2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 859
гр. София, 24.11.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2867 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от ищеца М. Б. З. и ответника П… (ПРБ) срещу решение № 29/06.01.2016 г., постановено по гр. дело № 3829/2015 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваната пред апелативния съд част от решение № 5358/20.07.2015 г. по гр. дело № 14447/2013 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат ответната ПРБ е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, да заплати на ищеца сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва върху нея от 25.10.2013 г. до изплащането ?, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на неоснователно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл. 291, ал. 1, във вр. с чл. 20 от НК, приключило с влязла в сила оправдателна присъда по н.о.х.д. № 3077/2008 г. на Софийския районен съд (СРС), потвърдена с влязло в сила на 23.11.2012 г. решение № 1313/23.11.2012 г. по в.н.о.х.д. № 3636/2012 г. на СГС; като искът е отхвърлен за разликата над сумата 10 000 лв. до сумата 25 000 лв.
Ищецът М. Б. З. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответната ПРБ – в осъдителната част.
И двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при определяне размера на процесното обезщетение – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В подадения от ищеца отговор се излагат становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване по жалбата на ответната ПРБ, както и за неоснователност на тази жалба. Ответникът не е подал отговор на касационната жалба на ищеца.
В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и на двете страни по делото, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран правният въпрос относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка и анализ от съда на всички обективно съществуващи конкретни обстоятелства, установени по делото, които са от значение за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 от ЗЗД. Този въпрос обобщава по съдържание и останалите формулирани от страните правни въпроси, които също са свързани с подлежащите на обсъждане от съда обстоятелства и доказателства по делото при определянето на справедливо обезщетение за неимуществени вреди съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ. Тези въпроси в изложението на ищеца са: длъжен ли е съдът да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства и доводи на страните по делото; и как се определя размерът на обезщетението и кои обстоятелства се вземат предвид, наред с примерно изброените в т. II (мотивите към т. 11) от ППВС № 4/23.12.1968 г., когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, свързана с професионалната реализация на обвиняемия (ищеца); а в изложението на ответната ПРБ – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице (ищеца), и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ. И двете страни навеждат допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържат, че формулираните от тях въпроси са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката на ВКС и на САС, като конкретно сочат: т. II (т. 11) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 163/14.06.2013 г. по гр.д. № 1456/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (и цитираните в него три решения на ВКС), решение № 95/29.04.2015 г. по гр.д. № 5462/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 344/24.11.2014 г. по гр.д. № 2378/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 434/02.11.2011 г. по гр.д. № 1235/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 151/13.05.2014 г. по гр.д. № 5386/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 391/28.10.2015 г. по гр.д. № 2899/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 29/05.03.2012 г. по гр.д. № 170/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 480/12 от 23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 2301/16.12.2013 г. по гр.д. № 3090/2013 г. на САС.
Разрешаването на изведените и от двамата жалбоподатели правни въпроси по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, несъмнено е обуславящо правните изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото, поради което тези правни въпроси поначало съставляват общи основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
За да уважи иска за обезщетение за неимуществени вреди за сумата 10 000 лв. и за да го отхвърли за разликата до 25 000 лв., въззивният съд, след обсъждане на доказателствата по делото е приел за установено следното: Ищецът е бил обвинен заедно с още четири лица за извършено от тях престъпление по чл.291, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, – че в качеството си на вещо лице по гражданско дело съзнателно е дал невярно заключение пред съд. Наказателното производство срещу ищеца е било образувано през 2007 г., обвинителният акт е внесен от прокурора в съда на 13.03.2008 г. Съдебното производство пред първоинстанционния наказателен съд е продължило над четири години, като по време на това производство е бил сменен докладчикът по делото и новият докладчик е започнал разглеждането на делото отначало и част от процесуалните действия са били повторени. На 24.04.2012 г. СРС е постановил оправдателна присъда по отношение и на петимата подсъдими, включително ищеца; присъдата е била протестирана от прокурора, но е била потвърдена с решение от 23.11.2012 г. на СГС, което е окончателно.
Съгласно мотивите на въззивния наказателен съд, престъплението е било доказано от обективна страна, тъй като в наказателното производство чрез експертизи е установено, че заключението, дадено от ищеца и неговите колеги по гражданското дело, е невярно. Подсъдимите са оправдани обаче, тъй като не е доказана субективната страна на престъплението – че вещите лица са действали умишлено при депозиране на неверните заключения в съда. Въз основа свидетелските показания по делото, апелативният съд е приел за установено и че преди да започне наказателното производство ищецът е бил много по-бодър, работел спокойно; след това бил силно притеснен, още повече, че имало статия във вестник във връзка с обвинението; това му се отразило емоционално, бил в състояние на нервно пренапрежение. Намалели делата, по които бил назначаван за вещо лице, а ищецът разчитал на доходи от работата си като експерт, тъй като бил пенсионер; притеснявал се и от негативни изказвания в професионалните среди, особено след публикуването на статията. Въззивният съд е установил, че самата публикация във вестник „Нощен труд” от 11.06.2008 г. е със заглавие „Спипаха петима графолози за менте експертиза”, като в нея са написани само инициалите на петте вещи лица, от които с началните букви на ищеца съвпадат само инициалите „З.М.”, без повече индивидуализиращи данни за личността му. При така установеното от обсъдените доказателства, въззивният съд е обобщил, че
досъдебното производство е приключено в разумен срок; по-продължително е било производството в съдебната фаза, но за продължителността на съдебното производство, частично обусловена и от смяната на съдията-докладчик, прокуратурата не следва да носи отговорност; спрямо ищеца е била приложена най-леката мярка за неотклонение – „подписка”; той е бил притеснен от воденото срещу него наказателно производство, което е станало и обществено достояние и се е отразило на работата му като вещо лице; не може обаче да се направи извод, че моралните вреди са били до такава степен тежки, че да обусловят обезщетение в размер на 25 000 лв., каквото е присъдено от първоинстанционния съд. В заключение, апелативният съд е приел, че с оглед обема на доказаните неимуществени вреди, които са настъпили в резултат от обвинението и са в пряка причинна връзка с него, справедливото обезщетение е в размер на 10 000 лв.
Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените от него мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е определил размера на присъденото процесно обезщетение за претъпените от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид всички правно-релевантни за това обстоятелства, приети за установени по делото, и като е приложил критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз и в сочените от страните – ППВС № 4/1968 г. и тълкувателно решение (ТР) № 3/22.04.2005 г., както и в установената, също задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, каквито са и сочените от жалбоподателите решения на ВКС. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Предвид съобразяването на въззивното решение – досежно определянето размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди и взетите предвид от съда правно релевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по наведените, както от ищеца, така и от ответника правни въпроси относно критериите и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. При наличието на посочената задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, не са налице наведените от ищеца и от ответника допълнителни основания по т. 1 и т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по формулираните от тях правни въпроси, свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ. В тази връзка следва да се отбележи и че в посочените от страните, влезли в сила решения на ВКС и САС, също са възприети горните принципни разрешения на същите правни въпроса, и в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело, поради което също не е налице противоречиво решаване на изведените от страните правни въпроси, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от двамата жалбоподатели допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 29/06.01.2016 г., постановено по гр. дело № 3829/2015 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.