2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 275
гр. София, 14.03.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, търг. дело № 60260 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото [фирма] срещу решение № 124/12.04.2016 г., постановено по въззивно търг. дело № 675/2015 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 472/28.07.2015 г. по търг. дело № 745/2011 г. на Пловдивския окръжен съд и жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца [фирма] следните суми: сумата 25100 лв., представляваща част от вземане в общ размер 34 446 лв., представляваща стойността на извършени от ищеца-изпълнител, но незаплатени от ответника-възложител видове строително-монтажни работи (СМР), съгласно договор за строителство от 01.06.2007 г., а именно: 1) изграждане на топлоизолация по фасади с мазилка; 2) изграждане на топлоизолация по покрива и тераси; 3) замазка на подове; 4) обшивки и водосточни тръби; 5) хидроизолация; 6) пароизолация; 7) гранитогрес, изпълнен на тераси, стълби и коридори; 8) теракота на тоалетни помещения; 9) фаянс по стени; 10) бардолин; 11) машинна шпакловка; 12) поставяне на врати; 13) боядисване с латекс; 14) изграждане на топлоизолация по пода на първия етаж; 15) изграждане на ограда; 16) зидария в старата сграда; 17) подпрозоречни первази; 18) шапки-тераси; 19) монтаж на балатум; 20) куфари К.; 21) поставяне на автомати за врати; 22) поставяне на саморазливна замазка на балатум; както и сумата 2500 лв., представляваща неустойка за забава за периода 04.08.2009 г. – 23.08.2009 г., дължима съгласно чл. 54 от договора за строителство от 01.06.2007 г.
Касационната жалба (предвид и уточненията на същата) е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост на обжалваното решение, като постановено по нередовна искова молба, както и за и за неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът [фирма] в отговора на жалбата излага становище и съображения за частична недопустимост на жалбата, евентуално – че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Възражението за частична процесуална недопустимост на касационната жалба е неоснователно. То се основава на съображения, че оплакването на касатора за недопустимост на въззивното решение е направено след изтичане на срока по чл. 283 от ГПК – с подадената молба-уточнение за отстраняване нередовностите на първоначално подадената бланкетна жалба, съгласно дадените указания от въззивния съд. Съгласно константната практика на ВКС, последният и служебно следи за процесуалната допустимост на въззивното решение, поради което не е необходимо да е направено оплакване на касатора за това в срока по чл. 283 от ГПК. Освен това, този срок се счита спазен, след като въззивният съд е дал указания за отстраняване нередовностите на бланкетната касационна жалба чрез привеждането ? в съответствие с изискванията на чл. 284 от ГПК (включително – с това по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания по чл. 281 от ГПК) и тези указания са изпълнени от касатора в едноседмичния срок за това по чл. 285, ал. 1 от ГПК, както в случая.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (също предвид уточненията му), като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните четири правни въпроса, уточнени, конкретизирани и обобщени от съда (съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), а именно: 1) следва ли въззивният съд да се произнесе по своевременно направено от ответника възражение за нередовност на исковата молба, по което няма произнасяне от първоинстанционния съд и решението на последния не е обжалвано от ответника поради липса на правен интерес; 2) може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо не ги обсъжда („приема“), защо обосновава мотивите си, съответно – решението само на някои от събраните по делото доказателства, и допуска ли съдът в тези случаи съществено процесуално нарушение на съдопроизводствените правила, вменяващи му задължение да основе решението си на установени по делото обстоятелства – чл. 235, ал. 2 от ГПК; 3) дължи ли се неустойка за забава по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и от кой момент, както и от кой момент се погасява това задължение, когато двустранен договор за изработка, който не е за продължително или периодично изпълнение, е прекратен поради изтичане на уговорения срок за изпълнение на възложеното и е налице забава на длъжника, ако работата не е приета от възложителя и е налице както неизпълнение, така и некачествено изпълнение на същата; и 4) при прекратен договор поради изтичане на срока и при липсата на двустранно подписани документи, удостоверяващи предаването на възложената работа и нейното количество и качество, и при направено възражение за неточно изпълнение, възложителят дължи ли възнаграждение на изпълнителя или правата по чл. 265, ал. 1 от ЗЗД могат да бъдат упражнени чрез иск или възражение за прихващане. Касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а именно: първият въпрос – с т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; вторият въпрос – с решение № 72/12.03.2010 г. по гр. дело № 905/2009 г. на II-ро гр. отд. на ВКС; третият въпрос – с ТР № 7/13.11.2014 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 116/03.10.2011 г. по търг. дело № 868/2010 г. на I-во търг. отд. на ВКС; и четвъртият въпрос – с решение № 76/10.08.2015 г. по търг. дело № 729/2014 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 45/04.03.2013 г. по гр. дело № 197/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 186/30.10.2013 г. по търг. дело № 820/2012 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 306/14.10.2015 г. по гр. дело № 60/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 84/30.07.2015 г. по търг. дело № 1428/2014 г. на I-во търг. отд. на ВКС. Жалбоподателят сочи и разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излага каквито и да било съображения горните правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което това допълнително основание не е надлежно наведено и не следва да се обсъжда, предвид и сочената от самия касатор задължителна практика на ВКС по тези въпроси.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Първият процесуалноправен въпрос е свързан с оплакванията на жалбоподателя за недопустимост на обжалваното въззивно решение, като постановено по нередовна искова молба. Съгласно задължителната практика на ВКС, намерила израз и в сочените от касатора т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд следи служебно за (не)редовността на исковата молба, поради което е без значение дали ответникът е направил възражение за това, дали първоинстанционният съд се е произнесъл по такова възражение и дали решението на последния е обжалвано от ответника. В случая въззивният съд не се е отклонил от това разрешение на първия въпрос, дадено със задължителната практика на ВКС, тъй като исковата молба е редовна. В нея ясно са посочени по пера и стойности отделните СМР по процесния договор, които ищецът твърди, че е извършил, както и че същите са на обща стойност 99 466 лв.; ясно е посочено, че ответникът-касатор е заплащал частично (също при конкретно посочени суми) уговорените в договора вноски с последователни падежи, като е платил общо 65 000 лв., както и че остава неплатена разликата от 34 466 лв.; ясно е посочено и че главният иск се предявява като частичен за сумата 25 100 лв.; ясно е заявена и претенцията за неустойка по чл. 54 от процесния договор – в максималния уговорен размер от 10 % върху неплатената част от всяка вноска с отделен падеж, като ясно са посочени и периодите на твърдяната забава. Въпреки, че при така подадената редовна искова молба това не е било необходимо, по направените възражения на ответника-касатор първоинстанционният съд неколкократно е давал на ищеца указания за отстраняване нередовности на исковата молба, които указания са били изпълнени, като ищецът допълнително е уточнявал твърденията и претенциите си. Редовността на подадената искова молба е намерила отражение, както в отхвърлителното първоинстанционно решение, така и в осъдителното въззивно решение (цитирано по-горе), където също по пера са посочени процесните СМР. Именно поради това, че исковата молба е била редовна, този въпрос не е бил повдиган пред въззивния съд и той не го е обсъждал изрично. По тези съображения няма основание касационното обжалване да се допуска по първия процесуалноправен въпрос, като не е налице вероятност и обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо като постановено по нередовна искова молба, т.е. не е налице и хипотезата по т. 1, изр. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Вторият процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК също е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, намерила израз и в соченото от касатора решение № 72/12.03.2010 г. по гр. дело № 905/2009 г. на II-ро гр. отд. на ВКС. Съгласно тази практика, съдът следва да обсъди и да извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото доказателства, които са относими към спора, очертан с твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните; въз основа на тази преценка съдът следва да посочи в мотивите към решението си кои релевантни по делото обстоятелства приема за установени и кои не, както и да изгради своите правни изводи въз основа на приетите за установени от него обстоятелства. В съответствие с така даденото разрешение, в случая апелативният съд е приел, че предвид процесуалните изявления на страните по делото, основният спор между тях е дали е налице некачествено изпълнение на част от процесните СМР в резултат на виновно поведение на ищеца-изпълнител, тъй като странитете не спорят, че в течение на изпълнението на договора са се появили течове в обекта, но спорят относно причината за тези течове. В тази връзка съдът е обсъдил нарочно съставения от страните, нотариално заверен протокол относно степента на завършеност на обекта и състоянието му след появата на течовете, като е приел, че той отразява това състояние на обекта, но не дава отговор на основния спорен въпрос относно причината за течовете. Въз основа на подробно обсъдените свидетелски показания и заключението на вещото лице по делото, въззивният съд е приел за установено, че течовете не са в резултат на некачествено изпълнение от страна на ищеца, който надлежно е изпълнил хидроизолацията на обекта. Едва след това и при неспазване на техническия проект, ответникът-възложител е допуснал други фирми-изпълнители, едната от които е изпълнила електрическата инсталация на обекта – не преди (съгласно проекта), а след поставянето на хидроизолацията от ищеца, което е наложило пробиването на последната от електротехниците, за да се прокарат електрическите кабели, която е едната причина за течовете; а другата – при изпълнението на водопроводната инсталация – поправка на барбакани от страна на другата фирма-изпълнител – също трето за делото лице. След обсъждане и на други писмени доказателства по делото, апелативният съд е намерил за неоснователно и направеното от ответника възражение за прихващане, като е приел за недоказано той да е извършил за своя сметка разходи за отстраняване на некачествено извършени и за неизвършени от ищеца СМР. В тази връзка съдът е препратил към горните си мотиви относно основния спор за причината за течовете поради пробиването на хидроизолацията; приел е също, че в нотариално заверения двустранен констативен протокол други некачествено извършени СМР не са посочени; приел е за установено и че ответникът-възложител не е уведомявал ищеца-изпълнител по реда на чл. 52 от процесния договор за другите видими недостатъци, за които претендира прихващане, и не е искал отстраняването им за сметка на последния; приел е и че задължение за вертикална планировка, във връзка с каквото също се претендира прихващане, не е включено в предмета на процесния договор за изработка. По тези съображения въззивният съд е намерил главния частичен иск за основателен, а възражението за прихващане на ответника-касатор – за неоснователно. При констатирана забава на договорените плащания от страна на последния, и като е установил, че съгласно чл. 54 от процесния договор той дължи на ищеца-изпълнител неустойка в размер 0.5 % за всеки ден от забавата, но не повече от 10 % от цената (вноската) за съответния договорен етап, апелативният съд е намерил за частично основателен – до размер 2 500 лв. и акцесорния иск за неустойка.
При формулировката на останалите два материалноправни въпроса (третия и четвъртия в изложението) касаторът не прави разграничение и смесва понятията уговорен срок за изпълнение на договорни задължения и уговорен срок за прекратяване на договора. Поради това, въпреки направеното от съда уточнение на тези два въпроса, те остават неясни, като визираните в тях хипотези, респ. – тези, които касаторът е имал предвид при формулирането им, не са обсъждани в мотивите към обжалваното въззивно решение и не са обуславящи правните изводи на въззивния съд относно изхода на спора по делото. С оглед на това тези два материалноправни въпроса не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В случая не е (а и не би могло да е) налице прекратяване на процесния договор „поради изтичане на срока за изпълнение“ (каквато е постановката и на двата въпроса), нито е налице хипотеза на уговорен между страните прекратителен срок относно действието на договора, и такива хипотези не са обсъждани в мотивите към обжалваното решение. Не е налице и апелативният съд не е обсъждал и хипотеза на развален поради виновно неизпълнение двустранен договор, който не е за продължително или периодично изпълнение, при която хипотеза, съгласно посоченото от касатора ТР № 7/13.11.2014 г. на ОСГТК на ВКС, не се дължи неустойка за забава по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД. Въззивният съд не се е произнасял и по възражение за погасяване по давност на задължението за неустойка, поради което и посоченото от жалбоподателя решение № 116/03.10.2011 г. по търг. дело № 868/2010 г. на I-во търг. отд. на ВКС, с което е даден отговор на въпроса относно началото на давностния срок при вземане за неустойка, няма отношение към правните изводи в обжалваното въззивно решение. Освен това, както вече беше посочено, апелативният съд е приел, че не е налице неизпълнение или некачествено изпълнение на процесния договор по вина на ищеца-изпълнител, а и двата материалноправни въпроса изхождат от противоположната постановка – при наличие на такова виновно неизпълнение, във връзка с което касаторът се позовава и на останалите посочени от него решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, които също са неотносими към приетото от апелативния съд, респ. – постановеното от него обжалвано решение не е в противоречие и с тях.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя общи, респ. – допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на спора по делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, и претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата му пред касационната инстанция, в размер 900 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 124/12.04.2016 г., постановено по въззивно търг. дело № 675/2015 г. на Пловдивския апелативен съд;
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата 900 лв. (деветстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.