О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 118
гр. София, 29.01.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 6290 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Г. М. срещу решение № 1214/12.06.2014 г., постановено по гр. дело № 2181/2014 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено – в обжалваната пред въззивния съд част, решение № 1057/19.03.2013 г. по гр. дело № 166/2012 г. на Благоевградския окръжен съд, е уважен частично, предявеният срещу жалбоподателя, от А. Д. Г., заместен във въззивното производство от наследницата му по закон З. С. Г., иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД, като касаторът е осъден да заплати на ищцата – процесуална правоприемница на починалия първоначален ищец, сумата 12 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, във връзка с телесни увреждания от престъпление, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 07.03.2011 г. до окончателното й изплащане; в тежест на жалбоподателя-ответник са възложени и разноски и държавна такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, като постановено при съществени нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните два правни въпроса (уточнени от съда, съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото изобщо може да се приеме, че са налице ясни формулировки на правни въпроси), а именно: 1) материалноправен по приложението на чл. 52, във вр. с чл. 45 от ЗЗД – относно целта на обезщетението за неимуществени вреди – да репарира в относително пълен обем болките, страданията, неудобствата и другите нематериални последици за пострадалия, възникнали от виновното и противоправно поведение на дееца, като правопораждащият факт за обезщетението е извършването на самото деяние, от което тези неблагоприятни последици са настъпили; и 2) процесуалноправен по приложението на чл. 236, ал. 2, във вр. с чл. 235, ал. 2 от ГПК – относно задължението на съда да обсъди и направи анализ на всички събрани по делото доказателства.
По отношение на материалноправния въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, че той е решен от въззивния съд в противоречие със съдебната практика, но без в тази връзка да сочи и да представя преписи от влезли в сила съдебни решения. По отношение на процесуалноправния въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че той е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС по приложението на процесуалния закон, но без и в тази връзка да сочи нито един конкретен акт на ВКС и ВС.
В останалата си, макар и много подробна част, изложението на касатора съдържа единствено преповтаряне и доразвитие на касационните оплаквания, изложени и в касационната жалба – за неправилност на обжалваното въззивно решение, които биха могли да съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, но нямат отношение към настоящото производство по чл. 288 от ГПК, тъй като не съставляват основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл – т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Ответницата по касационната жалба – ищцата З. С. Г., в отговора си излага становище и подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на сторените пред настоящата инстанция, съдебно-деловодни разноски.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд, след изключително подробно обсъждане и анализ на събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, и на установените от тях обстоятелства, е приел, че е осъществен фактическият състав на чл. 45 от ЗЗД, пораждащ отговорността на касатора-ответник за причинените на първоначалния (починал в течение на производството по делото) ищец, неимуществени вреди от телесни увреждания, причинени му на 07.03.2011 г., вследствие извършеното от жалбоподателя-ответник престъпление по чл. 129, ал. 2, пр. 5, във вр. с чл. 129, ал. 1 от НК – средна телесна повреда, а именно: Прието е, че със споразумението, с което е приключило воденото наказателно производство, имащо последиците на влязла в сила присъда, съгласно чл. 383, ал. 1 от НПК, задължителна за съда, разглеждащ гражданските последици от деянието, на основание чл. 300 ГПК, е установено извършването на това престъпление от страна на касатора-ответник, при което на първоначалния ищец, чрез нанасяне на удар с тъп предмет (дървена бухалка) в областта на главата, са причинени следните увреждания: разкъсно контузна рана в дясната теменна област на главата с дължина 6 см., линейно счупване на подлежащата кост, мозъчно сътресение, причинили му разстройство на здравето, временно опасно за живота. Въз основа на подробно обсъдените преди това свидетелски показания и заключение на комплексната съдебно-медицинска експертиза, изготвена по приетата по делото медицинска документация и извършен от експертите преглед на първоначалния ищец, въззивният съд е приел, че нанесеното от жалбоподателя на ищеца травматично увреждане, е довело и до трайно двустранно намаление на слуха (55 % – вляво и 30 % – вдясно), и до разстроена биоелектрична активност на мозъка на пострадалия (изразяваща се клинично с намален слух и невротични усещания – болки в главата с неопределен характер, замаяност и световъртеж, неспокоен сън, волева и емоционална потиснатост, снижено самочувствие и липса на мотивация за работа). В тази връзка апелативният съд – в отговор на доводите във въззивната жалба на касатора, е изтъкнал, че в производството пред гражданския съд, разглеждащ последици на престъпление, независимо от влязлата в сила присъда, съответно споразумение, могат да се доказват увреждания и последици от тях, необхванати от актовете в наказателното производство; както и че в случая се касае до последици от травматичните увреждания на пострадалия при престъплението, осъществено от ответника, които се разкриват и установяват в периода на лечение и възстановяване от травмата. Изложени са и съображени, че по делото не се установява преди травмата да е била налице някаква увреда на слуха на първоначалния ищец, с оглед на което, и при данните за двуетапното протичане на слуховите смущения при него – първоначално, след травмата – шум в ухото, и след това – отпадане на шума и поява на намаление на слуха, установено от заключението на съдебномедицинската експертиза, съдът е възприел експертното мнение, че увреждането на слуховия нерв при пострадалия се дължи на травмата на главата му. По спорния по делото въпрос относно размера на обезщетението, което би могло да обезщети причинените на първоначалния ищец неимуществени вреди от процесните телесни увреждания, съгласно нормата на чл. 52 от ЗЗД и съобразно задължителните указания, дадени с ППВС № 4/1968 г. относно релевантните за размера на обезщетението и за прилагането на критерия „справедливост”, обективни обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид при телесните увреждания, апелативният съд е съобразил следните конкретни обстоятелства, установени по делото: вида и характера на уврежданията на първоначалния ищец, начина, по който са му причинени – при престъпление, свързано с удар с бухалка в главата, проведеното му стационарно и домашно-амбулаторни лечение, характера и интензитета на търпените от ищеца болки, страдания, неудобства, дългия лечебно-възстановителен период, неблагоприятните остатъчни трайни последици от травматичните увреждания – намаляване на слуха и разстроена биоелектрична активност на мозъка, наличната вследствие последната при ищеца, неврологична симптоматика, свързана с болки в главата и негативни изживявания, възрастта на първоначалния ищец към момента на увреждането – 34 години и социално-икономическите условия към същия момент – 07.03.2011 г., настъпилата смърт на пострадалия на 03.08.2013 г. – предвид периода, през който той е търпял вреди. С оглед това, въззивният съд е намерил, че необходимо и достатъчно за компенсирането на неимуществените вреди на ищеца е обезщетение в размер на 12 000 лв., върху която сума, на основание чл. 86, ал. 1, във вр. с чл. 84, ал. 3от ЗЗД, следва да бъде присъдена и законната лихва, считано от датата на увреждането – 07.03.2011 г. Изложени са и съображения, че по делото не се установява да е налице основанието по чл. 51, ал. тт 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, поради принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, а именно – не е доказано противоправното поведение на касатора-ответник да е предизвикано от обидни думи от страна на пострадалия или първият да е бил в състояние на афект към момента на нанасяне на удара в областта на главата на първоначалния ищец.
От така изложените подробни мотиви към обжалваното въззивно решение е очевидно, че при разрешаването и на двата правни въпроса, изведени в изложението на касатора, съответно – материалноправния по приложението на чл. 52, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, и процесуалноправния по приложението на чл. 236, ал. 2, във вр. с чл. 235, ал. 2 от ГПК, апелативният съд се е съобразил изцяло с обилната задължителна практика на ВКС – формирана по реда на чл. 290 от ГПК, както и цитираното ППВС № 4/1968 г. Както вече беше посочено, самият касатор не сочи нито един съдебен акт в подкрепа на твърденията си, че тези два правни въпроса били разрешени от въззивния съд в противоречие със съдебната практика, респ. – със задължителната такава на ВКС.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от жалбоподателя допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК (в този смисъл – и т. 2 и т. 3 и мотивите към тях от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Предвид крайния изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 800 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1214/12.06.2014 г., постановено по гр. дело № 2181/2014 г. на Софийския апелативен съд;
ОСЪЖДА И. Г. М. да заплати на З. С. Г. сумата 800 лв. (осемстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.