответно – по чл. 27, ал. 1 и ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.) и по чл. 112, ал. 1 и ал. 2 от ЗПКОНПИ, за възникването, надлежното упражняване и съществуването на правото на иск и на материалното право на държавата за отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност, и на незаконно придобито имущество, т.е. – преклузивен или интруктивен е предвиденият в чл. 15, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.), съответно – по чл. 27, ал. 1 и ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.) и по чл. 112, ал. 1 и ал. 2 от ЗПКОНПИ, срок за извършване на проверки и събиране на доказателства за установяване на произхода и местонахождението на имущество, за което има данни, че е придобито пряко или косвено от престъпна дейност, и съответно – допустимо ли е образуване на производство по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.), чл. 74 от ЗОПДНПИ (отм.) и по чл. 153 от ЗПКОНПИ след изтичане на този срок. По това тълкувателно дело към настоящия момент не е постановено тълкувателно решение, като преди постановяването на такова, по настоящето дело не може да бъде постановено определение по реда на чл. 274, ал. 3, във вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл – тълкувателно решение № 8/07.05.2014 г. по тълк. дело № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС). С оглед на това, касационното производство по настоящото частно гр. дело следва да се спре на основание чл. 229, ал. 1, т. 7, във вр. с чл. 292, чл. 274, ал. 3 и с чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, до постановяването и обявяването на тълкувателно решение по посоченото тълкувателно дело.
Отделно от горното, на настоящия съдебен състав е служебно известно и че с определение от 02.04.2019 г. по гр. дело № 704/2017 г. на Софийския градски съд (СГС) е отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС) по тълкуване на Директива 2014/42/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 03.04.2014 г. за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в Европейския съюз (по-натам – Директива 2014/42/ЕС) и на Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС), като част от въпросите, включени в това преюдициално запитване, са следните: 1) наказателна по смисъла на Директива 2014/42/ЕС или гражданскоправна е мярката по отнемане на незаконно придобито имущество, ако обявената от националния закон цел на отнемане на имуществото е генералната превенция – предотвратяване на възможностите за незаконно придобиване на имущество и разпореждане с него, но без да се поставя като условие за конфискацията извършване на престъпление или друго правонарушение и съществуването на пряка или косвена връзка между правонарушението и придобитото имущество; 2) следва ли чл. 8 (1) от Директива 2014/42/ЕС да се тълкува в смисъл, че гаранциите, които тази разпоредба предоставя на осъдено лице, чието имущество подлежи на конфискация, следва да се прилагат и в случай като настоящия в производство, което протича паралелно и независимо от наказателното производство; 3) следва ли презумпцията за невиновност и изискването за зачитане на правото на защита, установени в чл. 48 от ХОПЕС, и принципът на ефективност да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която създава презумпции за престъпен характер на имущество с неустановен или недоказан произход, и за наличие на основателно предположение за незаконно придобито имущество (чл. 1, ал. 2 и чл. 21, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.)), като въвежда „имущественото несъответствие“ като единствено и решаващо доказателство за наличие на незаконно придобито имущество, и допуска прилагането на методика за правно и икономическо проучване и анализ, въз основа на която се установява предположение за незаконен характер на съответното имущество, както и неговата стойност, което предположение е обвързващо за решаващия орган, без той да може да осъществи пълен съдебен контрол върху съдържанието и прилагането на методиката; 4) пораждат ли директен ефект разпоредбите на чл. 6 (2) и чл. 8 от Директива 2014/42/ЕС в частта им, в която предвиждат гаранции и предпазни клаузи за засегнатите от конфискация лица или за добросъвестните трети лица.
Видно от изложеното по-горе – предвид приетите за установени обстоятелства по делото в мотивите към обжалваното въззивно решение, тези правни въпроси, включени в преюдициалното запитване до СЕС, също са от значение за процесуалната допустимост на исковото производство по настоящото дело и за изхода на последното, респ. – с оглед и разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – са от значение и за допускането на касационното обжалване на въззивното определение. Предвид и разпоредбите на чл. 633, във вр. с чл. 629, ал. 2, предл. 1 от ГПК, обаче, преди произнасянето и на СЕС по това преюдициално запитване, по настоящето дело не може да бъде постановено определение по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Поради това е налице и основание по чл. 229, ал. 1, т. 7, във вр. с чл. 631, чл. 633, чл. 629, ал. 2, предл. 1, чл. 274, ал. 3 и с чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ГПК за спиране на производството по настоящото дело (в този смисъл е и определение № 198/21.06.2018 г. по гр. дело № 862/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС).
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
СПИРА производството по частно гр. дело № 1512/2019 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, до постановяването и обявяването на тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2018 г. на Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд; както и до произнасянето на Съда на Европейския съюз по преюдициалното запитване, отправено с определение от 02.04.2019 г. по гр. дело № 704/2017 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: